О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 30 София, 12.01.2015 г. Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми януари две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА ЗОЯ АТАНАСОВА при секретар и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ ч.гр.дело №7269/2014 година. Производството е по чл.274 ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, вх.№14233/08.12.2014 г., подадена от адв. С. К. – процесуален представител на ищеца [фирма] – [населено място], област С., против въззивно определение №2790/11.11.2014 г. по ч.гр.д.№3760/2014 г. по описа на Софийския апелативен съд, т.о., шести състав. С обжалваното определение въззивната инстанция е потвърдила разпореждане №17775/08.9.2014 г. по гр.д.№4820/2014 г. по описа на Софийския градски съд, І ГО, 19 състав, с което исковата молба, вх.№42842/04.4.2014 г. е върната и производството по делото е прекратено. Въззивната инстанция е приела, че обжалваното пред нея разпореждане е правилно. Изложени са изводи, че се касае за предявен иск по извъндоговорна отговорност на държавата – членка на ЕС, за вреди, причинени на юридическо лице от съдебно решение на национална юрисдикция, действаща като последва инстанция, в нарушение на разпоредби на правото на Съюза с непосредствено действие, от които частноправният субект черпи права. Изложени са изводи, че разпоредбата на чл2 ЗОДОВ лимитативно изброява случаите, които попадат в приложното на тази норма, и за които е налице специалната разпоредба чл.9а от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, като тази нова разпоредба е въведена именно по повод приетото в основните мотиви в раздел ІІ, т.50 и сл. от Решение от 12.7.2007 г. на ЕСПЧ по делото “С. срещу България”. Досежно процесния случай апелативният съд е стигнал до извод, че същият не попада в обсъжданите хипотези, тъй като в него ищецът претендира, че след като е упражнил правото си на защита в редовния двуинстанционнен съдебен процес против ревизионен данъчен акт, с който са установени дължими от него публични задължения, съдебното решение на последната съдебна инстанция, постановено в явно противоречие с разпоредби с непосредствено действие от правото на Европейски съюз, от които той черпи права, му е причинило вреди. В мотивите си въззивната инстанция е изложила извод, че “правото на съд” не е абсолютно и по самата си природа изисква регламентиране от страна на държавата, включително и по отношение на дължимата такса, след заплащането на която заинтересуваното лице може да потърси намесата на съда. Досежно конкретния случай съдът е приел, че исковата претенция се основава на твърдението за причинени на ищеца имуществени вреди, следствие неправомерните от гледна точка на общностното право действия на съдебен орган, т.е.- основанието на търсената отговорност произтича от непозволено увреждане, поради което определената в т.1 от тарифата пропорционална такса от 4% върху цената на иска за претендирано обезщетение, е пропорционална на посочените в цитираното решение цели, съвместими с доброто управление на правосъдието. В заключение САС се е позовал на мотивите на решението от 30.9.2003 г.на Съда на Европейския съюз, Kobler, C-224/01 държавата – членка сама трябва да определели компетентната юрисдикция, пред която да бъде заведен иск като процесния и процесуалните правила за това, както и определение от 12.11.2010 г. по дело С 339/2010 г. на Съда на Европейския съюз, образувано по преюдициалното запитване, отправено с определение от 14.6.2010 г. по адм.д.№6553/2010 г. на петчленен състав на ВАС, с което е било поискано тълкуване на разпоредбата на чл.48 от Х. на основните права на Европейския съюз, и по което е прието, че “Съдът на Европейския съюз явно няма компетентност да отговори на въпросите, поставени от българския съд.” В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че е налице въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а именно: “Какъв е размерът на държавната такса по иск за обезщетяване на вреди, причинени от съд в резултат от нарушение на правото на ЕС: пропорционален на цената на иска, съгласно чл.2 от Тарифата за таксите, които се събират от съдилищата по ГПК или се събира простата такса по чл.2а от същата Тарифа ?”. Като основание за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване се сочи разпоредбата на чл.2870, ал.1, т.3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК и намира, че същата е подадена в законния срок. Поставеният въпрос е решаващ за определяне на държавната такса, дължима от ищеца. По този въпрос не е налице съдебна практика на Върховния касационен съд, поради което въззивното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Отговорът на въпроса според настоящия състав на ВКС, ІV г.о., е, че по иск за обезщетяване на вреди, причинени от съд в резултат на нарушение правото на Европейския съюз, се дължи държавна такса по чл.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК и разпоредбата на чл.2а от същата тарифа е неприложима. Нормата на чл.2а от тарифата е специална и в нея изрично е посочено, че “По искове за обезщетение по ЗОДОВ се събира такса, както следва: 1. от граждани, еднолични търговци и юридически лица с нестопанска цел - 10 лв.; 2. от юридически лица, без посочените по т. 1 - 25 лв.” Обезщетенията, предвидени в ЗОДОВ са изчерпателно изброени и се съдържат в разпоредбите на чл.2, чл.2а и чл.2б от посочения закон. В нито една от визираните разпоредби не се предвижда отговорност на държавата за вреди причинени от съд в резултат на нарушение правото на Европейския съюз. Следователно, след като специалният закон не предвижда отговорността на държавата по визираното в исковата молба основание, то неприложима е и специалната разпоредба на чл.2а от тарифата. Ето защо дължимата от ищеца в настоящия случай държавна такса е по чл.2 от тарифата. С оглед отговора на въпроса частната касационна жалба се явява неоснователна и следва да се остави без уважение, а обжалваното въззивно определение - в сила. Водим от изложените съображения и на основание чл.278 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно определение №2790/11.11.2014 г. по ч.гр.д.№3760/2014 г. по описа на Софийския апелативен съд, т.о., шести състав, по подадената от адв. С. К. – процесуален представител на ищеца [фирма] – [населено място], област С., частна касационна жалба, вх.№14233/08.12.2014 г. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно определение въззивно определение №2790/11.11.2014 г. по ч.гр.д.№3760/2014 г. по описа на Софийския апелативен съд, т.о., шести състав. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: