1 Р Е Ш Е Н И Е №50004 Гр. София, 29 януари 2024 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети декември две хиляди и двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЯ РУШАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА с участието на прокурора КИРИЛ ИВАНОВ като разгледа докладваното от съдия Грозданова н.д. № 591/2021 година по описа за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 НПК. Образувано по касационните жалби на подс. З. Д. Д. и неговия защитник срещу решение № 41/15.04.2021 година на Великотърновския апелативен съд, постановено по в.н.о.х.д. № 382/2020 година. В жалбите, които са с идентично съдържание, са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК. Претендира се схематично и непълно обсъждане на възраженията на подсъдимия и защитника за допуснати в досъдебната и съдебната фаза процесуални нарушения, за липса на подробно обсъждане на противоречието в показанията на свидетелите и кредитиране на единични свидетелски показания, като по този начин е приета за доказана фактическа обстановка, която не отговаря на доказателствения материал. Излагат се съображения за несъставомерност на деянието на подс. Д. от обективна страна, тъй като не е доказано по несъмнен начин да е извършвал инкриминираните банкови сделки по занятие. Явната несправедливост на наложеното наказание се свързва с осъждането на подсъдимия за деяние, което не е извършил и индивидуализиране на наказанието по реда на чл. 54 НК, вместо по чл. 55, ал. 1 и ал. 3 НК, каквото е било предложението на прокурора в пледоарията му пред първата инстанция. Иска се отмяна на обжалваното решение на ВТАС и ВКС да оправдае подс. Д. или след отмяната му делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, за да бъдат отстранени допуснатите съществени процесуални нарушения. ВКС счете, че за правилното решаване на делото следва да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз и да постави следните преюдициални въпроси за тълкуване на чл. 4, параграф 1, точка 1 и чл. 4, параграф 1, т. 42 от Регламент (ЕС) № 575/2013 година относно пруденциалните изисквания за кредитните институции и инвестиционните посредници и за изменение на Регламент (ЕС) № 648/2012 1. Следва ли определението за кредитна институция, дадено в член 4, параграф 1, точка 1 от Регламент (ЕС) № 575/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно пруденциалните изисквания за кредитните институции и инвестиционните посредници и за изменение на Регламент (ЕС) № 648/2012 да се тълкува в смисъл, че предоставянето на кредити се осъществява единствено със средства, които са от публично привлечени влогове или други възстановими средства, или кредитната институция може да извършва кредитиране и със средства, получени от други източници? 2. Как следва да се тълкува съдържанието на „документ независимо от формата, с който се предоставя правото за извършване на дейността“ по член 4, параграф 1, точка 42 от Регламент (ЕС) № 575/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно пруденциалните изисквания за кредитните институции и инвестиционните посредници и за изменение на Регламент (ЕС) № 648/2012 и включва ли то както разрешителния лицензионен, така и разрешителния регистрационен режим за дейността по кредитиране? С решение от 16 ноември 2023 година по дело С-427/22 BG, Съдът на ЕС се произнесе по поставените пред него преюдициални въпроси. В съдебни прения защитникът, основавайки се отговорите на СЕС по поставените преюдициални въпроси, пледира, че „лихварството“ със средства, които не са набрани публично, не е банкова сделка и инкриминираното на подсъдимия поведение, свързано с предоставянето на седем парични заема на две различни лица в общ размер на 1030 лв. срещу договорена лихва, не е съставомерно. Моли касационният съд да упражни правомощието си по чл. 354, ал. 1, т. 2, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НК като отмени обжалваното решение на ВТАС, с което е потвърдена първоинстанционната присъда на ОС Плевен и да оправдае подс. Д. на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК. Подс. Д. се присъединява към доводите на защитника си и моли да бъде оправдан. Прокурорът от ВКП дава становище за неоснователност на касационната жалба и моли решението на въззивния съд да бъде оставено в сила. Счита, че от решението на СЕС не може да се направи извод за несъставомерност на деянието по чл. 252 НК, тъй като в него е посочено, че Директива 2013/36/ЕС на ЕП и Съвета от 26 юни 2013 година не трябва да засяга наказателно-правните разпоредби на държавите членки. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационните жалби са допустими - подадени са в срока по чл. 350, ал. 2 НПК, от надлежно легитимирани страни, срещу акт, подлежащ на касационен контрол на основание чл. 346, т. 1 НПК и са основателни. С присъда № 260004/01.10.2020 година по н.о.х.д. № 899/2019 година Плевенският окръжен съд признал подс. З. Д. Д. за виновен в това, че на неустановени дни в периода месец април 2016 година - месец септември 2017 година в [населено място], област Плевен, като физическо лице, без съответно разрешение съгласно чл. 13, ал. 1, вр. чл. 2, ал. 1 от Закона за кредитните институции, извършвал по занятие банкови сделки, за които се изисквало такова разрешение, като предоставил седем парични заема в размер на 1030 лв. на две лица срещу договорена лихва, както следва: 1.На неустановени дни през периода м. 11.2016 година – м. 12.2016 година в [населено място], обл. Плевен, в качеството му на заемодател, дал в заем на В. Д. А. от [населено място] – заемополучател, парична сума в размер общо на 230 лв. както следва: - на неустановен ден през периода м. 11.2016 г. – м. 12.2016 г. – 100 лева заем с договорена лихва от 50 лв. на месец, представляваща 50% месечна лихва от дължимата главница; - на неустановен ден през периода м. 11.2016 г. – м. 12.2016 г. – 100 лева заем с договорена лихва от 50 лв. на месец, представляваща 50% месечна лихва от дължимата главница; - на неустановен ден през периода м. 11.2016 г. – м. 12.2016 г. – 30 лева заем с договорена лихва от 30 лв. на месец, представляваща 100% месечна лихва от дължимата главница. 2. На неустановени дни през периода м. 04.2016 година – м. 11.2017 година в [населено място], обл. Плевен, в качеството му на заемодател, дал в заем на Зина М. Х. от [населено място] – заемополучател, парична сума в размер общо на 800 лв. както следва: - на неустановен ден през м. 04.2016 г. – 200 лева заем с договорена лихва от 80 лв. на месец, представляваща 40% месечна лихва от дължимата главница - на неустановен ден през м. 12.2016 г. – 200 лева заем с договорена лихва от 80 лв. на месец, представляваща 40% месечна лихва от дължимата главница - на неустановен ден през м. 01.2017 г. – 200 лева заем с договорена лихва от 80 лв. на месец, представляваща 40% месечна лихва от дължимата главница - на неустановен ден през м. 09.2017 г. – 200 лева заем с договорена лихва от 80 лв. на месец, представляваща 40% месечна лихва от дължимата главница, поради което и на основание чл. 252, ал. 1 НК и чл. 54, ал. 1 НК му наложил наказание три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за изпитателен срок от четири години и конфискация на 1/6 идеална част от притежаваните от него два недвижими имота в [населено място] и два леки автомобила. С присъдата съдът се произнесъл по веществените доказателства, както и по разноските по делото, които възложил на подс. Д.. По жалби на подс. Д. и неговия защитник присъдата била проверена от Великотърновския апелативен съд, който я потвърдил с обжалваното решение № 14/15.04.2021 година, постановено по в.н.о.х.д. № 382/2020 година. По повод на релевираните в касационните жалби оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, с които било ограничено правото на защита на подс. Д., следва да бъде отбелязано, че такива не са налице. Въззивният съд съвсем коректно и отговорно е изпълнил своите задължения да провери изцяло атакуваната пред него присъда и е извършил задълбочен собствен анализ на събрания доказателствен материал. Констатирал е съвпадение между установените от него фактически положения и тези от първоинстанционния съд и е изложил убедителни аргументи защо намира за доказано и от кои доказателства, че подс. Д. е дал на две лица на седем пъти парични заеми общо в размер на 1030 лв. срещу лихва. Недоволството на касаторите срещу утвърдените от въззивната инстанция фактически положения, които първоинстанционният съд е приел за доказани, е оплакване за необоснованост, която при липсата на порок в аналитично-оценъчната на въззивния съд, не е самостоятелно касационно основание. Отделен въпрос е, че дори решаващите съдилища да бяха допуснали съществени нарушения на процесуалните правила, връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд е безпредметно, при положение че деянието на подс. Д. е несъставомерно от обективна страна, но не защото не е доказано, че системно и по занаят е предоставял парични заеми срещу лихва, която е източник на доходи за него, а защото даването на паричен заем срещу лихва от физическо лице не е банкова сделка. Апелативният съд не може да бъде укорен, че при преценката на фактите, се е придържал към установената през годините съдебна практика по делата за престъпления по чл. 252, ал. 1 НК (например Решение № 560 от 21.06.2005 г. на ВКС по н. д. № 1082/2004 г., I н. о., Решение № 163 от 24.10.2018 г. на ВКС по н. д. № 592/2018 г., I н. о., Решение № 46 от 20.10.2020 г. на ВКС по н. д. № 157/2020 г., III н. о., Решение № 56 от 16.04.2021 г. на ВКС по н. д. № 86/2021 г., III н. о.), в която в обобщен вид се приема, че кредитирането между юридически и/или физически лица не е престъпление, когато се извършва в единични случаи, а не системно, по занаят и като източник на доходи за лицето, което предоставя кредита. Разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 1 от действащия ЗКИ, според която банка (кредитна институция) е юридическо лице, което извършва публично привличане на влогове или други възстановими средства и предоставя кредити или друго финансиране за своя сметка и на собствен риск, всъщност посочва типичните и най-присъщи на всяка банкова (кредитна) институция сделки – влогонабиране и кредитиране, но законът не задължава банките да предоставят кредити единствено от привлечения влогов капитал. Затова след като законодателят е инкриминирал извършването без разрешение на всякакви банкови сделки, то това се отнася и до банковия кредит, който е поставен под разрешителен (лицензионен) режим, съгласно чл. 13, ал. 1 ЗКИ. В теорията и в съдебната практика няма спор, че разпоредбата на чл. 252, ал. 1 НК има бланкетен характер и съдържанието й се попълва от норми на извъннаказателни закони. На подс. Д. е повдигнато обвинение пред съда, че без съответно разрешение съгласно чл. 13, ал. 1, вр. чл. 2, ал. 1 от Закона за кредитните институции е извършвал по занятие банкови сделки, за които се изисквало такова разрешение или по-просто казано, че макар и да е физическо лице, е действал като банка, отпускайки кредити (заеми) срещу лихва, без за това да е имал разрешение (лиценз). Съгласно приложимата към датата на деянието редакция на чл. 2, ал. 1 ЗКИ (ДВ, бр. 24/2014 година) банка (кредитна институция) е юридическо лице, което извършва публично привличане на влогове или други възстановими средства и предоставя кредити или друго финансиране за своя сметка и на собствен риск. Дадената от националния законодател легална дефиниция изцяло възпроизвежда определението за кредитна институция по чл. 4, параграф 1, т. 1 от Регламент (ЕС) № 575/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно пруденциалните изисквания за кредитните институции и инвестиционните посредници и за изменение на Регламент (ЕС) № 648/2012 до изменението му, извършено с Регламент 2019/2033 на Европейския парламент и на Съвета от 27 ноември 2019 година относно пруденциалните изисквания за инвестиционните посредници и за изменение на регламенти (ЕС) № 1093/2010, (ЕС) № 575/2013, (ЕС) № 600/2014 и (ЕС) № 806/2014, с което се разширява предмета на дейностите на кредитните институции. Според първоначалната редакция на Регламент 575/2013 кредитната институция е „предприятие, чийто предмет на дейност е да извършва публично привличане на влогове или други възстановими средства и да предоставя кредити за своя сметка“, а понастоящем наред с други дейности, кредитната институция е предприятие, което осъществява дейност „по приемането на депозити или други възстановими средства от обществеността и отпускането на кредити за своя собствена сметка (чл. 4, параграф 1, буква а) от Регламент 575/2013). Главният въпрос, който е от изключително значение за преценка на обективната съставомерност на деянието на подс. Д. като престъпление по чл. 252, ал. 1 НК е, дали банковите сделки по публично привличане на влогове или други възстановими средства от една страна, каквато е действащата редакция на чл. 2, ал. 1 ЗКИ и банковите сделки по предоставяне на кредити от друга, са неразривно функционално свързани помежду си или те съществуват самостойно, поради което е допустимо да бъдат разглеждани отделно една от друга, каквато е превалиращата до този момент съдебна практика. В отговор на първия преюдициален въпрос СЕС дава тълкуване на чл. 4, параграф 1, точка 1, буква а) от Регламент (ЕС) № 575/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно пруденциалните изисквания за кредитните институции и за изменение на Регламент (ЕС) № 648/2012, изменен с Регламент (ЕС) 2019/2033 на Европейския парламент и на Съвета от 27 ноември 2019 година, че предприятие попада в обхвата на понятието „кредитна институция“ по смисъла на същия член 4, параграф 1, точка 1 само когато неговата дейност се състои едновременно в приемане на депозити или други възстановими средства от обществеността и в отпускане на кредити за негова собствена сметка, с уточнението, че тези депозити или други средства, приети от обществеността, са предназначени за отпускането на кредити, без да се изключва възможността кредити да се отпускат и със средства от други източници. Съображенията на СЕС в подкрепа на направеното тълкуване (т. 57- 60, т. 62-63 и т. 65) се свързват първо с формулировката на чл. 4, параграф 1, т. 1, б. а) от изменения Регламент 575/2013, която съдържа два елемента, свързани със съюза „и“ – „приемане на депозити или други възстановими средства от обществеността“ от една страна и от друга – „отпускане на кредити за своя собствена сметка“, поради което предприятието е „кредитна институция“ (банка) само когато неговата дейност се изразява едновременно в приемане на депозити или други възстановими средства от обществеността и в отпускане на кредити за негова собствена сметка. Макар да не е изключено кредити да се отпускат със средства и от други източници, различни от депозити или възстановими средства, приети от обществеността, принципно непременно съществува връзка между приемането на депозити и отпускането на кредити. Определението на понятието „кредитна институция“ се основава на функцията, която изпълняват банките в паричната система на националните икономики, като тяхната основна задача е да се създаде връзката между спестяването и инвестирането, т.е. да се привличат средства и те да се дават назаем. Според даденото тълкуване от СЕС дейността по приемане на депозити или други възстановими средства от общността не е отделена от дейността по отпускане на кредити и тези две дейности следва да се разглеждат като образуващи едно цяло. Предприятие, което не приема депозити или други възстановими средства от обществеността и само предоставя кредити със средства от други източници, не попада в обхвата на понятието „кредитна институция“ по смисъла на чл. 4, параграф 1, точка 1, буква а) от изменения Регламент № 575/2013. От тълкуването на чл. 4, параграф 1, т. 1, буква а) следва, че предоставянето на паричен заем срещу лихва по занятие със собствени средства не съставлява банкова сделка – предоставяне на кредит, след като деецът не извършва и дейност по публично привличане на влогове. Данни по делото, че подс. Д. е приемал парични депозити от различни лица и по този начин е осъществил публично влогонабиране, не се установяват. При това положение деянието на подс. Д. е несъставомерно от обективна страна по чл. 252, ал. 1 НК. Липсата на обективен признак от състава на престъплението, в чието извършване подсъдимият е обвинен, обезсмисля обсъждането налице ли са останалите признаци от обективна и субективна страна. На втория преюдициален въпрос, свързан с тълкуването на съдържанието на „документ независимо от формата, с който се предоставя правото за извършване на дейността“ по член 4, параграф 1, точка 42 от Регламент (ЕС) № 575/2013, СЕС е счел, че не следва да отговаря, тъй като условията за получаването на разрешение като финансова институция по смисъла на чл. 4, параграф 1, т. 26 от Регламент № 575/2013 година, която би могла да има за основна дейност единствено или наред с другото отпускането на заеми, се уреждат само на национално равнище. Тъй като разпоредбата на чл. 252, ал. 1 от НК е приложима само за дейностите, за които е предвиден разрешителен (лицензионен) режим, а за финансовите сделки на финансовите институции по чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ по отпускане на кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства е предвиден съгласно чл. 3а, ал. 1 ЗКИ регистрационен, а не лицензионен режим, то извършването на подобна дейност по занятие също не е престъпление. (вж. решение от 31.01.2022 г. на ВКС по н. д. № 483/2018 г., II н. о., решение № 60137 от 4.05.2022 г. на ВКС по н. д. № 474/2021 г., III н. о.) Затова без основание прокурорът поддържа тезата, че от решението на СЕС не може да се направи извод за несъставомерност на деянието по чл. 252 НК. Позоваването на т. 8 от същото, в което е цитирана т. 42 от съображенията по Директива 2013/36/ЕС, според които тя не трябва да засяга наказателно-правните разпоредби на държавите членки, не държи сметка за това, че именно поради националния наказателен закон деянието на подс. Д. не е престъпление по чл. 252, ал. 1 НК. С него не могат да бъдат нито увредени, нито застрашени обществените отношения, свързани със законосъобразното функциониране на паричната и кредитната система, стабилността на банковата система и защитата на вложителите. Налице е касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Констатираното нарушение на материалния закон може да бъде отстранено в касационното производство По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №41/15.04.2021 година по в.н.о.х.д. № 382/2020 година на Великотърновския апелативен съд и потвърдената с него присъда № 260004/01.10.2020 година по н.о.х.д. № 899/2019 година на Плевенския окръжен съд и на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК ОПРАВДАВА подс. З. Д. Д. по обвинението по чл. 252, ал. 1 НК. На основание чл. 490 НПК препис от решението да се изпрати на Съда на ЕС. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: 1. 2.