О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 338 гр. София, 08.06.2022 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на девети май през две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова Мадлена Желева при секретаря ......................................, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 1703 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. И. П., действащ чрез своя баща и законен представител И. А. П., и двамата от [населено място], срещу решение № 201/09.03.2021 г. по в.гр.д. № 2758/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 3389/08.06.2020 г. по гр.д. № 5771/2019 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от настоящия касатор против ЗД „Бул Инс“ АД, [населено място], иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за осъждане на ответника да заплати сумата от 26 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП от 10.05.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 04.04.2019 г. – датата, на която ответникът е следвало да заплати обезщетението, до окончателното изплащане на сумата. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че на 10.05.2018 г. е настъпило ПТП с участието на лек автомобил „Фолксваген Бийтъл“, управляван от Д. К., за който е имало валидно сключена с ответника задължителна застраховка „Гражданска отговорност“; вследствие на ПТП на ищеца А. И. П. са причинени неимуществени вреди, за чието обезщетяване пострадалият е заявил претенция пред ЗД „Бул Инс“ АД на 14.06.2018 г. и на 03.04.2019 г. Приел е, че спорът е концентриран върху това дали поведението на водача на лекия автомобил е противоправно – нарушил ли е правилата за движение по пътищата, движейки се до спирка на градския транспорт и управлявал ли е автомобила с повишено внимание, за да реагира своевременно при наличие на пешеходци. С оглед релевираните от ищеца оплаквания относно кредитирането на свидетелските показания, въззивният съд е приел за достоверни показанията на водача на лекия автомобил, като е изтъкнал, че, преценени с всички останали събрани доказателства, те не са вътрешно противоречиви, житейски логични са и са непосредствени. Посочил е още, че показанията напълно съвпадат с тези, дадени непосредствено след инцидента и със събраните в хода на досъдебното производство. На следващо място, въззивният съд е споделил становището на първоинстанционния съд за некредитиране на свидетелските показания на М. К. относно липсата на товарен автомобил и автобус в насрещното пътно платно, тъй като свидетелят изрично в показанията си е посочил, че е спрял, за да разговаря със свой приятел и се е обърнал към пътното платно едва, когато е чул шума от удара с автомобила. С оглед на това, както и предвид възрастта на свидетеля – 15 - годишен към датата на ПТП и 16 – годишен към датата на даване на свидетелските показания, отдалечеността във времето от датата на ПТП и обстоятелството, че свидетелят заедно с ищеца е пресичал пътното платно на необозначено място, без да наблюдава внимателно пътната обстановка, въззивният съд е заключил, че М. К. не е имал точни и пълни възприятия на произшествието. По отношение на въпроса за наличието на виновно поведение на водача на лекия автомобил и нарушаване на разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП решаващият състав, позовавайки се на съдебна практика на ВКС, е изложил съображения, че на изследване подлежи въпросът дали водачът е бил длъжен да очаква възникване на опасност на пътя съобразно конкретната пътна обстановка и поведението на пострадалия, възможно ли е било от обективна и субективна страна да е възприел пострадалия като опасност и дали има виновно нарушение на конкретни правила за движение. Изтъкнал е безспорните обстоятелства, че лекият автомобил е управляван със скорост 30 км/ч, при разрешена до 50 км/ч в населено място, както и че пешеходецът не се е движел по пешеходна пътека, с което е нарушил правилото на чл.113, ал.1 ЗДвП относно пресичането на пътното платно на пешеходна пътека при наличието на такава и това на чл.114, т.2 ЗДвП, съгласно което не следва да навлиза на платното за движение при ограничена видимост. С оглед на това въззивният съд е приел, че поведението на пешеходеца не е предполагало предвидимост, за да бъде съобразено от водача на лекия автомобил, тъй като не е пресичал на пешеходна пътека, а е пресичал между камион и автобус, които са ограничавали видимостта на водача. В тази връзка е възприел и съображенията на вещото лице, изготвило приетата САТЕ, че при наличие на товарен автомобил и автобус в насрещното платно от навлизането на платното за движение на пешеходеца до мястото на удара отстоянието е 1,00 метър, поради което независимо от избрания ход на движение на пешеходеца, водачът на лекия автомобил не е могъл да предотврати настъпването на ПТП чрез спиране, с оглед скоростта, с която се е движил и отстоянието му от мястото на удара. Съобразил е, че началният момент, от който възниква задължението на водача да предприеме мерки за безопасност, е този, в който е имал обективната възможност да възприеме опасността за движение. Предвид обстоятелството, че водачът обективно е могъл да възприеме пешеходеца непосредствено преди той да попадне в опасната му зона за спиране, апелативният съд е приел, че ищецът не е представлявал предвидимо за водача препятствие, а произшествието представлява случайно събитие, доколкото ударът е настъпил в границите на опасната зона за спиране. С оглед на тези съображения, въззивният съд е заключил, че макар А. И. П. да е получил телесни увреждания вследствие процесното ПТП, от които е търпял болки и страдания, за настъпилите неимуществени вреди не следва да бъде ангажирана отговорността на водача на лекия автомобил, респ. на ответното застрахователно дружество, доколкото поведението на Д. К. не е противоправно и виновно. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1. „Следва ли въззивният съд да кредитира показанията на виновния водач, който е пряко заинтересован от изхода на спора, ако тези показания не са подкрепени с други доказателства по делото и се разминават с показанията на виновния водач в досъдебното производство?“; 2. „Длъжен ли е съдът, съгласно чл.271 ГПК, да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните?“. Поддържа, че първият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Твърди, че вторият въпрос е разрешен в противоречие с т.2 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т.19 на Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на първия въпрос не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът касае проверката на правилността на обжалваното решение, доколкото е формулиран въз основа на оплакване за допуснато процесуално нарушение, поради позоваване от въззивния съд единствено на свидетелските показания на водача на лекия автомобил. Противно на твърдението на касатора, съдът, при установяване на механизма на процесното ПТП, за да кредитира показанията на водача на лекия автомобил като достоверни, е извършил преценка с оглед на останалите събрани по делото доказателства, включително с показанията на свидетеля М. К., отчел е липсата на вътрешни противоречия и наличието на житейска логика, както и обстоятелството, че същите напълно съвпадат с показанията, дадени непосредствено след инцидента и събрани в хода на образуваното досъдебно производство. Дори да се приеме, че въпросът изпълнява общото основание за достъп до касация, не е доказано поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото е формирана постоянна практика на ВКС, в съответствие с която е постановено обжалваното решение. Прието е, че съгласно чл.172 ГПК заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните се преценява с оглед на всички други данни по делото, при отчитане на възможната му обективност. Свидетелските показания, изходящи от лицето, което е заинтересовано в полза или във вреда на една от страните следва да се преценяват от съда по вътрешно убеждение, като се отчита дали свидетелят е лично ангажиран от даването на подобни показания. При преценката дали свидетелските показания да бъдат кредитирани съдът следва да отчита съществуват ли противоречия с останалите доказателства по делото и дали са обективни и вътрешно непротиворечиви. Не могат да се игнорират свидетелски показания на основание, че са дадени от лице, посочено в чл.172 ГПК, но съдът следва при преценката им да се ръководи от вътрешното си убеждение, от останалите доказателства, обсъдени самостоятелно и в съвкупност и от правилата на логиката /в този смисъл решение № 131/12.04.2013 г. по гр.д. № 1/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 65/16.07.2010 г. по гр.д. № 4216/008 г. на ВКС, IV г.о., решение № 428/15.07.2010 г. по гр.д. № 843/2009 г. на ВКС, I г.о./. Вторият въпрос също не е разрешен в противоречие със задължителната и трайна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора тълкувателни решения, както и в служебно известните на настоящия състав решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 111/03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т.о. и други, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /пример неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани, относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните, съгласно чл.235, ал.2 и ал.3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В случая, въззивният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и противно на твърдението на касатора, че изводът за неоснователност на предявения иск е основан единствено на свидетелските показания на водача на лекия автомобил, е обсъдил доводите и възраженията на страните, както и е извършил съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, вследствие на което е заключил, че поведението на водача не е противоправно и виновно. Следователно не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване. Разноски за производството не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 201/09.03.2021 г. по в.гр.д. № 2758/2020 г. на Софийски апелативен съд. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.