Р Е Ш Е Н И Е № 172 гр. София, 08.11.2016г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети септември през 2016г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Кр. Павлова и в присъствието на прокурора Б. Джамбазов разгледа докладваното от съдия Панева касационно дело № 843 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на частния тъжител З. М. срещу решение № 29 от 09.05.2016г. на състав на Разградския окръжен съд, постановено по ВНЧХД № 70/2016г. В жалбата се сочи касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Твърди се, че след като е приел наличие на данни за извършено престъпление от общ характер, въззивният е следвало да изпрати делото на прокурора. Като процесуално нарушение е изтъкната липсата на произнасяне от въззивния съд по приетия за съвместно разглеждане в производството граждански иск, както и по направените пред него възражения за незаконност на първоинстанционния съдебен състав. Твърди се и несправедливо осъждане на тъжителя за направените от подсъдимия разноски по делото. Направено е искане за отмяна на решението и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или за изпращането му на прокурора. В съдебното заседание пред касационната инстанция частният тъжител и касационен жалбоподател, редовно призован, не се явява. Подсъдимият М. М. и неговият защитник, редовно призовани, не се явяват и не вземат отношение по касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура заявява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, след като обсъди становищата на страните и изложените в тяхна подкрепа доводи и извърши проверка в очертаните от чл. 347 НПК предели, установи, че жалбата е основателна, макар и не по всички, изложени в нея причини. С присъда № 177 от 23.11.2015г., постановена по НЧХД № 1835/2015г. Русенският районен съд-Наказателно отделение, 8-ми състав е признал подсъдимия М. М. за невиновен в това на 25.03.2015г. в [населено място], публично, в качеството на свидетел по НЧХД № 117/2012г. по описа на Русенския районен съд, като длъжностно лице при и по повод изпълнението на службата си да е разгласил позорни обстоятелства за тъжителя З. М., поради което и на осн. чл. 304 НПК го е оправдал по обвинението по чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1 т. 1 и т. 4 вр. чл. 147 НК. С присъдата е отхвърлен предявеният от тъжителя граждански иск срещу подсъдимия за обезщетяване на неимуществени вреди от претендираното престъпление. В тежест на частния тъжител е възложено заплащането на направените от подсъдимия разноски по воденето на делото. С обжалваното пред настоящата инстанция въззивно съдебно решение (цитирано по-горе) така постановената първоинстанционна присъда е отменена, а наказателното производство е прекратено на осн. чл. 24, ал. 4, т. 2 НПК. Въззивният съд е приел, че описаните в тъжбата факти са надлежно установени от първата инстанция и се е съгласил, че в проведеното на 25.03.2015г. съдебно заседание по НЧХД № 117/2015г. на Районен съд-гр. Русе подс. М. е бил разпитан като свидетел и в показанията си пред съда е изложил твърдение за „постоянни заяждания на М. с всички в селото“ и е заявил, че е чул, че „М. се е дракал с някого от шофьорите на камионите … шофьорът не е издържал, спрял камиона и го е одрал.“ Спор по тези факти в процеса няма. Различен е начинът, по който те са юридически оценени от съдилищата от двете предходни инстанции. Според състава на Разградския окръжен съд, разгласяването на неверни обстоятелства в рамките на депозирани свидетелски показания пред съд, независимо дали са клеветнически по своето съдържание или не, би могло да се квалифицира единствено като лъжесвидетелстване, не и като клевета, като този съд не се е ангажирал с мнение относно това дали е възможно инкриминираните с тъжбата изрази, определени от тъжителя като такива с клеветническо съдържание, да бъдат преценявани като съответстващи на истината или не. Позовал се е в тази връзка на конкретно посочени в решението актове на В(К)С. В крайна сметка е заключил, че тъжбата не отговаря на изискванията на чл. 81, ал. 1 НПК, защото описаното в нея деяние осъществява признаците на престъпление от общ характер, а именно това по чл. 290, ал. 1 НК, обвинението за което не се повдига с частна тъжба. Тези съображения на въззивния съд почиват на неточна и непълна интерпретация на състава по чл. 290 НК, игнориране на спецификите на процесуалната функция на свидетеля, съотв. и на налични по делото и значими за правилното му решаване фактически данни. Несъмнено, ако описаното в тъжбата деяние има характеристиките на престъпление от общ характер, би следвало да се проведе досъдебно производство, а евентуалното обвинение пред съда да се повдигне с акт на прокурора по чл. 246 НПК, а не с тъжба на конкретния гражданин. Преценката обаче за характера на това деяние (дали от общ или от частен характер) трябва да се направи след изясняване на точния смисъл на съответните норми от материалния закон и едва след това да се съобразява възможността за адаптиране на фактите от конкретния казус към една или друга от тези норми – дейност, която в случая е спестена от страна на състава на въззивния съд. Като закономерна последица е направен прибързан и необоснован извод за съществуването на основание за провеждане на наказателно преследване по реда не на частната, а на публичната инициатива и е преграден пътя на наказателното производство, като по този начин са ограничени процесуалните права на частния тъжител да получи обоснован отговор повдигнатото от него обвинение. Това обосновава наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК. Изложените от въззивния съд принципни разсъждения върху правната оценка на разгласяването на неверни обстоятелства с клеветническа насоченост в рамките на депозирани пред съд свидетелски показания имат само привидно основание в практиката на В(К)С, на която този съд се е позовал, като възпроизвеждат резултата от един очевидно фрагментарен прочит на цитираните в решението актове на върховната инстанция. Във всеки от тези актове се съдържа важен акцент, останал извън обсега на вниманието на въззивния съд - върху процесуалната функция на свидетеля и предопределения от нея кръг от обстоятелства и факти, за които той е длъжен да свидетелства, излагайки пред надлежния орган по добросъвестен и правдив начин знанието си за тях. Касае се не за всички, известни на свидетеля обстоятелства и факти по делото, а единствено за тези, истинното установяване на които би позволило правилното решаване на казуса. Поначало в доказателствения процес понятието за истина се третира от гледище на специфичните особености на необходимия и целен познавателен резултат – да се установят фактите и съпътстващите ги обстоятелства относно извършеното престъпление и връзката на обвиняемия/подсъдимия с неговото авторство; характерът и размерът на вредите и другите обстоятелства, имащи значение за отговорността. По този начин законът е определил в чл. 102 НПК предмета на доказване. Поради това непосредствената практическа процесуална дейност е ориентирана към достоверно установяване именно и единствено на тези факти и обстоятелства. И според правната теория (т.напр., Ив. Ненов, Наказателно право, Особена част, т. II – ДИ „Наука и изкуство“, 1959г., стр. 57), и според практиката на В(К)С престъплението по чл. 290 НК не може да бъде извършено чрез възпроизвеждане на факти, които са извън предмета на делото (т.напр. Р № 347/2004г. по к.н.д. № 1055/2003г. на ВКС, III н.о.; Р № 562/21.12.2010г. по к.д. № 600/2010г. на ВКС, II н.о.; Р № 482/15.01.2013г. по к.д. № 1625/2012г. на ВКС, II н.о.; Р № 298/14.05.1975г. по к.д. № 266/1975г. на ВС, I н.о.), като ясно е обяснено, че „деянието е съставомерно по чл. 290, ал. 1 НК, ако е доказано, че деецът съзнателно е потвърдил неистина или е затаил истина за факти или обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на делото. Защото само тогава лъжесвидетелстването би могло да пречи за постигането на правилното и обективно правораздаване“ (Р № 482/15.01.2013г. по к.д. № 1625/2012г. на ВКС, II н.о.) Доколкото това е така, необходимо е било в конкретния случай въззивният съд да подложи на задълбочено изследване установените по делото фактически обстоятелства от гледище на съставите по чл. 147-148 и чл. 290, ал. 1 НК и да изложи в документално-словесен вид преценката си за характера и съдържанието на инкриминираните с тъжбата изрази – дали се касае за фактически твърдения или за оценъчни съждения (както е приел първостепенният съд), респ. дали е възможно те да бъдат определени като верни или неверни, и най-сетне - дали тези изрази съдържат твърдения, свързани с предмета на доказване по приключилото НЧХД № 117/2012г. на Русенския районен съд. Само обоснованият отговор по тези въпроси би могъл да ориентира в правилната насока преценката за принадлежността на инкриминираното с тъжбата деяние – дали към престъпленията, които се преследват по реда на публичното обвинение или към тези, преследвани по тъжба на пострадалия. Ограничената и непълноценна преценка на съда относно признаците от горепосочените състави на престъпления практически изправя делото пред неприемливата процесуална ситуация – да бъде погазен принципа за справедливостта, като се възпрепятства установяването на обективната истина и точното прилагане на закона. По повод на заложеното в касационната жалба възражение за немотивираност и неправилност на преценката на въззивния съд относно начина, по който следва да процедира след прекратяване на производството, а именно без изпращане на материалите от делото на прокурора, се налага да се отбележи следното: Преди всичко, конкретни аргументи за така възприетия от него подход по по-нататъшната съдба на казуса, съставът на Окръжния съд действително не е изложил в атакувания акт. Разглеждането на логическите предпоставки за този подход показва, че въззивният съд е ограничил преценката си относно процесуалния ред, по който следва да се осъществи наказателното преследване, до изложеното единствено в тъжбата, очевидно приемайки, че не процесът на доказване в рамките на проведеното първоинстанционно съдебно следствие е довел до установяване, че се касае за престъпление от общ характер, а това е било ясно още от съдържанието на самата тъжба, в който случай образуването на наказателно дело от частен характер е недопустимо, както недопустимо е и последващото даване на ход на тъжбата. Въззивният съд не е отчел обаче един, особено съществен момент. При постъпване в съда на частна тъжба с обвинение за клеветнически твърдения, изречени в рамките на свидетелски показания пред надлежен орган, изборът на председателя на този съд, а впоследствие и на съдията-докладчик, относно начина, по който следва да процедира по отношение на тъжбата не е възможно да бъде едновариантен – съотв. отказ от образуване от страна председателя на съда, респ. прекратяване на образуваното наказателно дело от частен характер – от страна на съдията-докладчик. Това е така, защото в повечето подобни случаи (както и в настоящия) в тъжбата липсва излагане на фактите, които биха били значими за определяне на връзката на инкриминираните като клеветнически изрази с предмета на доказване в производството, в рамките на което са изложени като част от свидетелски показания. Тази липса не прави тъжбата нередовна. Тъжителят не е длъжен да познава наказателния закон и поради това НПК го е освободил от задължението да квалифицира правно деянието, от което се тъжи. На същото основание той не е длъжен, описвайки това деяние, да съобрази и да посочи и онези обстоятелства с юридическо значение за правилната преценка относно това дали инкриминираните с тъжбата изрази са били ориентирани обективно и субективно към накърняване на честта и достойнството или насочеността им е била към възпрепятстване на правилното реализиране на правосъдната дейност и осуетяване разкриването на истината относно деянието, дееца и/или останалите обстоятелства от предмета на доказване. Ето защо изборът на начин, по който следва да се процедира в такава ситуация от председателя на съда, съотв. от съдията-докладчик по отношение на подадената тъжба (с образуване на наказателно дело от частен характер или отказ от образуване на такова производство – от председателя на съда, респ. с даване на ход на тъжбата или с прекратяване на образуваното производство от съдията-докладчик) изисква събиране на допълнителна информация, извън съдържаща се в самата тъжба, с която е невъзможно делото да бъде попълнено извън съдебното следствие чрез реализиране на процесуална активност от страните и/или от съда. Установяването в резултат на такава именно процесуална дейност (както е понастоящем), че инкриминираните с тъжбата като такива с клеветническо съдържание изрази са свързани с предмета на делото, по което са били депозирани от свидетел, ще предопредели прилагането от страна на първоинстанционния съд на нормата на чл. 287, ал. 7 НПК, съотв. на тази на чл. 335, ал. 1, т. 2 НПК – от въззивния съд. Тези разсъждения се излагат от настоящия състав единствено в принципен план, доколкото определяща за правилното решаване на делото в случая е професионалната и компетентна преценка на въззивния съд за действителното наличие или отсъствие на основанията по чл. 21, ал. 4, т. 2 НПК за прекратяване на производството пред съда, съобразно с казаното по-горе в настоящото изложение. Предвид така констатираната незаконосъобразна процесуална дейност на въззивния съд при упражняването на правомощията му по чл. 334, т. 4 вр. чл. 24, ал. 4, т. 2 НПК, претенцията на частния тъжител за отмяна на решението и за връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд е основателна. Този изход от касационното производство изключва възможността за настоящия състав да вземе отношение по съществото на възраженията на тъжителя за липса на произнасяне от въззивния съд по гражданския иск и за неправилно присъдени разноски – все въпроси, които ще следва да получат отговор при решаването на делото по същество, както и възражението на тъжителя срещу законността на първоинстанционния съдебен състав. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 4 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 29 от 09.05.2016г. на Разградския окръжен съд, постановено по ВНЧХД № 70/2016г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд от стадия на съдебното заседание. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.