Р Е Ш Е Н И Е № 191 Гр. София, 21 декември 2020 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на десети декември през две хиляди и двадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора К. Иванов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 873/2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационни жалби на адв. С. Н. – повереник на частния обвинител А. С. Д. и на подс. Й. В. К. против решение № 175/12. на 06. 2020 год. по в. н. о. х. д. № 107/2020 год. по описа на Софийски апелативен съд (САС). С жалбата на повереника се атакува единствено наложеното наказание. Поддържа се, че същото е явно несправедливо, тъй като не е отчетена високата степен на обществена опасност на деянието, произтичаща от причиняването на смъртта на пострадалата и нанасянето на телесни повреди на малолетния ѝ внук. Акцентира се върху времето и мястото на пътнотранспортното произшествие като фактори, обосноваващи грубото погазване на правилата за движение от страна на подсъдимия. Същевременно се отрича пострадалата да е допринесла за настъпването на инцидента. Направено е искане наказанието да бъде увеличено до максимума, предвиден за извършеното престъпление, както и да бъде отменено приложението на чл. 66 от НК. С жалбата на подсъдимия са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Оспорва се изводът на съда, че не е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК и се твърди, че въззивната инстанция неправилно е приела, че пострадалата е представлявала опасност за движението, както и че подсъдимият е допуснал инкриминираното му нарушение на правилата за движение. В подкрепа на тезата за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК се сочи, че съдът не е изпълнил задълженията си по чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК; че е демонстрирал предубеденост към подсъдимия, тъй като е игнорирал част от доводите на защитата, а други е отхвърлил без да ги подложи на задълбочено обсъждане; че изводите му за предотвратимост на удара са произволни и почиват на предположения. Поддържа се, че наказанието е явно несправедливо, тъй като не са съобразени всички смекчаващи отговорността обстоятелства, а онези, които са били взети предвид са подценени. При условията на алтернативност са направени искания за оправдаване на подсъдимия или за изменение на въззивния съдебен акт в санкционната му част било като наказанието бъде определено при условията на чл. 55 от НК, било като бъде намален размерът на изпитателния срок и на кумулативното наказание лишаване от правоуправление на МПС. В съдебно заседание повереникът поддържа жалбата по изложените в нея съображения. В допълнение към тях сочи, че съдът не е съобразил, че макар пострадалата да е била в напреднала възраст, е била активна, имала е свой живот и е оказвала помощ и подкрепа на своите близки. Частните обвинители А. Д. и И. Т. не изразяват лично становище по основателността на депозираните касационни жалби. Защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба, като акцентира върху доводите за неправилно приложение на закона и явна несправедливост на наказанието. Намира, че жалбата на повереника е неоснователна. Подс. Й. В. К. се солидаризира с аргументите на защитника си. Изразява съжаление за извършеното и моли жалбата му да бъде уважена. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите и пледира решението на САС да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 205/21. 10. 2019 год., постановено по н. о. х. д. № 3480/2019 год. Софийски градски съд, НО, 13 състав е признал подс. Й. В. К. за виновен за това, че на 09. 02. 2018 год. около 16.30 ч. в [населено място] при управление на МПС – л. а. „марка” с рег. [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 20, ал. 2, изр. 2 и чл. 116 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Й. С. Д., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в”, пр. 1, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил за срок от пет години. На основание чл.343г от НК съдът е лишил подсъдимия от правото да управлява МПС за срок от две години. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски. Присъдата е проверена по протест на прокурора и жалби на подсъдимия и на частните обвинители. С решение № 175/12. 06. 2020 год. по в. н. о. х. д. № 107/2020 год. САС е изменил първоинстанционния съдебен акт като е преквалифицирал деянието на подсъдимия от такова по чл. 343, ал. 1, б. „в”, пр. 1, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК в такова по чл. 343а, ал. 1, б. „б“ вр. 343, ал. 1, б. „в”, пр. 1, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК, оправдал го е по обвинението за нарушение на чл. 116 от ЗДвП и е намалил размера на наказанието лишаване от свобода от три на две години, както и размера на изпитателния срок от пет на четири години. В останалата част присъдата е потвърдена. По жалбата на подсъдимия: Доводите на касатора за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила следва да получат приоритетен отговор, тъй като евентуалната им основателност би направила безпредметно обсъждането на останалите аргументи, относими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Преди всичко не издържат на касационната проверка доводите за предубеденост на съдебния състав. Обстоятелството, че въззивната инстанция не е възприела тезата на някоя от страните, само по себе си не е достатъчно да се приеме, че спрямо тази страна е проявена тенденциозност. Суверенно право на съда е да приеме за основателни едни възражения и да отхвърли други, както и да даде вяра на едни доказателства и да приеме за дискредитирани други. Задължително е обаче да изложи съображенията си относно тези обстоятелства. В настоящия казус основното възражение на защитата по фактите е било свързано с възможността за своевременно възприемане на неправилно пресичащата пешеходка, а това по правото – с наличие на случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК. И двете са получили аргументиран и законосъобразен отговор в мотивите на проверявания съдебен акт. В същото време е приет за основателен друг довод на защитата – за необходимостта от прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление като наред с това подсъдимият е оправдан по обвинението за нарушаване на една от инкриминираните разпоредби на ЗДвП и е намалено наложеното му наказание. При това положение не може разумно да се поддържа, че съдът не е бил безпристрастен и съзнателно и целенасочено е постановил своя акт във вреда на подсъдимия. Несъстоятелно е и възражението за неизпълнени задължения по чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК от страна на въззивната инстанция. Същото е декларативно и лишено от каквато и да било конкретност. Нито една от страните не е правила искания за събиране на нови доказателства, а апелативният съд е достигнал до законосъобразен извод, че не съществува необходимост от провеждане на въззивно съдебно следствие. Същевременно правно значимата фактология е била изведена след внимателен и задълбочен доказателствен анализ като събраните от първата инстанция доказателства са били обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност. Както обясненията на подсъдимия, така и показанията на очевидците П., Т., К., З. и С. са интерпретирани съобразно действителното им съдържание, без да им се придава смисъл какъвто посочените лица не са вложили в твърденията си. Гласните доказателства и доказателствени средства са съпоставени с протокола за оглед на местопроизшествие и със заключенията на двете комплексни медико-автотехнически експертизи и убедително е защитен изводът, че обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите са в унисон помежду си и правдиво пресъздават обстоятелствата, при които е възникнал пътният инцидент, а експертните заключения са дали научно обоснован отговор на поставените въпроси относно механизма на произшествието. Внимателният прочит на проверявания съдебен акт не дава основание да бъде възприета тезата, че решението почива на недопустими предположения. Изводът, че подсъдимият не е възприел своевременно пешеходката при обективна възможност да стори това, не е произволен, а се основава на комплексните медико-автотехнически експертизи при съобразяване на особеностите на пътното платно, фиксирани в протокола за оглед на местопроизшествие. Въпреки незначителните разминавания между двете заключения, които са били отчетени от въззивния съд, експертите са били категорични, че извън изчакващите в насрещната лента превозни средства не са съществували други препятствия пред подсъдимия за своевременно възприемане на пешеходците и, което е много по-важно – че в момента, когато пострадалата и внукът ѝ са излезли извън габаритите на превозните средства, изчакващи зелен сигнал на светофара, автомобилът на подсъдимия е отстоял от мястото на удара на разстояние, което значително надхвърля опасната му зона за спиране при избраната от него скорост от 64 км/ч. Въз основа на правилно установените правно значими обстоятелства, съдът е направил законосъобразен извод, че деянието на подс. Й. К. не е случайно по смисъла на чл. 15 от НК и осъществява състава на престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в”, пр. 1, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК. Безспорно установено е по делото, че пострадалата и внукът ѝ са предприели пресичане на пътното платно отляво надясно за посоката на движение на подсъдимия, при това на непредназначено за това място, но това обстоятелство не е достатъчно да бъде приложена разпоредбата на чл. 15 от НК. Касационната инстанция многократно е посочвала, че за да се приеме, че деянието е случайно, е необходимо кумулативното наличие на две предпоставки: 1. подсъдимият да не е допуснал нарушения на правилата за движение, намиращи се в причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат; 2. да е бил поставен в невъзможност да предотврати настъпването на общественоопасните последици. В коментирания казус не е било изпълнено нито едно от тези условия. Наказателната отговорност на подсъдимия е ангажирана за неспазване изискванията на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП, която задължава водачите на МПС да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. За разлика от чл. 20, ал. 2, пр. 1 от ЗДвП цитираната разпоредба урежда хипотезата на т. нар. „непредвидима опасност“, разбирана като внезапно възникнал, неизвестен предварително риск за сигурността на участниците в движението (Р. № 222/2014 год. по н. д. № 539/2014 год. на ІІ н. о.). Безспорно с поведението си Й. Д. е застрашила не само собствената си сигурност, но и тази на воденото от нея малолетно дете, и тази на останалите участници в движението. В този смисъл тя представлява опасност по смисъла на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП, като за подсъдимия задължението му за намаляване и спиране е възникнало от момента, в който той е имал обективната възможност за възприемането на пешеходците – когато пострадалата и внучето ѝ са излезли извън спрелите в насрещната пътна лента автомобили. В този момент водачът на л. а. „марка“ е отстоял на 75 метра от мястото на удара, докато опасната му зона при избраната от него скорост от 64 км/ч е била значително по-малка – 46 метра. Това обстоятелство му е позволявало да спре преди конфликтната точка, ако беше реагирал своевременно. Той обаче е възприел пресичащата възрастна жена и внучето ѝ в по-късен момент и е задействал спирачната система, когато се е намирал само на около 33 метра от мястото на удара с пешеходците. В този момент ударът вече е бил неизбежен именно поради несвоевременната и закъсняла реакция на водача. Същият сам се е поставил в невъзможност да предотврати настъпването на общественоопасните последици и тъй като е недопустимо да черпи права от собственото си противоправно поведение, не може да се позовава на случайно деяние. Ето защо като е отказал да оправдае подсъдимия поради несъставомерност на деянието от субективна страна, апелативният съд не е допуснал нарушение на материалния закон. Неоснователни са и доводите за явна несправедливост на наложеното наказание. При индивидуализацията му апелативният съд е съобразил всички обстоятелства от значение за вида, размера му и начина му на изтърпяване без да надценява тежестта и значението на едни от тях – отегчаващите, за сметка на смекчаващите. Действително Й. К. е с добри характеристични данни и чисто съдебно минало предвид настъпилата реабилитация по право за предходното му осъждане. Не се спори и че полага грижи за малолетното си дете, както и че по време на целия наказателен процес искрено е демонстрирал критичното си отношение към извършеното. Вярно е също така, че приносът на пострадалата за настъпване на пътнотранспортното произшествие представлява смекчаващо отговорността обстоятелство със значителна тежест при индивидуализация на наказанието. Тези обстоятелства правилно са били оценени от въззивния съд като смекчаващи, но те не могат да обосноват намаляване на наказанието, а още по-малко – налагане на санкция при условията на чл. 55 от НК. От една страна данните за личността на подсъдимия не притежават изискуемите от цитираната разпоредба изключителност и необичайност, защото са правило, норма в обществения живот. Същото се отнася и за изразеното съжаление за смъртта на пострадалата. От друга страна за приложението на чл. 55 от НК не е достатъчно смекчаващите обстоятелства да са изключителни и/или многобройни. Законодателят е въвел още едно кумулативно изискване – и най-лекото наказание, предвидено за извършеното престъпление, да бъде несъразмерно тежко. В светлината на отегчаващите обстоятелства подобен извод не може да бъде направен. Да бъде наложено наказание в по-нисък размер от определения от САС би означавало недопустимо да се пренебрегне фактът, че произшествието е настъпило при сравнително усложнена пътна обстановка – интензивен трафик по централна столична улица, пиков час, близост до две спирки на градския транспорт и до множество търговски обекти, движение с превишена скорост, макар и не в причинна връзка с настъпилото произшествие. Удовлетворяването на претенцията за намаляване на санкцията би било несъответно и на причинените несъставомерни телесни повреди на малолетния пешеходец. То би представлявало проява на неоправдано снизхождение спрямо Й. К. и това се отнася както за срока на лишаването от свобода, така и за продължителността на кумулативната санкция и на изпитателния срок и вместо да съдейства за поправянето и превъзпитанието на подсъдимия и да способства за постигане на генералната превенция, би създало чувство за безнаказаност както у него, така и у другите членове на обществото. По жалбата на частния обвинител: Касационната жалба е неоснователна. Преди всичко следва да се припомни, че с изключение на хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК, в която безспорно не попада настоящият случай, касационната инстанция не разполага с правомощие да увеличи наложеното наказание. Единствената процесуална възможност пред нея при констатиране на необходимост от налагане на по-строга санкция е да отмени решението и да върне делото за ново разглеждане, но дори и тогава, по аргумент от чл. 355, ал. 1 от НПК, указанията ѝ нямат задължителна сила за въззивния съд. Ето защо поначало няма как да бъде удовлетворена претенцията ВКС да наложи максималното наказание, предвидено за престъплението по чл. 343а от НК. Същевременно внимателният прочит на материалите по делото не дава основание за извод, че контролираната инстанция е проявила прекалено снизхождение към подсъдимия, налагащо настоящият състав да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 3, т. 1 от НПК. Несъстоятелна е тезата за отсъствие на съпричиняване от страна на пострадалата. С предприемането на пресичане на необозначено за това място в нарушение на чл. 113, ал. 1 от ЗДвП, на оживена столична улица и при наличие на интензивен трафик в час пик Й. Д. е създала опасност за движението и е изложила на риск не само собствения си живот, но и този на малолетния си родственик. Незаконосъобразните ѝ действия са един от факторите, без които произшествието не би настъпило. Именно защото действията на подсъдимия не са единствената причина за настъпване на произшествието, а съществен принос за това има и пострадалата, обществената опасност на конкретното деяние е по-ниска от типичните случаи на засягане на пешеходци при пътни инциденти, а това логично рефлектира върху размера на наказанието. Частното обвинение акцентира върху пътната обстановка, съпътствала произшествието, върху застрашаване живота на внучето на Й. Д. и върху административните наказания на подсъдимия за нарушения на правилата за движение, предшестващи деянието. И трите групи обстоятелства са били съобразени от апелативния съд и то именно като отегчаващи такива, чието наличие препятства приложението на чл. 55 от НК. Извън това тежестта и значението им при индивидуализация на наказанието е преувеличена от касатора. Те не биха могли да обосноват налагане на наказание в максимален размер, както настоява повереникът на частния обвинител, без да бъде отречено съществуването на обсъдените по-горе смекчаващи отговорността обстоятелства. Специално досежно административните наказания на подсъдимия за нарушения на ЗДвП следва да се отбележи, че нито едно от тях не е свързано с управление на МПС след употреба на алкохол или неспазване режима на скоростта, за да се приеме, че К. системно и последователно неглижира фундаменталните изисквания за безопасност на движението, което от своя страна да изисква проявата на по-голяма строгост към подсъдимия или изолирането му от обществото. Що се отнася до изложените в съдебно заседание доводи, те са не могат да обосноват претендираното от повереника увеличаване на санкцията, защото изтъкнатите обстоятелства – жизненост и активност на пострадалата въпреки напредналата ѝ възраст, лишаването на близките ѝ от нейната помощ и подкрепа – нямат отношение към индивидуализацията на наказанието. Те не са свързани нито с обществената опасност на деянието, нито с тази на дееца и не могат да бъдат причислени и към другите обстоятелства, визирани от чл. 54 от НК. Те касаят гражданската отговорност на подсъдимия и обосновават единствено размера на обезщетението за неимуществени вреди, причинени на наследниците на пострадалата. С определянето на наказание от две години лишаване от свобода въззивният съд е постигнал дължимия баланс между степента на обществена опасност на деянието и дееца от една страна и отмерения обем държавна принуда – от друга. При това следва да се има предвид, че преценката дали ще бъдат постигнати целите по чл. 36 от НК следва да се извършва не само с оглед наказанието лишаване от свобода, но и предвид кумулативно предвидената в чл. 343г от НК санкция. При положение, че извършеното от подсъдимия е по-скоро инцидентна проява, отколкото демонстрация на трайно установен и неизменно следван модел на незаконосъобразно поведение, за поправянето и превъзпитаването му не е необходимо Й. К. да бъде изолиран от обществото и да изтърпи ефективно наложеното му наказание. Достатъчно е, че с лишаването му от правоуправление на МПС той ще бъде лишен от възможността да извършва престъпления от същия вид като деянието – предмет на настоящото дело. По този начин освен да бъде реализирана индивидуалната превенция ще бъде постигнат и изискуемият от закона предупредителен и възпиращ ефект и върху останалите членове на обществото. Предвид изложеното касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото, да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – т. 5 от НПК и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № № 175/12. 06. 2020 год., постановено по в. н. о. х. д. № 107/2020 год. по описа на Софийски апелативен съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.