3 Р Е Ш Е Н И Е №30 София, 11.05. 2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в откритото съдебно заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Марков ЧЛЕНОВЕ: Ирина Петрова Десислава Добрева при секретаря ИНА АНДОНОВА………..……. и с участието на прокурора…………..………………...., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 1908 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. С определение № 447/19.VІІІ.2019 г., постановено по настоящето дело, касационният контрол по отношение на атакуваното решение № 63 на Варненския апелативен съд, ТК, от 21.ІІІ.2017 г. по т.д. № 713/2016 г. е бил допуснат в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК и по 5-те правни въпроса на касатора „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД-София, /ЕИК[ЕИК]/, формулирани в изложението й по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба. Оплакванията на кредитната институция са били за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Варненския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това банката е претендирала отменяването му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора, с който положителният й установителен иск да бъде уважен, ведно с присъждането на всички съдебно-деловодни разноски, направени за заповедното, за първоинстанционното, за въззивното и за касационното производства, както и да й бъзе присъдено дължимо юрисконсултско възнаграждение за производствата пред ВКС и пред Варненския апелативен съд. В откритото съдебно заседание пред ВКС, проведено на 14.ІІІ.2022 г., кредитната институция настоящ касатор е заявила чрез своя юрисконсулт, че поддържа жалбата си, претендира отменяване на атакуваното въззивно решение изцяло, както и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който нейният положителен установителен иск с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК, воден срещу поръчителя по процесния банков кредит Р. М. Ц. от [населено място], да бъде уважен в пълния предявен по делото негов размер, след като още през месец ноември 2015 г. бил настъпил крайният падеж на вземанията на банката и така изискуем е станал целият дълг по сключената на основание чл. 430 ТЗ, във вр. чл. 138 ЗЗД търговска сделка. Редовно призован, ответникът по касация Р. М. Ц. от [населено място], не се е явил, но - с вх. № 1771/23.ІІ.2022 г. по описа на ВКС - той е депозирал писмено становище, изготвено от процесуалния му представител по пълномощие от АК-В., в което поддържа искания делото да се гледа по същество в негово отсъствие, както и спорът да бъде решен не само при съобразяване на доводите му, наведени в писмения му отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК на касационната жалба на банката, но също и в съответствие със задължителните постановки на ТР № 5/21.01.2022 г. на ОСГТК на ВКС, постановено по тълк. дело № 5/2019 г. Редовно призовани, конституираните в процеса като трети лица-помагачи на касатора „М. – СФК“ ООД-гр. Шумен /ЕИК[ЕИК]/ и частният съдебен изпълнител с рег. № 877 А. А. Т., не са се явили и не са били представлявани. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, като обсъди оплакванията и доводите на касатора „Райфайзенбанк България“ ЕАД-София, становището и аргументите на ответника по касация Р. М. Ц. от [населено място], както след извършване на проверка в пределите на чл. 290, ал. 2 ГПК за процесуалната и материална законосъобразност на обжалваното решение № 63/21.ІІІ.2017 г. на Варненския апелативен съд по т. д. № 713/2016 г., приема следното: Касационната жалба на „Райфайзенбанк България“ АД-София е основателна. Положителното й селектиране според критерия по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК е било извършено към датата 6.ІІ.2018 г. във връзка със следните пет правни въпроса, формулирани в изложението на подателя й по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба: 1./ „Следва ли съдът, разглеждащ установителен иск срещу поръчител, служебно да въведе в предмета на спора въпросът за надлежното връчване на кредитополучателя на волеизявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, при липсата на изрично оспорване от страна на ответника-поръчител по същия въпрос и при влязла в сила заповед за изпълнение по отношение на кредитополучателя?“; 2./ „Следва ли съдът, разглеждащ установителен иск, да се произнесе по незаявени от ответника възражения и доводи, които се отнасят до факти и обстоятелства от значение за предмета на спора, но свързани с трето лице, неучастващо в производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, спрямо което заповедта за изпълнение е влязла в сила?“; 3./ „При влязла в сила заповед за изпълнение по отношение на кредитополучателя и и при липса на възражение от страна на поръчителя относно надлежно упражнено от банката право да обяви кредита за предсрочно изискуем, вкл. и при липса на конкретно оспорване на редовността на връчването на волеизявлението на банката до кредитополучателя, следва ли банката да сочи други доказателства относно връчването на писмата за предсрочна изискуемост, освен представените по делото писма и известия за доставянето им?“; 4./ „Надлежно ли е връчването на волеизявлението на банката за обявяването на предсрочна изискуемост до дружеството кредитополучател, ако е изпратено от кредитора по пощата с обратна разписка и е върнато с отбелязване от дл. лице пощенски служител, че дружеството е преместено на друг адрес, както и следва ли в тази хипотеза да бъде зачетена между страните уговорената в договора за кредит възможност за фингирано връчване на съобщенията, което съвпада със законовата фикция по чл. 50, ал. 2 ГПК за връчване на търговци?“; 5./ „Когато приема за недоказано обявяването на предсрочна изискуемост на част от кредита, следва ли съдът да уважи иска за изискуемите съобразно падежите в договора вноски по кредита и други акцесорни вземания към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, ако тези падежирали и непогасени вноски са включени в представеното извлечение от счетоводните книги и за размера им са събрани доказателства пред въззивната инстанция?“ През изминалия период от 4 години след първоначалното определение в касационното производство по чл. 288 ГПК са били постановени две тълкувателни решения на ОСГТК на ВКС, имащи отношение към правилното разрешаване на тези значими за изхода по конкретното дело правни въпроси: това е ТР № 8/2.ІV.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г., както и ТР № 5/21.01.2022 г. по тълк. дело № 5/2019 г. С постановките по т.т. 1 и 2 на първото от тях бе разяснено със задължителна сила, че е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ, както и че такъв положителен установителен иск „може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК“. Прието е било в тази връзка, че разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението по чл. 417 ГПК, а също и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, „не е условие за редовност“ на последната и за уважаване на положителния установителен иск за вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била надлежно обявена на длъжника преди подаване на заявлението. Съответно според постановката по второто тълкувателно решение: „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост“. В процесния случай, при потвърждаване на решението на първостепенния съд въззивната инстанция е приела, че релевантният момент, от който настъпва предсрочната изискуемост на кредита е датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника кредитополучател, а не до поръчителя /„и то ако са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока“/. От този момент целият или неплатеният остатък по кредита е изискуем, както по отношение на кредитополучателя, „така и по отношение на поръчителя“ и същевременно това бил началният момент, от който тече 6-месечният срок по чл. 147, ал 1 ЗЗД, поради което отговорността на поръчителя би отпаднала, ако към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение същият срок е вече изтекъл. При съобразяване на практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 148/2.ХІІ.2016 г. на състав на І-во т.о. по т. д. № 2072/2015 г., Варненският апелативен съд, тълкувайки според критериите на чл. 20 ЗЗД клаузата по чл. 11 от процесния договор за револвиращ банков кредит от 13.ІІ.2008 г. и доразвиващите я уговорки в част от подписаните анекси към него, е изградил категоричен извод, че „липсва изрично приравняване на опита за доставяне /на съобщение – бел. на ВКС/ на фактическото му получаване“, т.е. че договорната клауза „не предвижда фингирано връчване на съобщения“. При констатация, че исковата молба на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД-София съдържа петитумна част за установяване със сила на пресъдено нещо на съществуването на вземания на банката за главница в размер на 166 569.76 лв., както и на редовни и на наказателни лихви, но без да е било проведено разграничение „на падежирани и непадежирани погасителни вноски към датата заявлението, решаващият правен извод е бил за недопустимост „за първи път във въззивното производство“ да се иска установяване съществуването на вземане за изискуеми задължения по кредита. Този решаващ правен извод на Варненския апелативен съд е изграден едновременно в нарушение и с материалния, и с процесуалния закон, поради което не може да бъде споделен. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК. В процесния случай не се спори, че преклузивният едномесечен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК е бил спазен от страна на ищцовата „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД. Следователно, независимо от обстоятелството, че исковата й молба е била заведена в канцеларията на ОС-Шумен на 9.ІV.2015 г., счита се, че подаването й е станало по-рано: на датата 20.VІІ.2012 г., когато същата банка е поискала от РС-Шумен - на основание чл. 417, т. 2 ГПК – снабдяване със заповед за изпълнение и с изпълнителен лист срещу тримата свои солидарни длъжници: кредитополучателя „Стил-М“ ООД и поръчителите М. Й.. Д. и Р. М. Ц., всички от [населено място]. Но още към датата на приключване на устните състезания по делото в първата инстанция – 7.VІ.2016 г., разграничаване на погасителните вноски на падежирани и непадежирани не е било необходимо поради следното: Видно е от съдържанието на клаузата на чл. 2 от Анекса с пореден номер 6/3.ХІІ.2010 г. към процесния договор за револвиращ банков кредит № 45535/13.02.2008 г. /л. 26 от І-во инст. дело/ , че: „Страните се съгласяват, че считано от датата на подписване на настоящия Анекс, усвояването на суми по кредита от Кредитополучателя се прекратява, а крайният срок за погасяване на кредита се променя и става 15.11.2015 г. (петнадесети ноември през две хиляди и петнадесета година)“. С последващите три анекса промяна на тези две обстоятелства няма, т.е. липсва разсрочване на кредита. Съответно с чл. 2 от Анекс №1/3.ХІІ.2010 г. към договора за поръчителство от 6.VІІ.2010 г. настоящият ответник по касация /и по положителния установителен иск/ Р. М. Ц. се е съгласил „да отговаря пред Банката за изплащането на всички дължими суми по кредита /главница, лихви, наказателни лихва, комисиони и разноски/ в срока до 15.ХІ.2015 г., а в случа на разсрочване на кредита - в срока, определен в последващите анекси към договора за кредит“. При тези данни по делото и при съобразяване на задължителните да съдилищата в Републиката постановки по т.т. 1 и 2 на ТР № 8/2.ІV.2019 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 8/2017 г. ключова за изхода по конкретното дело е констатацията, че още към датата на приключване на съдебното дирене в първата инстанция е отпаднал въпроса за предсрочна изискуемост на кредита, тъй като последният е станал изискуем изцяло с настъпване на предходната дата 15.ХІ.2015 г., надлежно уговорена между страните по сделката и с двамата поръчители по кредита като падеж на всички задължения. По възраженията на ответника Р. М. Ц. като втори поръчител по процесния договор за револвиращ банков кредит: Извън това за нередовното обявяване спрямо него на предсрочната изискуемост на кредита, което следва да се счита автоматично отпаднало по силата на горните съображения, другите две непреклудирани възражения на Ц. са били за погасяване на претенцията на банката срещу него „на основание нормите на ЗЗД относно поръчителя“, както и че още към датата 9.ІХ.2014 г. цесионерът „М. - СФК“ ООД –гр. Шумен /ЕИК[ЕИК]/, като титуляр на процесното вземане и взискател, било „напълно удовлетворено по изп. дело № 20128770401918, на ЧСИ с рег. № 877“. Последното защитно възражение не може да се слуша на основание процесуалното правило на чл. 226, ал. 1 ГПК, според което, ако в течение на производството спорното право бъде прехвърлено върху другиго, делото следва своя ход между първоначалните страни. Ето защо е ирелевантно извършеното на дата 3.Х.2012 г. цедиране (прехвърляне) от ищцовата „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД на вземането й по издадените й заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист в полза на шуменското „М. – СФК“ ООД, след като това е станало при висящност на настоящето исково производство, считано от 20.VІІ.2012 г. /според съдопроизводственото правило на чл. 422, ал. 1 ГПК/. В заключение, при съобразяване на задължителната постановка на ТР № 5/21.01.2022 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 5/2019 г., според която при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, като неоснователно ще следва да се преценява и възражението на ответника Ц., основано върху „нормите в ЗЗД относно поръчителя“. В процесния случай изискуемостта на целия дълг, за който са били уговорени отделни погасителни вноски по съответния погасителен план, е настъпила на датата 15.ХІ.2015 г. Към тази дата обаче, „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД e имала /още от 20.VІІ.2012 г./ процесуалното качество на ищец по положителен установителен иск с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр чл. 417, т. 2 ГПК и чл. 430 ТЗ, предявен едновременно срещу кредитополучателя „Стил М4 ЕООД и двамата поръчители по процесния договор за револвиращ банков кредит – М. Й.. Д. и Р. М. Ц.. Следователно последният /втори по ред/ поръчител „остава задължен и след падежа“. С оглед всичко гореизложено, като незаконосъобразно, атакуваното въззивно решение ще следва да се отмени, както и потвърденото с него неправилно първоинстанционно решение на ОС-Шумен. Вместо тях ще следва да се постанови съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция за уважаване на положителния установителен иск на банката в пълния предявен по делото негов размер. Същевременно делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на този първостепенен съд в частта му по съединения под условието на евентуалност обратен иск на ответника Р. М. Ц. срещу ЧСИ /с рег. № 877/ А. А. Т., конституиран в процеса като трето лице-помагач на настоящия ответник. При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 290 ГПК и предвид изрично направеното от банката касатор искане за това с правно основание по чл. 81, във вр. чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът по касация ще следва да бъде осъден да заплати на кредитната институция съдебно-деловодни разноски в общ размер на 11 566.53 лв. (единадесет хиляди, петстотин шестдесет и шест лева и петдесет и три стотинки), от които държавни такси в полза на РС-Шумен за издаването на заповед за незабавно изпълнение и на изп. лист в размер на 3 565.51 лв.; държавна такса в полза на ОС-Шумен за завеждането на положителен установителен иск в размер на 3 536.51 лв.; за изплатен хонорар за вещо лице в размер на 500 лв. пред ОС-Шумен; държавна такса в полза на Варненския апелативен съд в размер на 3 565.51 лв.; изплатен хонорар за вещо лице пред Варненския апелативен съд в размер на 400 лв., а отделно от горното - и дължимо юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК в размер общо на 900 лева. Претенцията за разноски е основателна за направените такива извън претендираното юрисконсултско възнаграждение, тъй като е подкрепена със съответните писмени доказателства: Съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на юридически лица, следователно и на тези по чл. 63, ал. 3 ТЗ, се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Според актуалната редакция на чл. 25, ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ (към ДВ, бр. 74 от 7.ІХ.2021 г.) размерът на дължимото юрисконсултско възнаграждение при дела с материален интерес над 10 000 лв., каквото е и настоящето, може да достига 540 лв. за една инстанция. В случая ищцовата банка е претендирала по 450 лв. на инстанция Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА решение № 63 на Варненския апелативен съд, ТК, от 21.ІІІ.2017 г., постановено по т. д. № 713/2015 г., КАКТО И потвърденото с него първоинстанционното решение № 94 на Шуменския окръжен съд от 8.VІІІ.2016 г. по т. д. № 287/2015 г., КАТО ВМЕСТО ТЯХ П О С Т А Н О В Я В А : ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД-София /ЕИК[ЕИК]/ с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 430 ТЗ, предявен срещу Р. М. Ц., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], вх. 3, ет. ІІІ, ап. № 56, че по силата на договор за револвиращ банков кредит № 45535/13.02.2008 г. и анексите към него, сключени с кредитополучателя „Стил М“ ООД-гр. Шумен /ЕИК[ЕИК]/ и с поръчителката М. Й. Д. от [населено място], [улица], вх. 3, ет. V, ап. № 64, както и по силата на последващ договор за поръчителство от 6 юли 2010 г. и анексите към него, сключени между банката и Ц., последният дължи СОЛИДАРНО на кредитната институция, заедно с дружеството кредитополучател и с първата поръчителка, сума в размер ОБЩО на 178 275.73 лв. (сто седемдесет и осем хиляди, двеста седемдесет и пет лева и седемдесет и три стотинки), ведно със законната лихва върху нея, считано от 20.VІІ.2012 г. и до окончателното й заплащане. О С Ъ Ж Д А ответника по касация Р. М. Ц., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], вх. 3, ет. ІІІ, ап. № 56 – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81, във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 1 ГПК – да заплати на касатора „Райфайзенбанк (България)“ EАД /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер общо на 11 566.53 лв. (единадесет хиляди, петстотин шестдесет и шест лева и петдесет и три стотинки), представляваща сбор от разноските на кредитната институция, направени както за заповедното производство пред РС-Шумен, така и за исковото производство, развило се пред ОС-Шумен, пред Варненския апелативен съд, както и пред Върховни касационен съд. О С Ъ Ж Д А ответника по касация Р. М. Ц., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], вх. 3, ет. ІІІ, ап. № 56 – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81, във вр. ЧЛ. 78, АЛИНЕИ 1 и 8 ГПК – да заплати на касатора „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД /ЕИК[ЕИК]/, със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер общо на 900 лв. (деветстотин лева), представляваща юрисконсултско възнаграждение, дължимо съответно за производствата пред въззивната и пред касационната инстанция. В Р Ъ Щ А делото на същия състав на първоинстанционния съд /ОС-Шумен/ за по-нататъшни процесуални действия ПО ОБРАТНИЯ ИСК (вх. № 5042/8.Х.2015 г. на ОС-Шумен) на Р. М. Ц. с правно основание по чл. 441 ГПК, във вр. чл. 45 ЗЗД, предявен срещу А. А. Т. от [населено място] /ЧСИ с рег. № 877/ за вземане в размер на 205 701 лв., воден като частичен - за осъждането на този ответник да му заплати сумата 25 001 лв. (двадесет и пет хиляди и един лева). Решението не подлежи на обжалване. Решението е постановено при участието в процеса на „М. - СФК“ ООД-гр. Шумен /ЕИК[ЕИК]/ - като трето лице-помагач на ищцовата „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД-София, както и на А. А. Т. /ЧСИ с рег. № 877/ - съответно като трето лице-помагач на ответника Р. М. Ц.. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2 Решение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 1908 по описа за 2017 г.