16 Р Е Ш Е Н И Е № 60164 гр. София, 10 октомври 2021 година Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурор Петър Долапчиев, като изслуша докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 574/2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на адвокат А. А. от АК-Варна – защитник на подсъдимия И. В. П. срещу въззивно решение № 260052/29.04.21г., постановено по ВНОХД № 439/2020 година по описа на Апелативен съд - Варна. В жалбата се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 - 3 от НПК, като се сочат подробни доводи в тяхна подкрепа. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия поради недоказаност на обвинението. В условията на евентуалност, ако съдът приеме за основателни доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, касаторът претендира връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд подсъдимият и защитникът, редовно призовани, не се явяват. В писмена молба защитникът отправя искане за уважаване на касационната му жалба по изложените в нея съображения. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура пледира за оставяне на въззивното решение в сила, като правилно и законосъобразно. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: Настоящото касационно производство е трето по ред. С решение № 29/14.05.2020г., постановено по н. д. № 30/2020 год., ВКС, НК, ІІ н.о. е отменил въззивна оправдателна присъда № 8 от 25.10.2019 год., постановена по ВНОХД № 332/2019 год. на Апелативен съд – Варна, с която е била отменена постановената по НОХД №28/2019г. на Окръжен съд – Варна първоинстанционна присъда срещу подсъдимия И. В. П., с която същият е бил признат за виновен в това, че на 12.12.2017г., в [населено място], обл. Варна, без надлежно разрешително е разпространил на С. А. Г. високорисково наркотично вещество – 0,30 гр. марихуана, с процентно съдържание на активен компонент тетрахидроканабинол 7,26 %, на стойност 1,80 лв. и на основание чл.354а, ал.1, предл. 5, вр. чл.54 от НК на подсъдимия е наложено наказание две години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено на основание чл.66 от НК за изпитателен срок от три години, както и глоба в размер на пет хиляди лева и е постановено веществените доказателства да бъдат унищожени, а деловодните разноски да се платят от подсъдимия. След отмяната на въззивната присъда ВКС е постановил делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане поради допуснати нарушения на чл.14 от НПК, изразяващи се в изолирано обсъждане на доказателствените материали вместо във взаимната им връзка, с което е бил нарушен принципът за формиране на вътрешното убеждение на съда. При повторното въззивно разглеждане на делото е постановено решение № 260015 / 24.08.2020 год. по ВНОХД № 126/2020 год. по описа на Апелативен съд – Варна, с което първоинстанционната осъдителна присъда спрямо подсъдимия И. П. е била потвърдена. Посоченият въззивен съдебен акт е отменен по касационна жалба от защитника на подсъдимия с решение № 185/29.12.2020 год., постановено по н.д. 751/2020 год. по описа на ВКС, НК, ІІІ н.о., отново поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в неполагане на нужните усилия от страна на въззивния съд за разкриване на обективната истина, поради което делото е върнато повторно на Апелативен съд - Варна за ново разглеждане от друг състав и конкретно за проверка защитна теза на подсъдимия. При третото въззивно производство е постановено решение № 260052/ 29.04.2021 год. по ВНОХД № 439/2020 год., с което Апелативен съд - Варна е потвърдил изцяло първоинстанционната осъдителна присъда № 40/ 03.07.2019 год., постановена по НОХД № 28/2019 год. по описа на ОС- Варна. Подадената касационна жалба от защитника на подсъдимия срещу това въззивно решение е предмет на настоящата касационна проверка. Касационната жалба е допустима, тъй като е депозирана в законоустановения срок от лице, което има право на това и срещу акт от кръга на посочените в чл. 346, т.1 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна. Основните доводи на касатора са за допуснати нарушения на процесуалните правила, свързани с оценка на доказателства и доказателствени средства, събрани в нарушение на НПК и игнориране на доказателствени материали във вреда на подсъдимия в нарушение на чл.13, чл.14 и чл.107 от НПК. Навеждат се и оплаквания за нарушения на изискването за разглеждане и решаване на делото от независим и безпристрастен съд. Във въззивното решение било пресъздадено буквално съдържанието на въззивното решение, постановено при повторното разглеждане на делото от Апелативен съд - Варна без да е направен изчерпателен доказателствен анализ, което не позволявало да се проследи пътя на взето вътрешно убеждение от съда по съществените въпроси за факта на деянието и вината на подсъдимия. Контролираният съд не бил извършил проверка на всички доказателствени източници и задълбочен доказателствен анализ, като превратно и избирателно интерпретирал едни доказателства за сметка на други. Въззивният съд кредитирал единствено доказателствата подкрепящи обвинителната теза, като игнорирал тези, водещи до оневиняването на подсъдимия. Твърди се допуснато нарушение и на материалния закон в резултат на допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила, както и явна несправедливост на наказанието поради неправилно осъждане на подсъдимия. При извършената касационна проверка на обжалвания въззивен съдебен акт не се констатират допуснати нарушения от категорията на посочените от касатора. Обжалваното въззивно решение е постановено от независим и безпристрастен съд, поради което не е налице нарушение на чл. 6 от ЕКПЧ, чл.47 от Хартата на основните права на ЕС и чл.10 от НПК, нито при постановяването му са пренебрегнати принципните положения в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) касаещи критериите за преценка дали един съд е независим и безпристрастен. Относно независимостта на съда. Оплакването в касационната жалба, че контролираният съд не е бил независим, не отчита последователно изведените в юриспруденцията на Съда в Страсбург критерии за такава преценка, каквито са начинът на назначаване на членовете на съдебния състав, съществуването на предпазни мерки срещу външен натиск и дали това изглежда като независимост от страна на външния обективен наблюдател (вж. Решения на ЕСПЧ по делата Salov v. Ukraine - 06.12.2005 , Kleyn and others v. The Netherlands – 06.05.2003, Цанова - Гечева срещу България – 15.09.2015г., Piersack v. Belgium -01.10.1982, Miracle Europe UFT v. Hungary -12.04.2016, Findlay v. UK – 25.02.1997). Касационният жалбоподател претендира нарушение на изискването за независимост на съда на база твърдения за нарушения в доказателствената дейност на съда и мотивирането на обжалвания съдебен акт, които не са относими към изброените критерии. Доколкото по делото няма спор, че обжалваното решение е постановено от назначени по законоустановена процедура апелативни (въззивни) съдии, за които по реда на служебната проверка не се индицира каквато и да е ангажираност към някоя от страните по делото и като съобрази съществуващите в процесуалното законодателство гаранции за невмешателство отвън, настоящият касационен състав намира, че не е налице обосновано и легитимно съмнение за независимостта на съда. Относно безпристрастността на съда. С посочените по-горе и редица други решения ЕСПЧ последователно е утвърдил стандарт за извършване на преценка за това дали в дейността си съдът е дал достатъчно гаранции, че е бил безпристрастен, като е изтъкнал необходимостта това да се решава в зависимост от субективен тест, при който трябва да се има предвид личното убеждение или поведението на конкретен съдия – дали съдията е демонстрирал лично предубеждение или пристрастие по определено дело, както и обективен тест, който да установи дали самият съд, включително конкретният състав, който е постановил оспорения съдебен акт, са предоставили достатъчно гаранции, за да се изключи всяко основателно съмнение по отношение на неговата безпристрастност от гледна точка на външния наблюдател (вж. също Решения на ЕСПЧ по делата Thorgeir Thorgeirson v. Iseland -25.06.1992, Langborger v. Sweden -22.06.1989, Kyprianou v. Cyprus -15.12.2005). В процесния случай не се установяват и не се сочат данни за съмнение в личната безпристрастност на съдиите – членове на въззивния съдебен състав, който е постановил обжалваното решение. Още повече, че съгласно еднопосочната практика на ЕСПЧ субективната безпристрастност на съдебния състав се презюмира и доколкото не се твърди някой от съдиите да е проявил враждебност, неетично или друго съмнително поведение към някоя от страните или да е уредил делото да му бъде възложено по лични причини в нарушение на принципа за случайно електронно разпределение на делата, следва да се приеме за необорена презумпцията за безпристрастност на съда по субективния критерий. От документираната по делото процесуална дейност на въззивния съд не могат да се изведат обективни опасения и относно безпристрастността му от гледна точка на външния наблюдател, тъй като действията на съда при разглеждане на делото и съдържанието на постановеното от него въззивно решение отговарят на критериите за безпристрастност и непредубеденост. Изложените в жалбата аргументи, с които се защитава обратната теза, касаят начина, по който съдът е обосновал вътрешното си убеждение и преценката, която е направил за доказателствената сила и достоверността на определени доказателствени материали. Изразеното от касационния жалбоподател несъгласие с фактическите и правни изводи на контролирания съд обаче не дава основание да се приеме наличие на субективно или обективно пристрастие на съдебния състав, защото се отнася до свободното вътрешно съдийско убеждение, което не може да бъде контролирано или подменяно от горната инстанция предвид липсата на доказателства за това съдът да е упражнил правомощията си в нарушение на процесуалните правила. Действително отделни части от обжалваното въззивно решение са с буквално идентично съдържание с части от постановеното при втората въззивна проверка решение на Апелативен съд - Варна, но това също не води до извод за нарушение на изискването за независимост и безпристрастност на съда, защото се обяснява с аналогичните фактически и правни изводи, които са извели различните въззивни състави на този съд, както и с крайния (еднакъв) резултат от двете поредни въззивни дела, приключили с потвърждаване на първоинстанционната осъдителна присъда. Освен това видно от обжалваното понастоящем въззивно решение дадените с предходното решение на ВКС указания за събиране на посочени от защитата гласни доказателства са били изпълнени в хода на проведеното допълнително въззивно следствие. Апелативният съд е анализирал задълбочено и в съответствие с изискванията в чл.305, ал.3 от НПК показанията на свидетеля С. Ц., разпитан по искане на защитата (вж. л.10 от въззивното решение). Поради това доводът в касационната жалба, че въззивният съд „не се е постарал да извърши нещо ново по делото“ е несъстоятелен и на това основание оплакването, че съдът не е бил независим и безпристрастен е несподелимо. За да отхвърли оплакването на касатора срещу безпристрастността на съда, настоящият съдебен състав съобрази и реда, по който въззивният съдебен състав е разгледал и решил въззивното дело, приключило с постановяване на оспореното въззивно решение. Съдебното производство пред апелативния съд е протекло при съобразяване на всички аспекти по чл.6 §1 от ЕКПЧ за справедлив съдебен процес, включително за разглеждане на делото в публично съдебно заседание, в което съдът е провел допълнително съдебно следствие, като е разпитал непосредствено ангажирания от защитата свидетел съобразно дадените с второто отменително решение на ВКС указания. Видно от отразеното в протокола от проведеното пред въззивната инстанция публично съдебно заседание защитата изрично се е отказала от разпит на втори свидетел за проверка защитната теза на подсъдимия, поради което изтъкването на аргументи в касационната жалба, че съдът не е изпълнил дадените от ВКС указания е некоректно. Стриктно е бил спазен редът на съдебните прения, в които видно от протокола от проведеното съдебно заседание пред въззивния съд касационният жалбоподател – защитник на подсъдимия П. е участвал активно и е изложил подробно доводите си против обвинението, като отделно съдът е дал възможност и на подсъдимия да участва в съдебните прения с лична позиция, след което го е поканил да изрази в последната си дума окончателно отношение към обвинението. Горното красноречиво сочи, че въззивният съд е съобразил основните принципи в наказателния процес и в частност принципите за право на защита, състезателност и равни права на страните, поради което настоящият касационен състав намира, че оплакването на защитника за нарушение на изискването за независим и безпристрастен съд в случая не почива на обективно обосновани данни и не дава основание да се приеме допуснато на това основание съществено нарушение на процесуалните правила, което да обоснове отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Неоснователни са и оплакванията в касационната жалба за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при мотивирането на обжалваното въззивно решение. На л. 3 до л. 11 от съдебния акт контролираният съд е изложил подробно фактическата обстановка, която намира за установена въз основа на събрания и проверен по надлежния процесуален ред от първостепенния съд доказателствен материал, като в съответствие с изискванията на чл.305, ал.3 от НПК съдът е изложил изключително подробни, убедителни и съответни на законовите правила съображения за преодоляване на противоречията между показанията на основния свидетел Г. и обясненията на подсъдимия П.. Обратно на твърденията в касационната жалба апелативният съд е изпълнил стриктно указанията на ВКС за проверка защитната теза на подсъдимия, че по същото време не бил в дома си в [населено място], а в [населено място], като е провел допълнително въззивно следствие и допуснал до разпит посочения от защитата свидетел Ц.. Оценката за достоверността на показанията му обаче е суверенно право на въззивния състав, който позовавайки се на близките приятелски отношения между подсъдимия и свидетеля Ц., както и на липсата на конкретика в показанията на последния относно времето на срещата между двамата, е дал ясен и логичен отговор защо показанията на свидетеля Ц. не разколебават достоверността на показанията на свидетеля Г.. Последният последователно, както при непосредствен разпит пред първоинстанционния съд, така и в прочетените на основание чл.281, ал.3, вр. ал.1, т.2 от НПК показания дадени в досъдебното производство пред съдия, категорично потвърждава факта на инкриминираното деяние и сочи подсъдимия като лицето, от което няколкократно е купувал наркотични вещества, в това число и инкриминираното количество марихуана, което на път за дома си предал на извършилите проверката полицейски служители. Посочените в касационната жалба незначителни несъответствия в показанията на свидетеля Г. дали подсъдимият живее във вх. В или вх.Б, на ет.3 или на ет.4 и дали е предал на полицейските служители „жълто найлоново топче“ или „жълто найлоново пликче“ не променят извода, че свидетелят Г. установява пряко (като очевидец) и абсолютно безпротиворечиво в двете фази на наказателния процес основнорелевантните факти от очертания в чл.102 от НПК предмет на доказване, а именно, че на инкриминираната дата (12.12.2017г.) отишъл в дома на подсъдимия в [населено място], от когото лично закупил марихуана срещу сумата от 5 лв. и след като излязъл от входа на блока, на път за дома си, бил спрян за проверка от полицейски служители, на които предал закупеното от подсъдимия наркотично вещество. Показанията на свидетеля Г., установяващи тези значими за доказване на обвинението факти, са анализирани детайлно от въззивния съд, както от гледна точка на тяхната вътрешна логичност, устойчивост и взаимовръзка помежду им с други гласни, писмени и веществени доказателствени материали, в това число и с показанията на разпитания по искане на защитата свидетел Ц., така и със заключението на назначената експертиза за вида и стойността на предаденото от свидетеля наркотично вещество, поради което доводът в касационната жалба, че въззивният съд обосновал изводите си само на база показанията на свидетеля Г. при пълно игнориране на останалите доказателства е несъстоятелен. Въззивният съд е дал ясен отговор на поддържаното и в касационната жалба възражение срещу достоверността на показанията на свидетеля Г. на база непривличането му към наказателна отговорност за държането на закупената от подсъдимия марихуана. Освен че обвинителната функция е прерогатив на прокурора и съдът не може да му указва дали и срещу кого да я осъществи, на тази плоскост не може изключително да се преценява правдивостта на свидетелските показания, още повече, че за всеки конкретен деец и всяко конкретно деяние следва самостоятелно да се прецени степента на обществена опасност по чл.10 от НК като критерий за наличие на съставомерно поведение. Не следва да се пренебрегва и фактът, че при разпитите си като свидетел в досъдебното производство пред съдия и в хода на съдебното следствие, свидетелят Г. е заявил факти, които го характеризират негативно, като например, че пуши марихуана далеч преди инкриминираната дата и няколко пъти си е купувал такова наркотично вещество от подсъдимия, което също е индиция, че показанията му отразяват вярно обективната истина по делото. Без съществено значение е къде е бил спрян за проверка и обиск от полицейските служители – непосредствено до входа или на един километър от него, както се сочи в касационната жалба. Важно е, че видно от показанията на свидетеля Р., полицейските служители са наблюдавали входа на блока, в който живеел подсъдимият, още преди свидетелят Г. да посети дома му, тъй като имали оперативни данни, че същият продава марихуана на различни лица. Обстоятелството, че са го спрели за проверка не непосредствено след като излязъл от входа, а на път за дома му т.е. на отдалечено разстояние, не може да компрометира доказателствените изводи на въззивния съд предвид липсата на спор, че двамата полицейски служители са наблюдавали непрекъснато и непосредствено движението на свидетеля Г. от момента на излизането му от входа до момента на спирането му за проверка, при която съставили протокола за обиск и след като открили, че държи суха тревна маса, го задържали. В тази връзка несъстоятелно в касационната жалба се претендира нарушено право на защита на подсъдимия поради липса на предприета от страна на прокурора инициатива за изменение на обвинението по реда на чл.287 от НПК, тъй като в обвинителния акт било прието, че свидетелят Г. бил спрян за проверка „непосредствено след като е излязъл от входа на блока“, а в мотивите на съда е прието, че „полицейските служители изчакали св. Г. да излезе и да се отдалечи от жилищния блок и тогава го спрели за проверка“. Предвид съдържанието на конкретното обвинение за възмездно разпространение на високо рисково наркотично вещество, обстоятелствата кога и на какво разстояние от мястото, на което е била реализирана инкриминираната сделка, свидетелят купувач е бил спрян за проверка, не касаят основнорелевантния факт от предмета на доказване по чл.102 от НПК, а именно продал ли е подсъдимият инкриминираното количество марихуана на свидетеля Г., поради което не е имало основание за приложението на чл.287 от НПК, както счита касационният жалбоподател. Още повече, че изменение на обвинението не може да бъде предприето във въззивното производство. Вярно е съждението на касационния жалбоподател, че посочената разпоредба е солидна гаранция за правото на защита на подсъдимия, но установеното от фактическа страна от въззивния съд, че свидетелят е бил спрян за проверка по-далеч от посоченото в обвинителния акт място, не представлява съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението по смисъла на чл.287, ал.1 от НПК, което от фактическа и правна страна продължава да се поддържа от прокуратурата така, както е заявено в обвинителния акт относно времето, мястото и начина на извършването му от подсъдимия. Отделно от това не се касае за изменение на описаните в обвинителния акт факти относно мястото на инициираната спрямо свидетеля Г. проверка, което да е съществено, защото твърдението в касационната жалба, че същият се бил отдалечил „на повече от един километър“ от дома на подсъдимия, когато бил спрян от полицейските служители, не почива на данните по делото. Еднозначно е установено същественото за доказване на обвинението обстоятелство, че същият е бил спрян за проверка, когато се отдалечил от блока, но без да е бил изпускан от поглед от полицейските служители от момента, в който излязъл от блока, където купил марихуаната (вж. показанията на свидетеля Р. - л.81-82 от НОХД №28/2019г. на ОС-Варна). Показанията на свидетеля Г. са източник на преки доказателства, поради което неоснователно в касационната жалба се твърди, че отговорността на подсъдимия е ангажирана само на база косвени доказателства, които не доказват обвинението по несъмнен начин. Тези преки доказателства са били обсъдени от контролирания съд и наред с данните, че същия ден от дома на подсъдимия са били иззети електронна везна и кутия, по повърхността на които по експертен път е установено наличие на тетрахидроканабинол, каквато е активната съставка на инкриминираното наркотично вещество, а също и в контекста на отразеното предаване на закупената от свидетеля Г. марихуана на полицейския служител – свидетеля Р. в първоначално съставен от него протокол за обиск по чл.80 от ЗМВР и впоследствие в протокол за доброволно предаване. Възражението в касационната жалба, че протоколът за доброволно предаване и приобщеното чрез него веществено доказателство са негодни да послужат при формиране на вътрешното убеждение на съда по релевантните факти е правено и пред въззивната инстанция, която на л.4-6 от въззивното решение аргументирано го е отхвърлила като неоснователно с изключително подробни съображения, които са съответни на закона и конкретно посочените в мотивите на атакувания акт многобройни решения на ВКС. Тези съображения се споделят от настоящия касационен състав и е безполезно да се повтарят. Следва само да се допълни, че цитираното в касационната жалба Решение № 164/22.12.2016г. по н.д. №590/2016г. на ІІ н.о. на ВКС, с което основно се аргументира искането за изключване на протокола за доброволно предаване и приобщеното с него веществено доказателство от доказателствената съвкупност, не е относимо към настоящия спор за доказателствената сила на последователно съставените от полицейския служител (свидетеля И. Р.) протокол за обиск по чл.80 от ЗМВР и протокол за доброволно предаване, тъй като касае различна процесуална ситуация, в която за разлика от настоящия случай, двата протокола са били съставени в хода на започнало наказателно производство. В цитираното решение е отречена доказателствената годност на протокола за доброволно предаване, тъй като под претекст, че се извършва обиск по чл.80 от ЗМВР, принудителното действие спрямо касатора е било извършено в хода на вече започнато досъдебно производство, от некомпетентен орган, без предварително съдебно разрешение или последващо одобрение и без поемни лица, като към момента на обиска полицейските служители вече са били възприели действията на дееца по приемане на сухата тревиста маса от друго лице и след като са знаели, че тя се намира в джоба му, не са предприели необходимите мерки за приобщаване на предмета на престъплението по установения в НПК ред. Поради това ВКС е приел, че след като полицейските служители са били наясно с факта на незаконосъобразното изземване на наркотичното вещество и само с цел „саниране“ на нарушенията, които сами са допуснали, са оформили документи, удостоверяващи доброволното му предаване, протоколът за обиск следва да се изключи като негоден поради несъставянето му по реда на НПК, съответно протоколът за доброволно предаване също следва да се изключи поради факта, че не отразява вярно обективната действителност, защото е бил създаден целенасочено да отстрани допуснатите при обиска нарушения. В настоящия случай е точно обратното. Както е посочил и въззивният съд, при съставянето на протокола за обиск не е допуснато нарушение, защото същият е съставен на основание и по реда на чл.80 от ЗМВР и представлява официален удостоверителен документ. Доколкото същият е съставен извън наказателното производство, следва да се приеме, че има характер на писмено доказателство, а не на писмено доказателствено средство (вж. Решение №412/08.10.2010г. по н.д. №323/2010г., ІІ н.о. на ВКС). Освен че е съставен в рамките на компетентността на полицейския служител и по предвидения в ЗМВР ред, наред с обстоятелството, че при обиска на свидетеля Г. в него е намерена съответната вещ, този документ удостоверява също и връщането й впоследствие на обискираното лице, както е отбелязано на гърба на протокола. Без правно значение е защо откритата суха маса е била върната на лицето преди да бъде предадена от него повторно с протокол за доброволно предаване след като няма данни за невярно отразяване на удостоверените в документа факти. Нямало е причина за „саниране“ на нарушения при съставянето на протокола за обиск по чл.80 от ЗМВР, защото такива не са били допуснати, както правилно е приел въззивният съд, което макар да обезсмисля повторното доброволно предаване на вещта от страна на свидетеля Г., не може априори да изключи доказателствената стойност на протокола за доброволно предаване. Важно е, че връщането на вещта очевидно е направило възможно последващото й предаване от свидетеля Г., както е отразено в протокола за доброволно предаване, който е бил съставен в хода на вече започнало наказателно производство и на който протокол като писмено доказателствено средство, съставено на основание чл.159, ал.1 от НПК, не може да се отрече доказателствена стойност само поради факта, че полицейският орган върнал на свидетеля Г. вещ, чието държане е забранено, както настоява защитата. Още повече, че връзката на това веществено доказателство с обстоятелствата по делото, се установява не само от протокола за доброволно предаване, но и от съпоставянето на съдържанието на двата протокола (за обиска по чл.80 от ЗМВР, съставен извън наказателното производство и протокола за доброволно предаване, съставен в хода на наказателното производство) с приложените на л.66 и л.67 от ДП разписки, съставени в хода на наказателното производство и удостоверяващи, че същия ден описаното в протокола за доброволно предаване веществено доказателство е било предадено на разследващия орган, съответно от последния на домакина на РУ – Девня. След като в протокола за доброволно предаване (вж. л.65 от ДП) е посочено, че „жълто найлоново пакетче съдържащо зелено-кафява тревиста маса“ е предадено от свидетеля Г., защото има „значение по ДП №301/2017г. по описа на РУ-Девня“, под който номер безспорно между страните е стартирало настоящото наказателно производство, не може да има никакво съмнение, че с въпросния протокол като писмено доказателствено средство се дава валидна процесуална легитимация на оспореното от защитата веществено доказателство. Същото впоследствие е било експертно изследвано и положително установено, че е високорисково наркотично вещество – марихуана, както заявява свидетелят Г.. Хронологичното развитие на конкретното досъдебно производство и обективираните в приложенията към него процесуални действия на органите на досъдебното производство също опровергават възраженията на касационния жалбоподател срещу доказателствената сила на протокола за доброволно предаване и приобщеното чрез него веществено доказателство. Видно от материалите в досъдебното производство същото е започнало на 12.12.2017г., при условията на чл.212, ал.2 от НПК - с разпит на свидетеля Г., който е проведен за времето от 11,30 часа до 12,05 часа (л.26 от ДП). Още преди това, считано от 11 часа на същия ден и незабавно след съставянето на протокола за обиск по чл.80 от ЗМВР, свидетелят Г. е бил задържан видно от приложената на л.72 от НОХД №28/2019г. на ОС - Варна заповед за задържане, тъй като в него е било открито найлоновото пакетче със сухата тревиста маса, както е отразено в протокола за обиск. След задържането си свидетелят Г. е бил отведен в РУ-Девня, където е престоял до 18,50 часа, след което е бил освободен, но преди това е предал вещественото доказателство с протокол за доброволно предаване от същата дата. От тези данни за последователността и времето на извършените спрямо свидетеля Г. извънпроцесуални и процесуални действия може да се приеме за категорично установено, че макар да е налице повторно предаване на вещественото доказателство (веднъж извън наказателното производство и втори път след започването му), в двата случая това е станало по законоустановения ред, поради което приемайки, че с протокола за доброволно предаване обективираното в него веществено доказателство е валидно приобщено, въззивният съд не е нарушил закона и същевременно е съобразил практиката на ВКС (вж. Решение №85/10.05.2018г. по н.д. №94/2017г., І н.о. на ВКС и Решение №192/26.06.2012г. по н.д. №510/2012г., ІІ н.о. на ВКС). Изложеното налага извода, че при осъществената доказателствена дейност въззивният съд е изпълнил задълженията си, произтичащи от разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК, като не се констатират нарушения от вида на визираните в касационната жалба, обосноваващи касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК. Ето защо, макар да е в хипотезата на т. нар. трета касация по чл. 354, ал. 5 от НПК, ВКС не е задължен да осъществява правомощия като въззивен съд, защото предпоставка за това е да се разкрият процесуални недостатъци в дейността на контролирания съд и то такива, довели до неправилна доказателствена дейност, оттам – до обосноваването на невярна фактология, релевантна за отговорността на дееца и като последица в някои случаи – до неправилно приложение на закона, а случаят не е такъв. Не са допуснати нарушения и на материалния закон. Изяснено е по делото, че подсъдимият е разпространил (продал) на свидетеля Г. високорисково наркотично вещество - 0,30 грама марихуана, с процентно съдържание на активен компонент тетрахидроканабинол 7,26%, на стойност 1,80 лв., поради което правилно деянието е квалифицирано като престъпление по чл. 354а, ал. 1, пр. 5 от НК. Минималното количество и незначителната стойност на инкриминираното наркотично вещество не могат на самостоятелно основание да изключат обществената опасност на деянието или да я сведат до явна незначителност по смисъла на чл.9, ал.2 от НК, ерго да изключат престъпния характер на извършеното от дееца, тъй като от една страна са събрани данни, че деецът не за първи път продава на същия свидетел от този вид наркотично вещество и от друга поради възмездния характер на разпространението и то на наркотично вещество от кръга на високорисковите такива, включени в Приложение 1 на чл.3, ал.2 от ЗКНВП. Въз основа на посочените съображения, настоящият съдебен състав прецени, че не са допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон, които да налагат отмяна на обжалвания въззивен съдебен акт и постановяване на друг, с който подсъдимият да бъде оправдан по повдигнатото срещу него обвинение, каквато претенция се прави в касационната жалба. По възражението за явна несправедливост на наказанието: В тази част ВКС намира касационната жалба за основателна. При индивидуализацията, извършена от първата инстанция и споделена от въззивната, в категорията на смекчаващите обстоятелства оправдано са били включени чистото съдебно минало, трудовата ангажираност, семейното положение на подсъдимия и малкото количество на разпространеното наркотично вещество. Наложените (кумулативно предвидени в закона) наказания обаче са явно несправедливи и завишени по размер, защото въпреки, че са в установения от закона минимум, не съответстват на тежестта на престъплението, изводима от вида, количеството и стойността на инкриминираното вещество. Последните преценени съвкупно с останалите смекчаващи вината обстоятелства дават основание да се приеме, че са налице многобройни по смисъла на чл.55, ал.1, т.1 от НК смекчаващи вината обстоятелства, като най-лекото предвидено в закона наказание, се оказва несъразмерно тежко. Касае се за марихуана, която независимо, че е високорисково наркотично вещество, ноторно има по-слаб вреден ефект върху човешкото здраве в сравнение с други наркотични вещества като хероин, кокаин или синтетична дрога. Разпространеното количество наркотично вещество е минимално - под един грам (0,30гр). При тези данни отказът на въззивния съд да приложи чл.55 от НК не се споделя от настоящата инстанция. Отделно от това неразумната продължителност на наказателния процес по смисъла на чл. 6 §.1 от ЕКПЧ също дава основание за индивидуализиране на наказанието по този привилегирован ред, защото самостоятелно обуславя неговата явна несправедливост. Наказателното производство е започнало през декември 2017г. и към момента на постановяване на обжалваното въззивно решение е продължавало повече от три години и четири месеца, която продължителност на наказателния процес за конкретното престъпление, което не се отличава с каквато и да е фактическа и правна сложност, се явява необосновано дълга и неоправдана. Доколкото подсъдимият П. няма вина за това забавяне, а то е изцяло поради допуснати от съдилищата съществени нарушения на процесуалните правила, които са станали причина за трикратното разглеждане на делото от въззивната инстанция, той следва да бъде компенсиран за тази забава с намаляване на наказанието. За справедливо и съответно на практиката на Европейския съд за правата на човека (вж. Решение на ЕСПЧ по делото „Димитров и Хамънов” срещу България) и като съобрази многобройността на горепосочените смекчаващи вината обстоятелства, настоящият съд намира, че наказанието лишаване от свобода следва да бъде намалено на основание чл.55, ал.1,т.1 от НК от две на една година с приложение на чл.66 от НК, както са приели съдилищата, както и на основание чл.55, ал.3 от НК следва да се отмени наложеното по-леко наказание, а именно глоба в размер на пет хиляди лева. По-нататъшно облекчаване на отговорността на дееца не би било в съответствие с целите на индивидуалната превенция, а и не се дължи предвид данните, че деецът е продавал от същия вид високорисково наркотично вещество и преди инкриминираната дата на същия свидетел, което завишава степента на обществена опасност на личността на дееца и не оправдава допълнително снизхождение. . Предвид гореизложеното, касационната инстанция намира, че атакуваното въззивно решение на Апелативен съд - Варна следва да бъде изменено, като се намали наложеното на подсъдимия П. наказание две години лишаване от свобода на една година и се отмени наложената глоба в размер на пет хиляди лева. В останалата част въззивното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.354, ал.2, т.1 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 260052 от 29.04.2021 г., постановено по ВНОХД № 439/2020 г. на Апелативен съд - Варна, като на основание чл.55, ал.1, т.1 от НК НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия И. В. П., със снета по делото самоличност, наказание лишаване от свобода от две години на една година и на основание чл.55, ал.3 от НК ОТМЕНЯ наложената на подсъдимия глоба в размер на пет хиляди лева. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: