Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 284

гр. София, 23.06.2022 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова

като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д.№ 854 по описа за 2022 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 210 от 10.11.2021г. по гр.д. № 430/2021г. на Сливенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260415 от 16.07.2021г. по гр.д.№ 2329/2020г. на Сливенски районен съд за уважаване на предявения от А. Д. Н. и Д. И. Н. против М. Г. С. установителен иск за собственост относно нива с № * в землището на [населено място], [община], местн. „Г.”, с площ 12999 кв.м., ІІІ категория, при посочени граници. В производството по делото като подпомагаща страна на ответника участва Община Сливен.
Касационната жалба е подадена подпомагащата страна Община Сливен. Твърди се недопустимост и неправилност на решението. За обосноваване достъпа до касационно обжалване се поставя правния въпрос: какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото когато първоинстанционния съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК или докладът е непълен и неточен; дължи ли въззивния съд даване на указания за възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими към делото доказателства, които не са извършени в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания; може ли въззивният съд за първи път да се произнася по своевременно релевирани правопогасяващи възражения, които не са намерили място в доклада и за които не са давани указани за събиране на доказателства. Сочи се допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответниците по жалбата А. и Д. Н. в писмения си отговор считат, че не следва да се допуска касационно обжалване. Претендират разноски.
Ответникът М. Г. С. не е представил писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
По предявения установителен иск за собственост ищците А. Д. Н. и Д. И. Н., съпрузи, основават правото си на собственост на договор за покупко-продажба на процесната нива от 30.11.2004г., сключен в изискуемата от закона форма на нотариален акт, с продавач П. В. П.. Установено е, че след сключване на договора, през 2005г. е образувано изпълнително дело срещу продавача П. П. и по искане на съдебния изпълнител на 06.07.2005г. е вписана възбрана върху нивата. С постановление за възлагане от 15.12.2005г. имотът е възложен на „Секлект ЕМ“ ООД. През 2006г. дружеството продава имота на „Еко фарм“ ООД, а на 06.06.2007г. купувачът сключва с Община Сливен договор за замяна на недвижими имоти, по силата на който процесната нива преминава в патримониума на Община Сливен. На 08.06.2015г. Община Сливен продава имота на ответника по иска М. Г. С.. По тази фактическа обстановка не се спори между страните.
От страна на ищците са представени договори за наем на нивата, сключени с П. М. М. през 2014 и 2015г. Договорите са оспорени от гледна точка на истинността им, но приетата графологична експертиза потвърждава, че са подписани от посочените в тях лица. П. М. е разпитан и като свидетел. Той потвърждава, че до 2010г. неговият баща е обработвал нивата на ищците, а след това той самия я обработва и е плащал рента на ищците. След телефонно обаждане от кмета разбрал, че М. има претенции за имота.
При решаване на спора въззивният съд на първо място е изложил мотиви, че искът е допустим, независимо че ищците не са предявили иск по чл.440 ГПК, нито са депозирали жалба по чл.435 ГПК срещу постановлението за възлагане; не са предявили и иск по чл. 496, ал.3 ГПК. Посочил е, че според разрешенията в Тълкувателно решение №3/2015г. на ОСГТК отрицателният установителен иск по чл. 440 ГПК и положителният установителен иск по чл. 124, ал.1 ГПК не са в ултимативна зависимост на предявяване и трето лице може да предяви установителен иск, че то, а не длъжника, е носител на засегнатото от изпълнението право. Само ако положителен установителен иск е вече предявен, то отрицателният иск по чл. 440 ГПК ще е недопустим. Още повече, че в случая положителният установителен иск се предявява след като принудителното изпълнение е вече приключило и ищците нямат качеството на „трето лице“ по смисъла на чл. 440, ал.1 ГПК. Затова с иск по чл. 440, ал.1 ГПК те не разполагат.
По основателността на иска е приел, че ищците са придобили правото на собственост при условията на СИО през 2004г. и не са изгубили това право, въпреки проведеното принудително изпълнение и последващите сделки с имота. Извършената публична продан и издаденото постановление за възлагане не прехвърлят правото на собственост върху купувача, тъй като към момента на вписване на възбраната през месец юли 2005г. имотът вече не е бил собственост на длъжника П. - праводател на ищците. Поради това и последващите сделки, включително замяната с общината и продажбата, с която ответникът М. С. се легитимира, са лишени от транслативен ефект.
По-нататък съдът е разгледал възражението, че Община Сливен е придобила собствеността на основание добросъвестно давностно владение. Приел го е за неоснователно поради липса на доказателства, че някой от приобретателите е осъществявал фактическа власт върху имота. Напротив, намерил е за установено, че ищците като собственици от 2004г., не са губили фактическата власт като първоначално са държали имота лично, а впоследствие чрез трети лица. Ценил е в тази насока показанията на свидетеля П. М. за извършваната от него и от баща му обработка на земята, както и договорите за наем, чието оспорване не е успешно проведено. Въз основа на тези доказателства е счел, че до 2017г. фактическото положение не е променяно, нито са оспорвани правата на ищците от някого. Едва след 2017г. ответникът е предявил претенции пред наемателя за правото на рента, но липсват данни да е учредена фактическа власт върху имота от него. А дори и да е налице такава, то към момента на предявяване на иска през 2020г. изискуемият петгодишен срок по чл. 79, ал.2 ЗС не е изтекъл. По тези съображения е потвърдено извършеното от първата инстанция уважаване на иска.
При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира, че такива не са налице.
Доводите на касатора за недопустимост на решението поради недопустимост на иска са подробно обсъдени от въззивния съд. В касационната жалба отново е извършено позоваване на недопустимост, без тя да е обоснована по някакъв начин. При извършената от настоящата инстанция служебна проверка за допустимост, такава не се установява.
Правният въпрос, поставен от касатора Община Сливен, е процесуален и касае правомощията на въззивния съд във връзка с доклада, събирането на нови доказателства и произнасянето по неразгледани, но своевременно предявени правопогасяващи възражения. Сочи се допълнителното осонование по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросът е базиран на невярното твърдение на касатора, че възражението му за придобивна давност е разгледано за първи път от въззивния съд, като то не е било включено в доклада и във връзка с него не са давани указания на страните. Видно, че в доклада на първата инстанция възражението, така както е предявено от ответника по иска, е изрично посочено като са дадени указания на ответника да докаже възраженията си; Община Сливен е конституирана като подпомагаща страна с определението по чл. 140 ГПК и на нея указания не са давани, но такива не са дължими. В проведеното съдебно заседание е докладвано становището на общината, включително възражението й за придобивна давност и е допуснат до разпит поискания от нея свидетел. Делото двукратно е отлагано с цел разпит на този свидетел и впоследствие по искане на страната свидетелят е заличен, като в депозираното писмено становище представителят на общината е заявил, че няма искания по доказателствата. Първоинстанционният съд в мотивите си е разгледал възражението и го е отхвърлил като е приел, че не е установено купувачът по публичната продан и последващите приобретатели, включително Община Сливен, да са осъществявали владение върху имота. Във въззивната жалба са направени общи оплаквания, обосновани със задълженията на въззивния съд, касаещи пропуски в доклада, но конкретни искания, свързани с липса на указания и недадена от съда възможност за събиране на доказателства, не са заявени. При тези обстоятелства въпросът, който има своето разрешение в Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, т.2, не може да обуслови достъп до касационен контрол. Въпросът не е определящ за изхода на спора, защото съдът е разгледал предявеното от ответника и от помагача правопогасяващо възражение и не са налице пропуски в даването на указания и събирането на доказателства, които са да наведени във въззивната жалба и да обуславят нови действия от въззивната инстанция, съгласно разясненията в тълкувателния акт. Разглеждането на спора и изложените мотиви от Сливенски окръжен съд са в съответствие с указанията в соченото тълкувателно решение.
Предвид изложеното следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване.
В полза на ответниците по жалбата А. и Д. Н. следва да се присъдят направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1600 лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 210 от 10.11.2021г. по гр.д. № 430/2021г. на Сливенски окръжен съд по касационната жалба на [община].
ОСЪЖДА Община Сливен да заплати на А. Д. Н. и Д. И. Н., двамата от [населено място], [улица], вх.Б, ап.11, сумата 1600 /хиляда и шестстотин/ лева разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: