О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 312

София, 04.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести май две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 838 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 72 от 16.12.2021 г. по в. гр. д. № 154/2021 г. на Кърджалийския окръжен съд е отменено решение № 260006/22.10.2020 г. по гр. д. № 139/2017 г. на РС – Крумовград и е уважен предявеният от Х. А. И., А. А. И., Н. А. И., Н. А. М., К. Н. И., З. Ю. И., Г. Ю. И., и Г. Ю. И. срещу Х. А. М., Б. И. Х., А. И. Ю., К. Н. Н., Б. Н. Н., Н. Н. С. и Т. С. С. иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ – признато е за установено по отношение на ответниците, че наследодателят на ищците А. Х. И., починал на 15.12.2000 г., към момента на колективизацията на земеделските земи е бил собственик на нива в местността „Х. ев-ери“ от 1.5 дка, при граници: улица, купувача А. Х. И. и Х. И., понастоящем представляваща поземлен имот с идентификатор .............по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-96/30.12.2009 г. на изп. директор на АГКК, с площ 1540 кв. м., с номер по предходен план ............, при съседи: ПИ №№ ................., ................, .............., ............., ..................
Въззивният съд е приел, че наследодателят на ищците А. Х. И. /А. Х. И./ е закупил с договор от 05.12.1947 г. нива от 1,5 дка в землището на [населено място], местността „Х. ев-ери“, при граници: улица, купувача и Х. И.. Според заключението на вещото лице Н. Я. документът в този вид е оригинален (автентичен), без умишлени поправки, зачертавания и други интервенции по него с цел промяна на изразената воля на двете страни.
Прието е, че с решение № 116 от 23.11.1999 г. по гр. д. № 131/1999 г. на РС Крумовград е признато правото на А. Х. И. да възстанови собствеността си върху притежаваната от него нива от 1,5 дка в местността „Х. ев ери“. Нивата е възстановена на А. Х. И. в съществуващи реални граници с решение № 396/10.12.1999 г. на ПК- К.. Впоследствие с протокол № 398/10.12.1999 г. поземлената комисия взела решение за отказ да се произнесе по заявлението за възстановяване на собствеността, тъй като с протокол № 397/09.12.1999 г. от анкетиране в землището на [населено място] било установено, че част от нива в местността „Х. ев ери“ в размер на 1. 177 дка попада в кад. № ..............по картата на землището на [населено място], който бил възстановен на наследниците на А. М. Х. с решение № 246/07.08.1997 г. по преписка вх. № 2920. В протокол № 397/09.12.1999 г. е посочено също, че част от имота в размер на 0.323 дка попада в строителните граници на населеното място. С решение № 399/10.12.1999 г. на ПК- К., е отказано да бъде възстановено правото на собственост на А. Х. И. в съществуващи (възстановими) стари реални граници на имот, представляващ нива от 0.323 дка, находящ се в строителните граници на [населено място], в местността „Х. ев ери“.
От заключението на вещото лице инж.С. се установявало, че частта от нивата в местността „Х. ев ери“, попадаща в строителните граници на [населено място], е възстановена на наследниците на А. Х. И. и отразена в кадастралната карта на землище К. като имот с идентификатор .............. Останалата част от тази нива по твърдения на ищците попада върху вече възстановени имоти по КВС. Има застъпване на процесния имот с вече възстановени имоти по КВС. С имот с идентификатор ...........застъпването е в размер на 1.057 дка. Към настоящия момент имотът, който владеят ищците, е с площ 2. 107 дка, като в тази площ влиза и имота на наследниците на А. М. Х., за който ищците показват граници. По тези граници имотът на наследниците на А. М. Х. е с площ 0.315 дка. Имотът е ограден от изток и юг с паянтова ограда, а от запад с полумасивна ограда, на север е собствената им жилищна сграда и стопански постройка, които са в имот с идентификатор ............, съгласно изготвена скица към заключението.
От заключението на вещото лице инж.Д. се установявало, че по преписката за възстановяване на собствеността на А. Х. И. не е представен документ дали този имот е внасян в ТКЗС или ДЗС. Нямало данни и за това кой е внесъл процесната нива в ТКЗС.
Прието е, че според показанията на свидетелите Н. М. К. и С. А. Х. процесната нива е била ползвана от А. А. И., който закупил имота през 40-те години на миналия век. Нивата била оградена, като в горната част била къщата на А. И. и неговото семейство. Според свидетелката Ф. С. М., съпруга на ответника Х. А. М., ищците работили процесния имот, но нейната свекърва ѝ казвала, че това място „Х.“ е тяхно. Когато свидетелката дошла в дома на ответниците през 1987 г., къщата на ищците била построена и те живеели там. Имало ограда, цялото място било оградено, като мястото на ответниците също влизало там.
При тези данни въззивният съд е приел от правна страна следното:
Предявеният иск е допустим, тъй като процесната земеделска земя първоначално е била възстановена на ответниците, а впоследствие, след успешно проведен иск по чл.11, ал.2 ЗСППЗ, и на ицщите. ПК- К. е отказала да се произнесе по заявлението за възстановяване на ищците поради констатирано припокриване на имотите на страните в размер на 1.177 дка. Въпреки това въззивният съд приел, че се касае за спор за материално право върху целият имот от 1.5 дка, тъй като видно от представената по делото скица на поземлен имот № ......-31.08.2017 г., издадена от С. -К. (л. 44 от гр. д. № 139/2017 г.), нива с площ 1540 кв. м. е възстановена изцяло на наследниците на А. М. Х., като няма никакви части от имота, които да попадат в строителните граници на населеното място.
Прието е, че от момента на сключване на договора за продажба от 05.12.1947 г. наследодателят на ищците А. Х. И. е установил своя фактическа власт върху вещта с намерение за своене. Това владение е продължило до момента на колективизацията на земеделските земи, осъществена през 1958 г. Към момента на сключване на договора за продажба е бил в сила Закон за давността, който е отменен с влизане в сила на Закона за собствеността на 17.12.1951 г. Съгласно § 4 от ПП на ЗС, относно придобивната давност, започнала да тече при действието на отменения Закон за давността, се прилагат разпоредбите на настоящия закон, ако за завършване на давността по отменения закон е нужен по-дълъг срок от предвидения в настоящия закон. Към момента на влизане в сила на ЗС на 17.12.1951 г. са изминали 4 години от установяване на владението върху спорния имот, като за завършване на давността по отменения Закон за давността са били необходими 16 години, докато по Закона за собствеността са били необходими 6 години. В случая по-кратният необходим срок за завършване на придобивната давност е този по Закона за собствеността, който следва да бъде приложим по силата на цитирания § 4 от ПП на ЗС. Ето защо за времето от 05.12.1947 г. до колективизацията през 1958 г. наследодателят на ищците е придобил правото на собственост върху процесната земеделска земя с изтичането на 10 годишна давност, съгласно разпоредбата на чл.79, ал.1 ЗС.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника Х. А. М..
В касационната жалба и в изложението към нея се поддържа, че въззивният съд неправилно приложил § 4 ПП на ЗС. Жалбоподателят се позовава на обстоятелството, че владението върху имота е установено въз основа на частен писмен договор, който не е сключен в предвидената в закона нотариална форма; че владението е недобросъвестно и за настъпване на последиците на давността се е прилагал 20-годишният срок по чл.34 от Закон за давността от 1898 г. /отм./. Този срок не е изтекъл към датата на включване на земята в ТКЗС през 1958 г. При положение, че от 1947 г. до влизане в сила на ЗС през 1951 г. е изтекъл 4 г. давностен срок и ако не би имало нов закон /ЗС/, то срокът от 20 г. би изтекъл през 1967 г., а според новия закон срокът изтича през 1961 г., преди внасянето на земята в ТКЗС. В този смисъл била трайната съдебна практика – решение № 319/14.07.2010 г. по гр. д. № 477/2009 г. на ВКС, II-ро г.о., както и решения на СГС, СРС и РС-Благоевград. Налице била и обратна практика – решение № 1220/19.10.1999 по гр. д. № 2075/1998 г. на ВКС, V-то г.о. и практика на ОС-Благоевград, ОС-Кюстендил и РС-Гоце Делчев.
Въпросът бил от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, като от съществено значение били наличието на недобросъвестност при упражняване на владението и начина на изчисляване на срока, който според жалбоподателя се изчислява по чл.34 от Закона за давността /отм./, а не по чл.79, ал.1 ЗС.
Отделно от това било налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, тъй като не била съобразена трайната съдебна практика, че с внасянето на имотите в ТКЗС те губели реалните си граници, поради което върху тях не можело да се упражнява владение – решение № 975/19.07.1994 г. по гр. д. № 1498/1993 г. и решение № 505/19.04.1994 г. по гр. д. № 1120/1993 г.
Ответниците не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, което е достъпно за касационен контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Жалбоподателят не е формулирал правен въпрос във връзка с поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Но дори да се приеме, че се поставя въпросът за начина на прилагане на § 4 от Преходните правила на ЗС, касационното обжалване не може да се допусне, тъй като има непротиворечива практика на ВКС, която разяснява тази разпоредба. Така в решение № 958 от 15.12.2009 г. по гр. д. № 2246/2008 г. на ВКС, I г. о., е прието, че според трайната съдебна практика предвидените в чл.79, ал.1 ЗС 10 години давностно владение в контекста на §4 ПП ЗС се считат не от установяване на владението, а от влизане в сила на ЗС през 1951 г. От същото разбиране изхождат решение № 1013 от 22.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5142/2008 г., IV г. о., решение № 975 от 19.VII.1994 г. по гр. д. № 1498/93 г., IV г. о., решение № 275 от 21.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 155/2009 г., II г. о., решение № 172 от 14.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6246/2007 г., II г. о. и посочените от жалбоподателя решения на ВКС. Отделно от това в решение № 1031 от 20.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4230/2007 г., II г. о. е подчертано, че при изясняване смисъла на § 4 ПП ЗС следва да се има предвид, че новите по-кратки срокове, предвидени в ЗС, започват да текат от влизането му в сила занапред, т. е. от 16.12.1951 г., а не от предшестващото завладяване на имота; че срокът за придобиване по давност на недвижим имот по силата на недобросъвестно владение по новия закон изтича най-рано на 16.12.1961 г. и ако 20-годишната давност по отменения Закон за давността изтича преди този момент, прилага се давността по този отменен закон.
Действително, въззивният съд не се е съобразил с тази практика. В съответствие с нея той е приел, че в случая се прилага давността по чл.79, ал.1 ЗС, а не тази по чл.34 ЗД /отм./. Неправилно обаче е приел, че 10-годишният срок по чл.79, ал.1 ЗС започва да тече още от 1947 г. и изтича през 1957 г., преди колективизацията на земята. Правилните разсъждения в случая са, че 20-годишната давност по чл.34 ЗД /отм./ започва да тече от 05.12.1947 г. и изтича на 05.12.1967 г., а 10-годишната давност по чл.79, ал.1 ЗС започва от 16.12.1951 г. /влизане в сила на ЗС/ и изтича на 16.12.1961 г., затова се прилага давността по ЗС. Във всички случаи обаче давността изтича след 1958 г., т.е. след колективизацията на земята.
Независимо от посоченото несъответствие с практиката на ВКС по прилагането на §4 ПП на ЗС, касационното обжалване не може да се допусне, тъй като обуславящият въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е свързан с чл.12, ал.7 ЗС, въпреки че въззивният съд не е изложил съображения в тази насока. Като краен резултат обаче обжалваното решение съответства на тази разпоредба и на практиката на ВКС по прилагането ѝ. Съгласно чл.12, ал.7 ЗСПЗЗ придобивната давност, започнала да тече в полза на владелеца на земеделска земя, който основава владението си на писмен договор, доброволна делба или друг писмен документ, не се прекъсва с включването на земите в ТКЗС, ДЗС или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации. В решение № 22 от 30.01.2013 г. по гр. д. № 626/2012 г. на ВКС, I г. о. и в цитираната в него практика на ВКС се приема, че владението на имот, установено с частен писмен договор преди обобществяването на земята, следва да се цени при условията на чл.12, ал.7 ЗСПЗЗ и обуславя основателност на предявения иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ; че при спор по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ следва да бъде зачетена изтеклата след включването на имота в блоковете на ТКЗС придобивна давност, ако владението е установено преди включване му в ТКЗС въз основа на предвидения в чл.12, ал.7 ЗСПЗЗ писмен договор; че при спор по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ съдът следва да зачете правата на купувача по частния писмен договор, дори ако придобивната давност е изтекла за него след включване на имота в ТКЗС; че това е лицето, което съгласно чл.12, ал.7 ЗСПЗЗ има право да иска възстановяване на собствеността, въпреки че формално не е било собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС.
Като краен резултат въззивното решение съответства на тази практика на ВКС, въпреки че въззивният съд не е обсъждал чл.12, ал.7 ЗСПЗЗ и практиката по прилагането му. В настоящия случай владението върху спорния имот е установено от наследодателя на ищците въз основа на писмения договор от 05.12.1947 г. и към момента на обобществяването на земята през 1958 г. придобивната давност върху нея не е изтекла /придобивната давност в случая изтича на 16.12.1961 г./. Независимо от това при спор по чл.14, алл.4 ЗСПЗЗ, какъвто е настоящият, следва да се отчете разпоредбата на чл.12, ал.7 ЗСПЗЗ и да се приеме, че правото на реституция принадлежи именно на наследодателя на ищците, тъй като чл.12, ал.7 ЗСПЗЗ го приравнява към лицата, които са били собственици на спорния имот към момента на образуване на ТКЗС.
Въззивното решение не е и очевидно неправилно, поради което не съществува основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Очевидната неправилност е обоснована със стара практика на ВКС - решение № 975/19.07.1994 г. по гр. д. № 1498/1993 г. и решение № 505/19.04.1994 г. по гр. д. № 1120/1993 г., създадена преди приемането на чл.12, ал.7 ЗСПЗЗ (Нова - ДВ, бр. 98 от 1997 г.). Ето защо тази практика не определя изхода на настоящото дело.
Воден от изложеното и на основание чл.22, ал.1, т.6 ГПК, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 72 от 16.12.2021 г. по в. гр. д. № 154/2021 г. на Кърджалийския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: