Р Е Ш Е Н И Е № 358 гр. София, 12 октомври 2023 г. Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди и двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при секретар Елеонора Михайлова, при участието на прокурора Калин Софиянски, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 426 по описа за 2022г. Производството по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано по подадена касационна жалба от защитник на подсъдимата Е. Т. Г. срещу потвърдително решение № 7 / 19.01.2023г. по ВНОХД № 148 / 2022г. на Великотърновски апелативен съд, 1 - ви наказателен състав. С атакуваното въззивно решение е потвърдена изцяло осъдителната присъда № 23 / 15.12.2021г. по НОХД № 322/2021г. на Плевенски окръжен съд, с която за деяние по чл.248 а, ал. 5 във вр. ал. 3, във вр. ал.2, във вр. ал.1 от НК е осъдена на три години лишаване от свобода, като изтърпяването на наказанието на основание чл.66, ал. 1 от НК е отложено за срок от 5 години. С присъдата са присъдени и разноските по делото. Касаторът претендира за допуснати нарушения, които ангажират и трите касационни основания. Неправилно въззивната инстанция приела, че липсват допуснати съществени нарушения на процесуалните правила – основно при провеждането на съдебното следствие и във връзка с действия по чл.287 от НПК. Вътрешното убеждение на съда било формирано при нарушение на процесуалните правила на събиране, проверка и оценка на доказателствата. Твърди, че възможните версии следва да бъдат изключени от възприетата от съда хипотеза по категоричен и безусловен начин. В конкретния казус защитата твърди, че били налице сериозни съмнения във възприетата от съда теза. Като втора алтернатива защитата сочи, че е налице нарушение на материалния закон, като правната квалификация, възприета от съда не била съобразена с принципа в чл.2, ал.1 от НК и актуалната редакция на нормата на чл.248а от НК към датата на извършване на деянието съобразно обвинението. Заявява, че към този момент не е възможно прилагането на чл.248а, ал. 5 от НК в тогавашната редакция преди изменението през 2017г. Като трета алтернатива касаторът се позовава на явна несправедливост на наложеното наказание. В надлежно подадено допълнение защитата е развила оплакванията си. По отношение на твърдените допуснати съществени нарушения на процесуалните правила на първо място се позовава на съдебни произнасяния по повод на разпоредително заседание, прекратяване на съдебно производство и отмяна на първоинстанционното определение, като защитата счита, че не е реализирала депозираните оплаквания относно качеството на обвинителния акт. Защитата заявява, че не споделя доводите на въззивната инстанция относно допустимостта за приложението на чл.287 от НПК , като посочва, че все пак следвало да са налице някакви нови обстоятелства. Държавното обвинение в тази процедура се било позовало на доводи на защитата от разпоредителното заседание. Според защитата, ако е налице формирана сила на пресъдено нещо относно качеството на обвинителния акт и той отговарял на законовите изисквания и не били допуснати процесуални нарушения, то държавното обвинение не би могло да прави изменение на обвинението. Оспорва изводите и на двете съдебни инстанции, че изменението не страдало от пороци, които да затрудняват правото на защита на подсъдимата. В новото обвинение се съдържала неяснота относно времето на осъществяване на изпълнителното деяние. В обвинителния акт били посочени ясно само две дати – 13.05. и 07.10.2013г., когато били подавани от подсъдимата документи в областната дирекция „Земеделие“ – Л.. В изменението се посочвало вече период от 13.05.2013г. до месец октомври 2013г.. По този начин оставало неясно дали има подаване на документи освен на посочените две дати и на някакви други дати, тъй като се посочвал период. На следващо място се позовава на неяснота относно това кой е получил средствата на 18.12.2013г. Първоначално се приемало, че са получени от юридическото лице „А. – Т.“ ЕООД, като в изменението се твърдяло, че тези средства са получени от подсъдимата, които обаче били изплатени на въпросното юридическо лице. Не ставало ясно кой ги бил получил в действителност, как са били разходвани, доколкото не се твърдяло никъде физическото лице да ги е усвоявало, което би било друг състав на престъпление. Формулирането на обвинението по този начин според защитата се дължало на неразбиране на разпоредбата на чл. 248а, ал.5 от НК в контекста на редакцията й към 18.12.2013г. и изготвянето на обвинителния акт/ респективно изменението на обвинението. Според защитата, чрез създаване на вътрешно противоречива конструкция, обвинението се е опитало да остане в хипотезата на чл.248а, ал.5 от НК, където ставало въпрос за резултатно престъпление с място на извършване в гр. Плевен, а пък хипотезата на чл.248а, ал.3 от НК формално е с място на извършване в гр. Ловеч. Позовава се на противоречиви произнасяния на въззивната инстанция в същинското производство и в производството по обжалване на разпореждане за връщане от първостепенния съд. Фокусира се конкретно относно това дали са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила като посочва, че не възприема становището на въззивната инстанция, че дори и да е допуснато нарушение при изменение на обвинението, то не било съществено. Защитата твърди, че ако изменението на обвинението не е допустимо, то тогава действието съставлява съществено процесуално нарушение. Защитата се позовава на безспорно установени обстоятелства – че процесното дружество е кандидатствало по съответна програма, за която са подадени документи в Държавен фонд „ Земеделие“, че след надлежни проверки е установено, че дружеството отговаря на всички условия и са представени всички изискуеми документи, че е одобрено и е изградило къща за гости, която е функционирала като такава, а не е ползвана за лични нужди от физическото лице собственик. Защитата посочва, че единственото спорно обстоятелство е дали дружеството е имало доход от поне 50 % от земеделска дейност. За това спорно обстоятелство защитата настоява, че съдът е извършил погрешна оценка на доказателствата, следствие на което формирал неправилно вътрешно убеждение. Възражението е, че въззивната инстанция е изградила убежденията си на база предположения и спорни обстоятелства, които замества със спекулации. Налични били обосновани съмнения, че обвинението не било доказано по безспорен и категоричен начин. Позовава се на две агротехнически експертизи по делото и на дадените разяснения от експертите. Твърди, че не било изследвано дали преди 2012 година е имало добив на ябълки, че въззивната инстанция кредитира избрани части от експертизата, а други отхвърля, като имало спекулация за това, какво е възможно и какво не е. Това било признак за спорност и не ставало ясно, ако експертизата е непълна, неясна или противоречива, защо не е назначена допълнителна или повторна такава. Защитата посочва, че други доказателства няма събрани за това дали е имало или не е имало ябълкови дървета и добив от тях към 2012г. Липсвал свидетел, който да заявява, че към този момент в процесното място не е имало ябълкови дървета. В обратната насока имало показания на свидетелите Д. и К.,както и обяснения на подсъдимата, които можели да страдат от непълноти, неясноти и противоречия. Това било обяснимо предвид изминалия период от време. Тези доказателства според защитата не можели да бъдат игнорирани чрез спекулативни разсъждения. Според касатора съдилищата от двете предходни инстанции показвали неразбиране как се организира търговска дейност за кандидатстване по програма на Европейския съюз.Защитата, в противовес на доводите на съдилищата, приема, че сключването на договор за аренда единствено с цел да се кандидатства по тези програми, не противоречи на закона и че дружеството е започнало да изпълнява тези изисквания с легитимни средства. Нямало никакви законови изисквания съответното лице да е земеделски производител за някакъв друг период от време, освен за посочения от предходна година. Оспорва твърдяната заинтересованост на св. К., изводима от приятелски отношения с подсъдимата, служебни със св. Д., като според него тези обстоятелства, без да се сочат други, не можели да доведат до извод за такава заинтересованост, че да дава показания в интерес на подсъдимата. Твърди, че е нарушен закона с квалифицирането на деянието по чл.248а, ал.5 от НК. Декларирането било извършено през 2012г., а средствата били получени от юридическото лице през 2013г. Според защитата никъде в изложението си въззивната инстанция не е посочила дали подсъдимата е получила някога в качеството си на физическо лице процесните средства. И към двете дати актуална била редакцията към 2010г. на НК, като според защитата нямало съмнение, че субект по чл.248а, ал. 2 от НК е само физическо лице. Това се потвърждавало и от посочването в следващата алинея на физическо лице в качеството му на управител или представител на юридическо лице. В редакцията към датата на извършване на деянието според обвинението алинея пета предвиждала деецът по ал.2 да е получил средствата. Това означавало, че законодателят е имал предвид само физическите лица към онзи момент и именно поради това с изменението от 2017 г. бил разширен обхватът на нормата, като вече не се посочвал като получател деецът, а се изисквало само средствата да са получени, доколкото средствата се получавали не само от физически лица, а постъпвали по сметка на дружества. Релевира се твърдението, че към тогавашната редакция и преди 2017г. ако средствата са получени от юридическо лице, управителят не можело да носи отговорност по ал.5. Според защитата двете инстанции не са отговорили поради неразбиране на въпроса дали под „деец“ и „който“ се разбира и приема само физическо лице, което единствено може да носи наказателна отговорност. Поставя се въпросът дали може да бъде преквалифицирано деянието от резултатно по ал. 5 във формално по ал. 3 и се излагат съображения, че това било възможно, обаче водело до различна давност, подсъдност и наказание. Наказанието на последно място било несправедливо, защото ако деянието се преквалифицирало, това щяло да доведе до различни изводи . относно наказанието, което трябвало да се наложи в по-нисък размер, предвид изминалия период от време,личността на подсъдимата, възрастта й, трудова заетост, характеристични данни, липса на друг осъждания. В заключение моли да се приеме от касационната инстанция наличие на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като се отмени въззивното решение и делото се върне на апелативния съд за ново разглеждане от друг състав. Алтернативно моли да се приеме, че е налице неправилно приложение на материалния закон и подсъдимата да бъде оправдана. Като трета алтернатива защитата моли да се преквалифицира деянието по чл.248а, ал. 3 от НК, като бъде намалено наказанието лишаване от свобода. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание оспорва твърденията на защитата за допуснати нарушения на процесуалните правила с изменението на обвинението. Позовава се на пространен и убедителен отговор на тези възражения от въззивната инстанция, като посочва и допълнителните доводи на съда, че измененото обвинение е по-благоприятно за подсъдимата. Посочва, че институтът на изменение на обвинението по време на съдебното производство е съвместим с диференцираните процедури по чл. 371, т. 1 и т. 2 от НПК, тъй като нямало изискване да се признае възприетата от прокурора правна квалификация в обвинителния акт. Заявява, че в този случай се провежда съдебно следствие, в хода на което е допустимо да се пристъпи към изменение на обвинението. Оспорва също така възраженията за спекулативни изводи на въззивната инстанция, като посочва, че съдът се е произнесъл с позоваване на всички относими фактически данни, като обосновано и мотивирано, както и житейски правдиво, приема, че на шестте декара в местността „К. д.“ не е имало ябълкови дървета и не е било възможно да бъдат отгледани 2700 кг. ябълки. Оспорва също така доводите на касатора относно твърдяното нарушение на закона, конкретно относно квалификацията на деянието и изменението в нормата на чл.248а от НК. Заявява, че се придържа към дадените от въззивната инстанция разяснения относно обхвата на материалноправната норма. Признава, че е имало противоречива съдебна практика, което е наложило редакционна промяна на нормата. Придържа се към даденото от въззивната инстанция тълкуване на чл.248а, ал.2, 3 и 5 от НК и посочва, че то е в съответствие с разпоредбите на Конвенцията за защита на финансовите интереси на съюза, ратифицирана със закон от страната ни, обн. ДВ бр.12/06.02.2007г. Посочва, че и преди изменението на чл.248а, ал.2, 3 и 5 от НК от 2017г.е имало съдебна практика, при която съдът е намирал вина и е наказвал получаването на средства, включително и когато са получени от друго лице, без да се изисква пълномощникът лично да ги е получил. На последно място посочва, че не намира за основателна претенцията за по - леко наказание. Подсъдимата Г. се явява лично, представлява се от защитник, който пледира, като поддържа касационната си жалба. Твърди наличието на съществени процесуални нарушения както при формулиране на обвинението, така и в процедурата по неговото изменение. Твърди такива нарушения и при оценката на доказателствената съвкупност. Поддържа тезата си, че правната квалификация, дори и при тази възприета фактическа обстановка, не е правилна, доколкото ал.5 на чл.248а от НК в редакцията й към датата на извършване не е предвиждала отговорност в качеството, което е имала подсъдимата. Моли за произнасяне съобразно основното и алтернативните искания. В реплика посочва, че противоречивата практика се решава (преодолява) с тълкувателен акт на Върховния съд, а не с изменение на закона. Щом законодателят е приел да го измени, то очевидно е имало проблем при първоначалната редакция. Подсъдимата Г. поддържа тезата на защитата си и моли за справедлива присъда. При последната си дума подс.Г. отново моли за справедлива присъда. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 23 / 15.12.2021г. по НОХД № 322/2021г. на Плевенски окръжен съд подсъдимата Г. е призната за виновна в извършване на престъпление по чл. 248а, ал. 5 във вр. ал. 3, във вр. ал.2, във вр. ал.1 от НК, като и е наложено наказание от три години лишаване от свобода. Изтърпяването на наказанието по реда на чл. 66, ал. 1 от НК е отложено за срок от 5 години. С присъдата са присъдени и разноските по делото. С атакуваното по касационен ред решение № 7 / 19.01.2023г. по ВНОХД № 148 / 2022г. на Великотърновски апелативен съд, 1 - ви наказателен състав тази осъдителна присъда е потвърдена изцяло. Настоящето касационно производство е първо поред. Касационната жалба е подадена в срок от надлежно легитимирано лице, каквото е защитникът на подсъдимата. След като я разгледа по същество, съставът на ВКС намери на първо място, че правилно защитата е отделила спорните от безспорните факти и е концентрирала защитните си усилия и касационни оплаквания само и единствено по отношение на твърдяното деклариране на приход от земеделска продукция от фактическа страна. Не се спори по делото, че св. Д. е бил собственик на процесния земеделски имот с идентификатор № 72343.41.103 в момента на отдаването под аренда на 17.12.2012г. на своята роднина- подсъдимата Г., действаща като управител и собственик на дружеството „А. Т.“ ЕООД. Не се спори, че е отчуждил този свой имот чрез покупко-продажба на собствено дружество – „В. г.“ ЕООД, на 14.12.2013г., заедно с други имоти. Подсъдимата е закупила от своя племенник друг поземлен имот на 07.01.2013г. с площ от 920 кв.м. по скица, с идентификатор № 62579.505.76 . Действието се развива с договор за услуга между фирмата, представлявана от подсъдимата, с дружеството „Ю. с.“ ЕООД за изготвяне на бизнес план за кандидатстване по програма за развитие на селските райони 2007 – 2013г. Продължава с издадено разрешение на строеж на фирмата „А. Т.“ ЕООД на жилищна сграда за основно застрояване върху закупения от св. И. Д. имот. Строително монтажните дейности били възложени от подсъдимата с договор на друга фирма на нейния племенник, св. Д. – „******“ ЕООД. Вследствие на това подсъдимата кандидатствала за отпускане на финансова помощ по реда на мярка 311 от програмата за развитие на селските райони 2007- 2013г. за изграждане на къща за гости по така изготвения проект. Условие за кандидатстването за такава финансова помощ е било физическото лице да е едноличен търговец или да е собственик на дружество, да е налице регистрация като земеделски производител и да има приход минимум 50% през предходната година на кандидатстването от земеделска дейност, преработка на земеделска продукция и/или услуги, директно свързани със земеделски дейности, включително и от получена публична финансова помощ, директно свързана с извършване на тези дейности и услуги. Необходимото заявление подсъдимата е подала на 13.05.2013г. в областната дирекция „Земеделие“ в [населено място] – именно за изграждане на къща за гости и по посочената мярка 311. Към заявлението бил приложен отчет за приходи и разходи през 2012г. с отбелязани 4130 лв. нетни приходи от продажби на стоки. Била приложена и справка-декларация с отчетени приходи от земеделска продукция през 2012г. в размер също на 4130 лева. Съдът е приел, че е даден срок от областната дирекция по земеделието за уточняване по подадената справка – декларация, като се изисквало да се посочат вида на произведената продукция или услуга, както и счетоводни документи, доказващи получени приходи – уведомително писмо от 01.10.2013г. Представляваното от подсъдимата дружество дало отговор на 01.10.2013г., като представило справка за приходи и разходи по видове икономически дейности, а в саморъчно попълнена и подписана от нея справка- декларация, че за 2012г. приходите са от производство на ябълки в размер на 4130лв. Приложени били и две фактури, издадени от дружеството, представлявано от подсъдимата на дружеството, представлявано от племенника й – „В. г.“ ЕООД на стойност от 1130лв. и 3000лв. Съдът е установил, че по чл.92 от ЗКПО от подсъдимата Г. е подадена декларация, в която е посочена като финансов резултат и основа за дължим корпоративен данък именно сумата от 4130 лева. Друг приход за 2012г. дружеството не е посочило. Другите факти, последващи това деклариране и изяснявани от въззивната инстанция във връзка със строежа на къщата за гости и отчуждаването й, не са относими към предмета на доказване и не съставляват част от обвинението. Съдът е посочил, че през 2019г. е бил извършен оглед на мястото – поземлен имот с идентификатор № ******** и не били констатирани следи от овощни дървета, пънове и трапове от изкоренени дървета, а се наблюдавали единствено саморасляци от диворастящи видове – дъб, бук, слива, трънки и глог. Впоследствие съдът се е позовал на експертни мнения по назначените съответни експертизи. По комплексната агротехническа експертиза на експерта Д. е от значение отбелязването по т.3 – че няма плодни дървета, както и дупки от изкоренени , нито издънки от отсечени такива, нито сухи клони. Вещото лице е посочило и това е отбелязано от въззивната инстанция, че дори и да е имало такива, то те са заличени от пороите и тревната растителност. Експертът е дал подробни разяснения за естеството на добива на декар, хипотетично от конкретно дърво и че няма посочени в изискваните от ДФЗ отчети разходи за производство и реализация на земеделски продукти. Посочва, че към 2019г. имотът представлява ливада, която може да се използва за добив на сено, но при стръмен терен и ръчен труд, при което разходите биха били повече от приходите. В допълнително заключение е посочено, че към датите на издадените фактури от представляваното от подсъдимата дружество – 20.12.2012г. и 28.12.2012г. има трайна снежна покривка над 20 см. И дори и да се приемело, че в имота е имало ябълки, то те са опадали и най-вероятно са започнали да гният, а по клоните са останали единични ябълки. Заключението на експерта е, че към 17.12.2012г. не би могло да има годни за употреба по предназначение (продажба) ябълки. Допълнителната агротехническа експертиза е съобразена с изискана справка от НИМХ – филиал Плевен с данни в табличен вид за метеорологичните условия в периода от 17.11.2012г. до 31.12.2012г. Има позоваване и на техническа експертиза, която отчита, че имотът отговаря и съвпада по характеристики с посоченото предназначение – ливада, както и отчита характера на достъпа до имота – чрез използване на път до хижа „К. п.“. Съдът на поредно място се е позовал на съдебносчетоводна експертиза, която е изследвала плащанията от и към двете дружества, представлявани от подсъдимата и от св. Д., съответно „А.“ ЕООД и „В. г.“ ЕООД, като е установено, че има две от значение за обвинението плащания на 20.12.2012г. и на 28.12.2012г. от „В. г.“ ЕООД към „А.“ ЕООД за сумите от 1130лева и 3000 лева. Възприет е счетоводният анализ, че в дневниците за покупки на „В. г.“ ЕООД са отразени само две фактури от „А.“ ЕООД, но те не са тези от 20.12.2012 и 28.12.2012г. Счетоводният анализ също така е установил, че от сметката на „В. г.“ ЕООД в Първа инвестиционна банка по двете фактури от значение за делото не са правени плащания, но били установени многократни захранвания на тази сметка от подсъдимата Г., която разполагала с пълномощно за тази цел от племенника си, св. И. Д.. Не е установено и плащане по договора за аренда от сметката на „А.“ ЕООД, освен сумата от 600лв. на 08.12.2012г. Допълнително са изследвани и обстоятелствата във връзка осчетоводяване на разходи за техника и труд за придобиване на земеделска продукция – не са намерени такива, липсвала и заведена техника в активите на дружеството, както и договори за наемане на работна ръка. Не са открити помещения на дружеството за съхраняване на селскостопанска продукция, нито собствени, нито наети. Въззивната инстанция не е кредитирала в отделни части заключението на експерта Д., в които тя е посочила, че според регистрацията на дружеството на подсъдимата Г. като земеделски производител с карта № 36/17.12.2012г. същият имот е представен като ябълкови градини, които са плододавали до 2017г. и са били изкоренени до 2019г. Съдът е посочил, че не дава вяра на заключението на експерта, тъй като не посочва, дори и в съдебно заседание, откъде е взело тази информация. Въззивната инстанция се е позовала на отбелязванията в събраната документация по делото, включително и в нотариален акт за продажба на въпросния имот от св. Д. на представляваното от него дружество „В. г.“ ЕООД, както и в кадастралната скица, че този парцел е записан като ливада. Проведен е и разпит на св. Д. във рамките на въззивно съдебно следствие, с приобщаване по реда на чл.281, ал.4, вр.ал.1, т. 1 от НПК на показания от досъдебното производство, вече приети по реда на чл.371, т.1 от НПК. Съдът не се е доверил на депозираните пред него показания, като е пояснил, че свидетелят не е дал логично обяснения за противоречията между тях и тези от досъдебното производство, които е констатирал. Приел е, че св. Д. е заинтересован, че обясненията на подсъдимата са недостоверни, както и показанията на св. К.. Съдът в мотивировката си е заявил, че не е възможно св. Д. да не забележи, ако в процесния имот, даден под аренда, е имало значителен брой засадени ябълкови дървета, че не е възможно да не е знаел какви насаждения има в този имоти и за какво точно ползване го е предоставил през 2010г., а през 2012г. го е дал за ползване с договор за аренда на дружеството, представлявано от подс.Г.. Посочва също така, че св. Д. не е потвърдил в показанията си, че подсъдимата му е съобщила, че е събрала количеството ябълки и от други негови имоти в района, каквито всъщност са нейните обяснения. Обясненията на подсъдимата се опровергавали и от показанията на св. К., който не потвърждавал, че е събирал с нея ябълки и от други имоти, а само от процесния. Въззивната инстанция заявява, че освен обясненията на подсъдимата, по делото нямало събрани никакви други доказателства, че в района на гр. Тетевен свидетелят Д. е притежавал имоти,в които е имало засадени ябълкови дървета, като обясненията били твърде общи и на практика нямало как да бъдат проверени чрез събиране на други доказателствени източници. Въззивната инстанция изцяло приела доводите на първостепенния съд, че арендният договор е бил сключен единствено с цел да дружеството, представлявано от подсъдимата, да се регистрира като земеделски производител, след което да кандидатства за безвъзмездна финансова помощ за изграждане на къща за гости. Посочва, че фактурите от 20.12.2012г. и от 28.12.2012г., издадени от дружеството „А. и.“ ЕООД към „В. г.“ ЕООД са фиктивни и не отразяват действително извършени доставки на плодове, а са съставени само с цел да бъдат използвани като доказателство, че доставчикът отговаря на изискванията на чл.13, ал.1 , т. 5 от Наредба № 30/11.08.2008г. Като важен довод за потвърждаване на обвинителната теза въззивната инстанция е отчела, че след датата на сключване на арендния договор – 17.12.2012г. и с оглед високопланинското местоположение на недвижимия имот, въобще не би могло да има годни за употреба по предназначение ябълки. Съдът е съотнесъл заключението по назначената агротехническа експертиза, както и справка от НИМХ, към обясненията на подсъдимата, които са дадени след назначаването на експертизата, като е приел, че и от други имоти в района не би могло да има годни за употреба плодове при влошените метеорологични условия. Това е дало основание на съда да приеме, че обвинението е доказано по несъмнен начин и да отхвърли възраженията на защитата за необоснованост на първоинстанционната присъда. Касационният състав намери, че доказателственият анализ на въззивната инстанция страда от едностранчивост и непълнота, като е налице и несъобразяване с основни правни принципи, съобразно които следва да се преценява всяка една обвинителна теза. Без съмнение е, че процесният имот е отбелязан като ливада в документите по делото. Няма съмнение също така, че към 2012г. този имот не е бил обект на специално внимание, за да бъдат отбелязани съществуващите насаждения в него – плод на човешка дейност или продукт на природата. Такова внимание е отделено едва през 2019г. Експертите по делото не са успели с категоричност да установят състоянието на имота към 2012г. и да отстранят напълно съмнението имало ли е насадени или самозасадили се ябълкови дървета, култивирани или не. Съдът е разполагал в подкрепа на обвинителната теза с експертните заключения, както и с писмените документи, които могат обаче само да установят основното предназначение на имота, но не и действителното му състояние. В противовес защитната теза се е основавала на показанията на св. Д., на св. К. и обясненията на подсъдимата. Последните са доказателствено средство, което има самостоятелен характер и подлежи на задълбочена преценка, тъй като е и средство за осъществяване на защитата, но също така е източник и на доказателства в случаите, когато не е опровергано. Въззивната инстанция има спорен и противоречив подход към показанията на св. Д., дадени на досъдебното производство и предмет на повторен разпит по време на въззивното съдебно следствие. Съдът е открил противоречие в показанията, дадени на различните етапи от процеса, но внимателният им прочит води до извод за липса на спомен по време на досъдебното производство и детайлизирани показания по време на съдебното следствие пред втората инстанция. Тази липса на спомен в действителност не съставлява противоречие, макар да е разбираемо съмнението на съда относно опресняването на паметта на св. Д.. Законодателят изрично е разграничил тези два характеризиращи признака на обясненията и свидетелските показания, разбира се, сторил е това нормативно, като ги е уредил в различни разпоредби – в чл. 279, ал.1 , т.3 и съответно в т. 4 от НПК, в чл.281, ал.1, т.1- за същественото противоречие и в т.2, пр.2-ро от НПК – при твърдение, че не си спомня нещо. Намирането на противоречия, каквито липсват, е превратно тълкуване на доказателствата и влияе пряко на упражняването правото на защита на подсъдимия, и е съществено нарушение на процесуалните правила. На следващо място въззивната инстанция приема,че обясненията не се подкрепят от показанията на св. Д. по отношение възможността ябълки да са събирани от други имоти на свидетеля. В действителност в разпита на свидетеля има едно изречение за това, че неговата леля му е казала, че ябълките са добити от имота, който той й е дал под аренда. Не личи обаче на свидетеля да е задаван въпрос за добив от други негови имоти. По-важното обстоятелство е обаче, дали тези негови показания опровергават обясненията на подсъдимата. С положителност може да се заключи и по правилата на формалната логика, че те не ги опровергават. Въззивната инстанция с голяма доза увереност е заявила, че не е възможно свидетелят Д. да не е забелязал отделни, според съда, налични, факти и обстоятелства относно с насажденията в собствения му имот, но твърдението на съда е чисто декларативно, основано на вътрешно убеждение, неподкрепено от нито едно гласно доказателство и което да опровергава свидетелстването на племенника на подс. Г.. Останалата доказателствена съвкупност – като писмена документация, експертни заключения, също не могат да дадат ясна представа и да имат опровергаващ характер в противовес на познавателната мисловна дейност на св. Д.. Впрочем, едностранчивият подход към доказателствения анализ на въззивната инстанция се откроява недвусмислено при заявлението й, че обясненията на подсъдимата за други имоти на св. Д. с ябълкови насаждения в района били твърде общи и на практика не можело да бъдат проверени чрез събиране на други доказателствени източници. Когато определени обстоятелства, съдържащи се в обясненията на подсъдимия/подсъдимата, не могат да бъдат проверени, разбирай- опровергани, процесуалният подход е съвсем различен и основан на цитирания по долу принцип „in dubio pro reo“. В подобен аспект може да се разсъждава за подхода на въззивната инстанция към гласните доказателства относно показанията на св. К.. Съдът приема, че в една част показанията му опровергават обясненията на подсъдимата – за това дали са събирани ябълки и от други имоти – тоест се позовава на тях и им дава вяра, а в останалата част, в която е налице потвърждение на обясненията, показанията му не се кредитират. В този смисъл оплакването за избирателен подход при доказателствения анализ е основателно. Когато съдът е преценявал доказателствената съвкупност, е следвало да съобрази характера на взаимоотношенията между контрагентите – а те са близки и роднински. Тези отношения прозират зад пазарните икономически връзки и определено надделяват. Поредицата сделки доказват именно това. Поради това не е от особено значение наличието или не на складови помещения, разходи за труд и наличие на специализирана техника, начин на плащане на фактурите и др., като например какво качество е прието на плододобива. Съдът не се занимава с това дали подобни връзки и отношения са укорими или не, но трябва да си дава сметка за тях при оценката в наказателноправен аспект за наличието им и да не ги интерпретира само и единствено въз основа на действащите пазарни икономически механизми. . Нормата, чието нарушение според държавното обвинение прави деянието на подсъдимата съставомерно – чл.13, ал. 1, т. 5 от горецитираната наредба, изисква от подсъдимата, като представляваща дружеството „А. и.“ ЕООД, да има приход минимум 50% през предходната година на кандидатстването ( за безвъзмездна помощ) от земеделска дейност. Правната регулация не е строго ограничителна, като дава възможност и за други хипотези на дейност, която да е свързана пряко или косвено със земеделие - преработка на земеделска продукция и/или услуги, директно свързани със земеделски дейности, включително от получена публична финансова помощ, директно свързана с извършването на тези дейности и услуги. В тази норма, която е поантата на обвинението, няма изискване за количествен или ценови праг на прихода, целта е земеделската дейност, независимо в какви мащаби, да не е под половината от общата дейност на бенефициера, т.е., този, който ще получи безвъзмездната помощ. За съставомерността на деянието по чл.248а, ал.2 от НК е необходимо да бъдат представени неверни сведения. Този елемент от състава на престъплението следва да се преценява през призмата на това, кои сведения следва да се интерпретират като неверни – тези, които изцяло не отразяват декларираното, или и тези, които покриват изискванията по цитираната точка 5 в действителност, но декларират завишени обеми. Това е едно от възраженията на защитата впрочем, както и един от доводите на обвинението, че не е възможно да се произведат такива количества продукция. Дължимият отговор не е даден от съда, доколкото този въпрос е от съществено значение. Ясно е, че дружеството, представлявано от подсъдимата, не е извършвало друга дейност, освен декларираната земеделска и всеки един приход следователно представлява 100% от дейността. Дължи се отговор в такъв случай отговаря ли на изискванията за получаване на въпросната безвъзмездна помощ или не дружеството, представлявано от подсъдимата. Ако се приеме, че отговаря, то следва да се преценява в каква степен евентуалното невярно деклариране (относно обемите на добита продукция) се отразява на съставомерността на деянието, на неговата степен на обществена опасност и т.н. Оценката каква е дейността, кога е регистрирано дружеството и с каква цел може да бъде дадена единствено в наказателноправен аспект – дали са нарушени императивни норми и са накърнени защитени обществени отношения. Дали е укоримо или не, роднинството при осъществяване на конкретната дейност не е от значение за преценката за извършено съставомерно деяние. Връзките и взаимоотношенията са от значение само при преценката кои противоречия са съществени, кои факти имат доказателствена стойност. Ако поредицата от действия по кандидатстването за безвъзмездна помощ и съответно изграждането на процесната къща за гости не противоречат на закона (изключвайки предмета на настоящето дело- твърдението за невярно деклариране), то е напълно безпредметно да се обсъждат причините и условията за иницииране на процеса по кандидатстване. Категоричен отговор следва да бъде даден и на въпроса дали свидетелските показания на св. Д. и св. К., както и обясненията на подсъдимата са опровергани по безусловен и категоричен начин от насрещните доказателства по делото, съществува или не съмнение в обвинителната теза. Принципът „in dubio pro reo“ не е намерил своето последователно приложение предвид изложените по – горе съображения относно доказателствения анализ. Приложението на закона и съставомерността от обективна и субективна страна също са интерпретирани декларативно. По отношение на процедурните възражения за изменението на обвинението касационният състав не намери отстранимо допуснато процесуално нарушение. Обвинението е изключителен прерогатив на прокурора и възможностите на съда за преценка на приложението на това правомощие законодателно са силно ограничени. Още при реализиране на тези правомощия на прокурора защитата е възразила, позовавайки се на съдебна практика на ВКС - решение № 576/2013г. по к.н.д. 2108/2012г. Цитираната практика не е от категорията актове по чл.124 от ЗСВ, освен това преценката на касационната инстанция по делата за възобновяване идва след приключило наказателно производство, когато е възможно да се преценява цялостното провеждане на наказателното производство. Няма съмнение, че разглеждащият по същество първостепенен или въззивен съд следва да е изключително прецизен и внимателен при обсъждане на това какви доказателства са събрани или не са събрани до този момент и дали са налице основания по чл.287, ал.1 от НПК, за да не се произнесе по същество по тези въпроси преди приключване на съдебното следствие и постановяване на окончателния си съдебен акт- присъда или решение. Настоящият касационен намира, че в настоящата си редакция нормата визира единствено възможност за преценка на самия държавен обвинител – когато той, а не друг, установи основания за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Нему законодателят е предоставил правото за преценка дали да измени или не обвинението и в случая това право е упражнено. Спорно или не обаче, основателно или не, продължаването на производството при дадена възможност за защита на подсъдимата, е преклудирало процесуалната възможност за игнориране и недопускане на изменението на обвинението, поради което към настоящия етап, а и впоследствие, е безпредметно да се обсъжда. По възраженията за приложение на материалния закон, следва да се отбележат основателните доводи на защитата. Неяснотата относно приложение на закона, която води до противоречивото му приложение, се разрешава действително от касационната инстанция по предвидения в ЗСВ ред. Когато обаче има законодателна намеса, неизбежен е изводът, че изменената норма не е отговаряла на обществените отношения, които се регулират с нея, както и на държавната воля за регулацията им. Прегледът на тогава действащата норма на чл.248а, ал.2 от НК, в исторически аспект, показва развитие на вложения законодателен смисъл и определено разширяване на обхвата на нормата относно субектите. Преди изменението на алинея 5 субект на престъплението е само и единствено физическо лице, което е получило средствата. Местоимението „който“ изпълнява службата на подлог, като не оставя съмнение относно субекта на наказателна отговорност – този, който извършва действието, този, за който говори законодателят и чиято наказателна отговорност ангажира, тоест кръгът на субектите е ограничен само до физическите лица, които са получили лично помощта. С последващото законодателно изменение този кръг е разширен чрез разпростиране на изискването средствата да са получени неперсонифицирано, като се включва в това число и създадената правна фикция на юридическото лице, което има самостоятелни права и задължения. Законодателят несъмнено е изоставил изискването средствата да са получени само от физическо лице, като е достатъчно такива да са получени и не в лично качество, а чрез посочената фикция на юридическото лице, или пък други, трети лица в неограничен кръг, тоест средствата да са напуснали патримониума на бенефициента в посока на бенефициера и достатъчното условие е те да са попаднали в патримониума на физическото лице, на юридическото лице или пък на други, трети лица ( гражданско дружество например) или организации, но все в изпълнение на заявлението и искания проект. Допълнение е претърпяла и нормата на ал.3 на чл.248а от НК, като в кръга на субектите на престъплението вече е добавен и представляващият или управляващият гражданско дружество, но тази промяна в закона касателно настоящия казус не е относима и не променя характера и обхвата на обвинението. Въпреки всичко, сравнителния анализ на нормите на ал.3 и ал.5 досежно изменението им показва ясно волята на законодателя за разширяване на обхвата на състава на престъплението по отношение на субектите, като е добавена и фикцията на гражданското дружество, което не е юридическо лице ( с изключение за нуждите на данъчното облагане), но е самостоятелен правен субект. Обвинението, съобразно редакцията му по чл.287, ал.1 от НПК визира получаване на средствата на 18.12.2015г., разбира се, в лично качество. И също така се разбира, тъй като законодателят изисква персонифициране на получаването на средствата, а не в качеството по ал.3 на чл.248 а от НК – на лице, което управлява или представлява юридическо лице, или от търговец, че обвинението се нуждае от отделно доказване за получаване лично на тези средства - както впрочем основателно възразява защитата. Въззивната инстанция се е задоволила да отбележи, че законодателната промяна е само редакционна и е направена „само с цел постигане на по-голяма яснота и юридическа прецизност на тази норма, без да е променено нейното действително съдържание“. Касационната инстанция не се съгласява с този довод. Тълкуването на наказателните норми е стриктно и в никакъв случай не разширително, а обхватът на нормата след изменението в ДВ, бр. 101 от 2017 г. е значително разширен. Всяка една неяснота води до съмнение, а съмнението при тълкуването винаги следва да води до по-благоприятни изводи за обвинените лица, какъвто е всъщност принципът заложен в чл.2 от НК. Предвид на това касационната инстанция намери, че е допуснато превратно тълкуване на част от доказателствения материал, в друга извършеният анализ е едностранчив и непълен, което съществено е ограничило правото на защита на подсъдимата, каквото е и оплакването на нейния представител. Непълното и едностранчиво мотивиране, превратното тълкуване на доказателствата по същество води и до липса на мотиви, което на собствено основание съставлява съществено нарушение на процесуалните правила - на чл.348,ал.3, т.2-ра, пр.1-во, вр.ал.1-ва, т.2-ра от НПК.. В този смисъл е основателно твърдението за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл.348, ал.1, т.2 от НПК. По приложението на материалния закон следва да се даде отново отговор от страна на въззивната инстанция, предвид изложените по- горе съображения от касационната инстанция. По силата на изложените доводи като цяло касационната инстанция намери че следва да се отмени атакуваното решение изцяло, като делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция от стадия на съдебното заседание. Ето защо и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2-ра, вр.ал.1, т.5 от НПК, Върховният касационен съд, състав на първо наказателно отделение, РЕШИ: ОТМЕНЯ въззивно решение № 7 / 19.01.2023г. по ВНОХД № 148 / 2022г. на Великотърновски апелативен съд, 1 - ви наказателен състав и връща делото за ново разглеждане на въззивната инстанция от друг състав на съда от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: Членове: 1. 2.