2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 297 София, 28.06.2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и шести май две хиляди двадесет и втора година в състав: Председател:Маргарита Соколова Членове: Светлана Калинова Гълъбина Генчева като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 786/2022 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. С решение № 392/17.11.2021 г. по в. гр. д. № 446/2021 г. Пернишкият окръжен съд е отменил решение № 260107/01.06.2021 г. и решение № 260070/07.04.2021 г., двете постановени по гр. д. № 831/2020 г. на Радомирския районен съд, и вместо това е признал за установено по иск, предявен от Р. Д. Н., З. К. В., В. К. В. и Д. К. В., че Г. Й. В. и С. Й. В. не са собственици на 1/2 ид. ч. от УПИ ХІV-..... от кв. 84 по плана на [населено място], [община], с площ от 1 202 кв. м., ведно с намиращите се в него паянтова жилища сграда, лятна кухня, масивна жилищна сграда, паянтова стопанска сграда и две стопански сгради, отменил е н. а. № ...../21.09.2020 г. в частта, с която е признато, че Г. Й. В. и С. Й. В. притежават над 1/2 ид. ч. от описания недвижим имот, и е допуснал извършването на делба между съделители и при квоти: Р. Д. Начева - 3/12 ид. ч., З. К. В. - 1/12 ид. ч., В. К. В. - 1/12 ид. ч., Д. К. В.- 1/12 ид. ч., Г. Й. В. - 3/12 ид. ч. и С. Й. В. - 3/12 ид. ч. Касационна жалба срещу въззивното решение са подали ответниците, които са изложили оплаквания, че решението е неправилно- основание за касационно обжалване чл. 281, т. 3 ГПК. От ответницата по касация - ищцата Р. Д. Начева, е получен писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска, останалите ищци не са подали отговори. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима. При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното: По делото е установено, че процесният имот е бил собствен на общия на страните наследодател Д. /М./ Т. В., починал на 20.11.1947 г. Ищците са наследници на сина му Д. М. В., починал на 04.12.1990 г., а ответниците са наследници на другия му син С. М. В., починал на 25.10.1990 г. След смъртта на общия наследодател синовете му продължили да живеят в имота, а през 1954 г. Д. заминал да живее в [населено място]. С н. а. № 72/21.09.2020 г. наследниците на С. В.-ответниците Г. В. и С. В., били признати за собственици по наследство и давностно владение на процесния имот. Ищците признават, че наследодателят им Д. В. не е разполагал с титул за собственост на имота, с такъв не разполагат и те. Във връзка с възражението на ответниците, че са придобили спорния имот по давност, текла в периода от 1954 г. и понастоящем, въззивният съд се е позовал на задължителните разяснения, дадени в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, според които презумпцията по чл. 69 ЗС е неприложима в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността произтича от наследяване, тъй като при наследяването основанието, на което първоначално е установена фактическата власт, показва съвладение - с приемане на наследството владението, като част от имуществото на наследодателя, продължава от наследниците по право, независимо че само един от тях остава в наследствения имот; в тази хипотеза наследникът е владелец на своята идеална част и държател на идеалните части на останалите наследници и за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, сънаследникът следва да превърне с едностранни действия държането им във владение; тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се демонстрира намерението за своене на чуждите идеални части и тези действия трябва да бъдат доведени до знанието на останалите съсобственици, за да се обезпечи възможността последните да предприемат действия за защита на правата си, освен ако това е обективно невъзможно. Въззивният съд е намерил, че в случая ответниците не са доказали отблъскване на ищците от владението на спорния имот. Данните по делото сочат единствено, че ответниците и техният праводател са упражнявали фактическа власт върху имота и са го поддържали. Тези действия не надхвърлят нуждите на обикновеното ползване и не биха могли да се възприемат от ищците като отричане на правата им. Обстоятелството, че ищците не са живели и ползвали имота след 1954 г., не означава, че са се отказали от правата си. Едва със снабдяването си с нотариален акт по обстоятелствена проверка на 21.09.2020 г. ответниците са изявили намерението си да владеят целия имот за себе си и това намерение е станало известно на ищците. До предявяването обаче на иска на 15.10.2020 г. не са изтекли изискуемите от чл. 79, ал. 1 ЗС 10 години давностно владение. Възражението на ответниците, че пред тях са били налице обективни пречки за демонстрация на намерението си за владеене на процесния имот, въззивният съд е намерил за неоснователно. Посочил, че според съдебната практика когато съсобствениците се познават, но живеят в различни населени места в страната, то непосещаването на населеното място, в което е имотът, непроявяването на интерес към него и неизвършването на действия, с които пряко се упражнява правото на собственост, не обуславят обективна пречка /невъзможност/ за демонстриране на намерението за своене от страна на владеещия собственик, който желае да се ползва от придобивната давност. За неоснователно въззивният съд е приел и възражението на ответниците относно задължението на ищците да опровергаят доказателствената сила на н. а. № ...../2020 г. Съдът е приел за неотносимо към случая разрешението на ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, че при оспорване на признатото с констативния нотариален акт право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, тъй като в производството, в което е издаден представеният по делото нотариален акт, не е изследвано придобиването от един сънаследник на идеалните части на останалите сънаследници по давност. По така изложените съображения въззивният съд приел, че следва да бъде признато за установено, че ответниците не притежават право на собственост върху 1/2 ид. ч. от спорния имот, а на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариалният акт, издаден в тяхна полза, следва да се отмени в частта над 1/2 ид. ч. като уредена от закона правна последица от уважаването на иска за материално право. Предвид наличието на имуществена общност съдът е заключил, че следва да допусне делба при квоти, определени според данните в удостоверението за наследници и разпоредбите на Закона за наследството така: 3/12 ид. ч. за ищцата Р. Начева, по 1/12 ид. ч. за ищците З. В., В. В. и Д. В. и по 3/12 ид. ч. за ответниците Г. В. и С. В.. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, представено с касационната жалба, при основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторите са поставили въпросите за придобиването по давност на част от съсобствен /сънаследствен/ недвижим имот, въведен в предмета на спора от ищците, индивидуализиран в исковата молба и обусловил решаващата воля на съда, и за придобиването по давност на част или на цял недвижим имот, който не е съсобствен /сънаследствен/. След оставяне на касационната жалба без движение от администриращия въззивен съд, е представено друго изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което въпросите са конкретизирани така: демонстрирането на намерението и отблъскването на владението елемент ли е от фактическия състав на придобивната давност, когато един от сънаследниците упражнява фактическа власт върху идеална част на друг и поради обективна невъзможност не му е демонстрирал намерението си за своене на тази част. Касаторите поддържат, че въззивното решение противоречи на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 214/28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 17/01.03.2017 г. по гр. д. № 2923/2016 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Освен това сочат, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото като основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предвид наличното според тях противоречие в тълкуването на понятието „обективна невъзможност“, което съставите на ВКС са дали в посочените решения. Поддържат и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. С ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че при спор за придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците, който е владелец на своята идеална част и държател на частите на останалите съсобственици, упражняващият фактическата власт трябва да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването на частите на останалите и промяната поначало трябва да се манифестира пред тях и се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. В тълкувателния акт не са дадени разяснения кога е налице обективна невъзможност за манифестиране на промяна в намерението и осъществяване на действия, отблъскващи владението на останалите съсобственици. Посочено е само, че във всеки отделен случай тези обстоятелства трябва да бъдат доказани. Последвалата съдебна практика е разгледала различни хипотези на обективна невъзможност. Така, в решение № 214/28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, І-во г. о., е прието, че за да достигне промяната в намерението до адресата, е необходимо местонахождението му да е известно на извършващото действията лице, а за да бъде отблъснато владението, съсобственикът, на когото промяната в намерението се противопоставя, следва да е предприел действия, свързани с упражняване на правата си върху имота, или поне да е демонстрирал намерение за това. Само ако местонахождението на невладеещия съсобственик е известно, той е проявявал интерес към съсобственото имущество и е изразявал воля да упражнява правата си в съсобствеността по предвидения в ЗС ред, но въпреки това позоваващият се на придобивна давност съсобственик не е извършвал действия по упражняване на фактическата власт върху целия имот по начин да бъдат възприети от невладеещия съсобственик, респ. не е демонстрирал открито спрямо него намерението си да свои целия имот, може да се приеме, че не е изпълнил надлежно задължението си да обективира спрямо другия собственик намерението да владее идеалните му части за себе си. Решение № 17/01.03.2017 г. по гр. д. № 2923/2016 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е постановено по въпроса: налице ли е обективна невъзможност за демонстриране на намерението за своене от страна на владеещ съсобственик, когато невладеещият съсобственик, макар и с известно местожителство в страната, не се интересува от имота и не изявява воля да упражнява правото си на собственост. Възприемайки обсъденото в предходния абзац решение, съставът на ВКС е посочил, че състоянието на обективна невъзможност е изключение и поради това не може да бъде прилагано разширително; то се отнася за случаи, при които съсобствениците или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието; ето защо когато съсобствениците се познават, но живеят в различни населени места в страната, то непосещаването на населеното място, където е имотът, непроявяването на интерес към него и неизвършването на действия, с които пряко се упражнява правото на собственост, още повече когато имотът е земеделски, не обуславят обективна пречка /невъзможност/ за демонстриране на намерението за своене от страна на владеещия съсобственик, който желае да се ползва от придобивната давност. Поддържаното от касаторите противоречие между двете съдебни решения не е налице. В решение № 214/28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, І-во г. о., е разгледана хипотеза, при която наличието на обективна невъзможност е свързано с това, че невладеещият съсобственик е бил с неизвестно местонахождение, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот. С оглед на тези данни и предвид обяснението в това решение на обективната невъзможност, следва да се приеме, че когато живеещият в чужбина съсобственик проявява интерес към съсобствения имот, като например упълномощил е някого да извършва действия във връзка с поддържането и управлението, или е заплащал дължимите данъци, то такава невъзможност не е налице. Разгледаната в решение № 17/01.03.2017 г. по гр. д. № 2923/2016 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., хипотеза е различна. При нея съставът на ВКС е акцентирал на това, че когато съсобствениците се познават, местонахождението на невладеещия съсобственик е известно, то противопоставянето на намерението за своене на чуждата идеална част е възможно да се осъществи, т. е. обективната невъзможност е налице тогава, когато не съществува възможност съсобственикът реално да противопостави и демонстрира действия, отблъскващи владението на останалите съсобственици. В този смисъл не съществува противоречие между решенията, на които касаторите се позовават, за да обосноват основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Другото съображение на касаторите, за да поддържат въпросите, поставените в първото представено от тях изложение, е за неизразяване на собственическо отношение и на интерес към имота в продължение на близо 70 години, също не обосновава наличието на това основание, тъй като в мотивите на въззивното решение, от които касационната инстанция изхожда при селектиране на касационните жалби в производството по чл. 288 вр. чл. 280, липсва такава констатация. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК също не е налице, тъй като не се разкрива противоречие между съдебната практика, представена от касаторите, и обжалваното решение, в което е прието, че съсобствениците, макар и да живеят в различни населени места, се познават. Затова и не е съществувала обективна пречка за демонстриране на намерението на касаторите да завладеят чуждите идеални части. Не е установена и другата предпоставка - невладеещият съсобственик да не е проявявал интерес към съсобствения имот, в който случай владеещият съсобственик да е освободен от задължението да обективира спрямо другия съсобственик намерението да владее идеалните му части за себе си. Не може да бъде споделена и тезата на касаторите, че обжалваното решение е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В разглеждания случай тези предпоставки не са налице. От прочита на обжалваното решение не се установява въззивният съд да е приложил отменен закон, респ. да е обсъждал доказателствата превратно и в противоречие с правилата на формалната житейска логика. С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация Р. Д. Н. следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 250 лева по договор за правна защита и съдействие сер. КН, № [ЕГН]/25.01.2022 г. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 392/17.11.2021 г. по в. гр. д. № 446/2021 г. на Пернишкия окръжен съд. ОСЪЖДА Г. Й. В. и С. Й. В. да заплатят на Р. Д. Н. разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 250 /двеста и петдесет лв./ лева. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: