Р Е Ш Е Н И Е № 221 Гр. София, 18 декември 2018 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора К. Иванов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 1031/2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационна жалба на адв. И. С., служебен защитник на подс. А. Х. А., против решение № 162/09. 08. 2018 год., постановено по в. н. о. х. д. № 207/2018 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. С жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК и наред с това са направени оплаквания за необоснованост на въззивния съдебен акт и за недоказаност на обвинението. Конкретни доводи са изложени единствено във връзка с твърденията за неправилно приложение на материалния закон и за наличие на съществени нарушения на процесуалните правила. Поддържа се, че съдът не е положил дължимите усилия за разкриване на обективната истина и същевременно изводите му са основани на недопустими предположения, а свидетелските показания са интерпретирани превратно. Сочи се, че освен от подсъдимия търговската дейност на двете търговски дружества е осъществявана и от друго лице, като в тази връзка се настоява подсъдимият да бъде признат за виновен само за онзи стопански резултат, който лично той е постигнал, но основното искане е за оправдаване изцяло по повдигнатото му обвинение. Подс. А. не изразява лично становището си досежно основателността на касационната жалба. Служебният му защитник поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна и пледира въззивното решение да бъде оставено в сила. Гражданският ищец, редовно уведомен, не изпраща представител и не изразява становище относно депозираната касационна жалба. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда от 02.04.2018 год., постановена по н. о. х. д. № 46/2017 год., Окръжният съд Габрово е признал подс. А. Х. А. за виновен в това, че в периода от 01. 06. 2008 год. до 31. 03. 2013 год. в [населено място] при условията на продължавано престъпление като пълномощник и представляващ [фирма] и [фирма] избегнал установяването и плащането на данъчни задължения общо в размер на 312008,05 лева – особено големи размери, като затаил истината в данъчна декларация по чл. 92 от Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО) за 2008 год. и не подал пред Териториална дирекция (ТД) на Национална агенция по приходите (НАП) офис /населено място/ годишни данъчни декларации по ЗКПО за 2009, 2010, 2011 и 2012 год. и ежемесечни справки-декларации по Закона за данък добавена стойност (ЗДДС) за периода 2008 – 2012 год., поради което и на основание чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 вр. чл. 26, ал. 1 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил за срок от пет години считане от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 45 от ЗЗД подсъдимият е осъден да заплати на държавата, представлявана от Министъра на финансите, сумата от 312 008,05 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди. Съдът е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски, държавната такса върху уважения граждански иск и възнаграждението на служебния защитник, определено от Националното бюро за правна помощ. Така постановеният съдебен акт е проверен по жалба на подсъдимия и с решение № 162/09. 08. 2018 год., постановено по в. н. о. х. д. № 207/2018 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, е изменен като е коригиран размерът на неплатените данъчни задължения от 312 008,05 лева на 281 582,69 лева и подсъдимият е оправдан за разликата до пълния размер на обвинението. Присъдата е изменена и в гражданско-осъдителната ѝ част и досежно дължимата държавна такса върху гражданския иск, като размерът на присъденото обезщетение за имуществени вреди е намален от 312 008,05 лева на 281 582,69 лева и искът е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер, а държавната такса е намалена от 12 480,32 лева на 11 260,77 лева. В останалата част присъдата е оставена в сила. Касационната жалба е основателна, макар и не по всички изложени в нея съображения. На първо място следва да се отбележи, че касационната инстанция може да упражни правомощието си за оправдаване на подсъдимия само ако приетите от долу стоящите съдилища фактически положения не очертават съставомерно поведение и тъй като фактите, описани в обжалваното решение, сочат на извършено престъпление от страна на А. А., претенцията на защитата за оправдаването му не може да бъде удовлетворена. Наред с това, тъй като с едно единствено изключение, съдържащо се в разпоредбата на чл. 354, ал. 3 от НПК, ВКС е съд само по правото, той не проверява обосноваността на въззивното решение и не може да установява нови фактически положения, нито да подменя вътрешното убеждение на въззивния съд. Ето защо не подлежат на обсъждане и доводите за необоснованост на решението. В правомощията на касационната инстанция обаче е да провери доколко са спазени правилата, гарантиращи формалната правилност на вътрешното убеждение на въззивния съд и именно при тази проверка настоящият съдебен състав установи наличието на основания за отмяна на атакувания съдебен акт. Предвид правомощията му на инстанция по фактите, а не само такава по правото, Великотърновският апелативен съд е бил длъжен да извърши анализ на събраните по делото доказателства и да посочи въз основа на кои от тях се установяват приетите от него фактически положения. С оглед повдигнатото обвинение това е следвало да бъде сторено както по отношение тезата на прокурора, че А. е годен субект на престъплението по чл. 255 от НК, така и досежно всички деяния, включени в продължаваната престъпна дейност. Контролираната инстанция е изпълнила посоченото задължение частично. Касателно качеството на подсъдимия като данъчно задължено лице по смисъла на цитираната наказателно правна норма от особената част на НК и по отношение инкриминираните епизоди от продължаваното престъпление, изразили се в бездействие на подсъдимия, съдът се е позовал на показанията на свидетелите П. Т., О. К., А. И., В. М. и Л. Н., както и на приложената банкова документация за [фирма] и [фирма] и на писменото упълномощаване на А. от управителите на двете търговски дружества и убедително е защитил тезата си, че тези доказателствени източници са достатъчни като обем и качество на съдържащата се в тях информация да обосноват признаване на подсъдимия за виновен по тези пунктове на обвинението. Различно е положението с пункт първи, отнасящ се до невярно отразяване на правно значимите обстоятелства в подадената през 2009 год. годишна данъчна декларация по ЗКПО за дейността на [фирма] през предходната 2008 год. Съдът е признал, че ръкописният текст в инкриминирания документ не е написан от подсъдимия, както и че подписът върху него не е положен от А. А.. Това обстоятелство го е задължавало да обсъди съществуват ли доказателства и кои са те, въз основа на които да се приеме по изискуемия от НПК безспорен и категоричен начин, че съдържащите се в декларацията обстоятелства относно осъществени през 2008 год. търговски сделки от [фирма] са посочени от А., респ., че той е съзнавал, че в нея не е отразена търговската дейност на дружеството в нейната пълнота. Следвало е да се обсъди съществуват ли свидетелски показания, установяващи, че декларацията е изготвена от друго лице по поръчение на подсъдимия, респ., че той е представил на това друго лице само част от документите, установяващи цялостната търговска дейност на търговското дружество; необходимо е било да се анализира налични ли са по делото убедителни писмени доказателства за подаване на декларацията лично от подсъдимия или от трето лице, но по нареждане на последния. Вместо дължимия анализ на доказателствената съвкупност, който в случая е бил още по-наложителен предвид обстоятелството, че окръжният съд изобщо не е коментирал този въпрос, а защитата последователно е изтъквала доводи за недоказаност на този пункт от обвинението, апелативният съд се е задоволил само да отбележи декларативно на стр. 14 от решението си, че е без правно значение, че подсъдимият не е подписал инкриминирания документ, защото е бил длъжен не само да подава данъчни декларации, но и те да са с вярно съдържание, а в единствената подадена от него А. е затаил истината. По този начин въззивната инстанция е игнорирала забраната на чл. 303, ал. 1 от НПК и е основала решението си на недопустимо предположение като същевременно е оставила без отговор едно от основните възражения на защитата. Допуснатото нарушение на правилата, регламентиращи начина на формиране на вътрешното убеждение на инстанциите по фактите е съществено и тъй като касационният съд е такъв само по правото, той не може да замести въззивния съд и да извърши дължимия от него доказателствен анализ, нито да приеме различни фактически положения относно съставомерните обстоятелства. Това налага атакуваният съдебен акт да бъде отменен и делото да бъде върнато за ново разглеждане на Великотърновския апелативен съд от стадия на съдебното заседание. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 вр. ал. 3, т. 2 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 162/09. 08. 2018 год., постановено по в. н. о. х. д. № 207/2018 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. ВРЪЩА делото на Великотърновския апелативен съд за ново разглеждане от друг съдебен състав от стадия на съдебно заседание. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.