Р Е Ш Е Н И Е
№ 201
гр. София, 20 октомври 2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА
ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ
ВАЛЯ РУШАНОВА
при секретар Марияна Петрова, при становището на прокурора Ивайло Симов, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 788 по описа за 2017г.
Производството по реда на чл.346 ал.1 и сл. от НПК е образувано по касационен протест на прокурор от Пловдивска окръжна прокуратура срещу въззивна присъда № 52/08.06.207г. по ВНОХД № 504/2017г. по описа на Пловдивски окръжен съд.В протеста се ангажира като касационна основание нарушение на закона и се изтъкват доводи, че той е приложен неправилно. Иска се отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция.
В допълнение към протеста се настоява, че мотивите на въззивната инстанция страдат от непреодолимо вътрешно противоречие, като се оспорват доводите на съда, че показанията на М. не се отнасят до предмета на делото., а той бил съсредоточен върху едни и същи обстоятелства, касаещи инкриминиран документ и волята на наемодателя П.. Въззивният състав бил изложил подробни мотиви за предмета на първото наказателно дело, по което се разследвало съставянето на неистински частен документ- договор за наем, за хипотетично извършено престъпление по чл.309, ал.1 от НК. Съдът е анализирал такова престъпление и е приел, че лъжливите показания не се отнасят до предмета на делото. Не бил изложил доводи и не ставало ясно защо съдът е приел, че лъжливите показания на М. не се отнасят към предмета на делото, а е съсредоточен върху едни и същи обстоятелства,относими към договора и волята на наемодателя относно съдържанието и неговото датиране- антидатиране на втори и трети екземпляр от договора и попълване на съдържание, различно от договореното с П. и сторено от М..
Излагат се пространни доводи относно това, че поведението на подсъдимия е довело до трудности по три дела да бъде достигната обективната истина. Посочва се засягане на обществени отношения в по-голям кръг, претенции към чужда собственост от подсъдимия, сезиране на държавни органи и провеждането на разследване, като тези държавни органи са били и заблудени с лъжливите показания. В заключение се оспорват изложените от второстепенния съд доводи за ниска степен на обществена опасност на деянието и на дееца, като се излагат съображения, че престъпната дейност на подс.М. е усложнена, т.е. съставлява продължавано престъпление.
Прокурорът от ВКП в съдебното заседание поддържа касационния протест по съдържащите се в него мотиви, като заявява, че по фактите няма спор, такъв е налице по отношение на правните изводи. Моли за се уважи протеста, присъдата да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане.
Подсъдимият, редовно призован, явява се лично и се представлява от защитник. Последният моли да се остави протеста без уважение, сочейки, че подсъдимия се оплакал в качеството на тъжител, в тази връзка са образувани досъдебни производства, но не да се определи впоследствие такава негова злостна роля. В този смисъл правилно и законосъобразно въззивният съд, анализирайки изводите от самите досъдебни производства, е приел, че е приложима хипотезата на чл.9, ал.2 от НК.
В защита подс.М. поддържа казаното от защитника си.
При последната си дума подсъдимият моли да се реши случая и да се остави в сила атакуваният съдебен акт на Пловдивски окръжен съд.
Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното:
С присъда № 344/05.12.2016г. по НОХД № 1183/2016г. на Пловдивски районен съд подс.А. В. М. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.290, ал.1 вр.чл.26, ал.1 от НК – за двукратно устно и съзнателно потвърждаване на 07.04.2014г. и 30.10.2014г. пред надлежни органи на властта на неистина- че е сключил договор за наем земеделска земя с А. М. П. на 05.09.2012г. Наложено му е наказание от пет месеца лишаване от свобода,чието изтърпяване е отложено за срок от 3 години.
С въззивна присъда № 52/08.06.207г. по ВНОХД № 504/2017г. по описа на Пловдивски окръжен съд по жалба на подс.М. осъдителната присъда на първоинстанционния съд е отменена и вместо е постановена, оправдателна такава.
Касационната инстанция намери, че протеста е подаден в срок и е процесуално допустим.
Преценен по същество, протестът се явява неоснователен.
Както правилно отбелязва прокурорът пред настоящата инстанция, спор по фактите няма. От решаващите по същество инстанции е възприета идентична фактическа обстановка, а тя може да бъде конкретизирана в това, че подс.М., разпитван в качеството на свидетел на инкриминираните дати пред органи на разследването – разследващ полицай по д.п-во 76/2014г. на ОД-МВР,град Пловдив и следовател по сл.д.№ 275/2014г. на ОСлО при ОП-Пловдив, е потвърдил едно и също обстоятелство, а то е, че е сключил посочения договор на датата 05.09.2012г.
Съдилищата са приели, че на 12.03.2013г. подсъдимият и св.П. са се срещнали в [населено място] и на тая дата сключили писмен договор за наем в три екземпляра. На св.П. М. предал един екземпляр с дата 12.03.2013г. При възникналия спор с предишен арендатор,св.М. Г. подс.М. представил екземпляр на този договор пред полицейските органи, който бил датиран 05.09.2012г. Съдилищата в крайна сметка са възприели, че подс.М. е антидатирал представения екземпляр от договора, който обаче бил подписан на 12.03.2014г. лично от св.П.. Разпитван в качеството на свидетел по посочените производства, подс.М. утвърдил, че договорът е подписан именно на дата 05.09.2012г.
Въззивната инстанция е приела, че деянието, извършено от подс.М. формално осъществява признаците на предвидено в закона престъпление. Този извод, както и идентичния на съда от първата инстанция, че е осъществен състав на чл.290, ал.1 вр.чл.26, ал.1 от НК, е неправилен.
Съобразно възприетите факти се установява, че подс.М. лично е антидатирал подписания иначе от св.П. екземпляр от договора от 12.03.2014г. Подобно поведение се субсумира в признаците на състав по чл.315 от НК. От така възприетото е видно, че представения договор носи подписа на св.П., а този договор от чисто предметна гледна точка представлява лист, който носи подписа на издателя. В основната си част наистина този документ изразява волята на издателя на подписа, но по отношение на датата е налице съставяне на част от документа, в която съдържанието не съответства на неговата воля. Това деяние е наказуемо съгласно българското наказателно материално право при различията по чл.308 и чл.309 от НК.
Разследващите органи са имали задължението да разяснят правата на подс.М., които той има в качеството на свидетел и особено това по чл.121, ал.1 от НК – да не дава показания по въпроси, които биха го уличили в извършването на престъпление. Ако свидетелят М. беше отговорил истинно на поставени въпроси относно датата на сключване на договора, несъмнено той би се уличил в извършване на престъпление по чл.315, ал.1 вр.чл.309 от НК. Чисто хипотетично, дори и към момента на подписване на договора от св.П. подс.М. да е бил нанесъл датата 05.09.2012г., то неговите действия биха покрили признаците на деяние по чл.315, ал.2 от НК, което не променя никак съществено процесния казус. Разбира се, към този първоначален момент подс.М. не е имал и представа за бъдещия конфликт със св.Г..
Така или иначе, с положителност може да се заключи, че подс.М. не е имал задължението да свидетелства истинно по въпрос, отговорът на който съвсем очевидно би го уличил в извършване на престъпление по българския наказателен закон. Неправилно обвинителната власт се е насочила към търсене на признаците на престъпление против правосъдието, доколкото очевидното, документното престъпление, е било налице. Отделен е въпросът дали деянието по чл.315 от НК, и в двете му хипотези, в конкретния случай представлява престъпление с висока степен на обществена опасност, но това не е предмет на обсъждане в настоящето производство.
По начало свидетелят е длъжен да излага обстоятелства, свързани с предмета на делото и в този смисъл доводите на въззивната инстанция не са лишени от логика. От друга страна, многообразието на живота и необходимостта да се изяснява обективната истина по делото, както и да се разкриват престъпления, могат да породят казуси, при които затаяването на истина по факти, които не са били непременно обект на разследване, да е общественоопасно и да затруднява работата на правосъдието като цяло. При всички случаи обаче правото на свидетеля да не се уличава сам в извършване на престъпление предполага ситуация, в която и отказът да се свидетелства за такива факти изпълнява подобна функционална роля (т.е. самият отказ представлява своеобразно уличаване). Случаят не е такъв, когато свидетелят има право да откаже да свидетелства с оглед на това, че отговорите на въпросите могат да уличат в извършване на престъпление негови родственици, съпруг или лице, с което се намира във фактическо съжителство – така и Р № 284/20.05.1979г. по н.д.№ 269/79г., на І-во н.о.
Ако се приеме, че свидетелят е длъжен да се уличи в извършването на престъпление, след като е започнал да свидетелства, то защитата, предоставена от процесуалния закон в нормата на чл.121, ал.1 от НПК, би била твърде неефективна.
Материалният закон е решил този проблем с нормата на чл.292, ал.1, т.2 от НПК, като е обявил деянието на подс.М. за ненаказуемо. След като липсва една основните характеристики, то несъмнено деянието не съставлява престъпление.
След като деянието не е съставомерно, то деецът е следвало да бъде признат за невинен на това основание. По резултата си обаче присъдата в крайна сметка е правилна, тъй като деецът е оправдан. Постигнат е правен резултат, с което интересите на обвинения подсъдим М. не са нарушени и са защитени в същата степен.
В заключение касационната инстанция прие, че на посоченото основание – чл.292, ал.1, т.2 от НК и чл.24, ал.1, т.1 пр.2-ро от НПК, второинстанционната оправдателна присъда следва да бъде изцяло потвърдена, а протеста като неоснователен бъде оставен без уважение.
С оглед на това и на основание чл.354 ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ в сила въззивна присъда № 52/08.06.207г. по ВНОХД № 504/2017г. по описа на Пловдивски окръжен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
Членове: |