Р Е Ш Е Н И Е № 221 гр. София, 21.02.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор КИРИЛ ИВАНОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 812/2017 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на подсъдимия Р. П. М. чрез защитниците му адв. Г. и адв. К. и на защитника му адв. Г. срещу решение № 64 от 26.05.2017 г. на Бургаския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 283/2016 г. по описа на същия съд. С жалбата на подсъдимия М., подадена чрез защитниците му адв. Г. и адв. К., е релевирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Към ВКС в условията на алтернативност са отправени искания да отмени атакуваното въззивно решение и потвърдената с него първоинстанционна присъда, като върне делото на прокурора или на въззивната инстанция поради допуснати съществени процесуални нарушения в хода на досъдебното производство или да постанови нова присъда, с която да оправдае подсъдимия по повдигнатото му обвинение. Твърди се, че разследването на досъдебното производство не било проведено съобразно чл. 226, ал. 1 от НПК – законосъобразно, обективно, пълно и всестранно. В противоречие с разпоредбата на чл. 118, ал. 2 от НПК разследващият полицай Х. Ч. участвал като свидетел на досъдебното производство. Свидетелите К. Ч., Х. И., М. А. и К. К. били неграмотни, като съответните протоколи за разпитите им на досъдебното производство били прочетени в присъствието на Х. А. Ч. – старши разследващ полицай при РУ МВР – К.. Той обаче участвал в разследването по делото, тъй като по възлагане провел разпити на трима свидетели – К., И. и О.. Показанията на неграмотните свидетели от досъдебното производство били прочетени по реда на чл. 281 от НПК и застъпени в мотивите на присъдата, въпреки че в съдебно заседание те отрекли да са заявявали пред разследващия орган това, което било отразено на хартиения носител. В такъв случай в качеството на свидетел следвало да се разпита Х. Ч., но по отношение на него важала забраната на чл. 118, ал. 2 от НПК. Касаторът счита, че изготвените към първоинстанционния съдебен акт мотиви нарушавали изискванията на чл. 305, ал. 3 от НПК. Фактическата обстановка била описана по системата „копи-пейст”, като в мотивите от стр. 2 до стр. 11 бил копиран обвинителният акт. Въззивната инстанция неправилно отхвърлила възражението с доводи, че конкретната, много подробна фактология в обвинителния акт не позволявала на съда да се отклони от съдържанието му. Тази констатация се оспорва като невярна, тъй като цели пасажи от обвинителния акт били възпроизведени в мотивите, а липсвало и обсъждане на част от свидетелските показания. Жалбоподателят изтъква и допуснати нарушения в хода на въззивното производство във връзка с изслушаната и приета в хода на въззивното съдебно следствие почеркова експертиза със задача дали св. З. Г. и св. К. К. са положили саморъчно подписи върху съответните договори за паричен заем и записи на заповед. Вещото лице без основание извършил почеркова експертиза и по отношение на други лица – Р. И., И. Д. и К. Л., без да е налице съдебно определение в тази насока и без на защитата да е предоставена възможност да изрази становище. Искането за оправдаване на подсъдимия М. е мотивирано с доводи за липса на доказателства, че той е извършвал по занятие банкови сделки – предоставял кредити за своя сметка и на собствен риск, за които се изисква лиценз за банкова дейност съгласно чл. 13, ал. 1 вр. чл. 2, ал. 1 от Закона за кредитните институции. По мнение на защитата за осъществяване на банкова дейност – кредитиране – съгласно § 1, т. 3 от ДР на ЗКИ било необходимо наличието на 30 сделки. Обвинението по чл. 252, ал. 1 от НК се поддържало въз основа на показанията само на един свидетел – М. Г., като останалите свидетели не установявали подобни обстоятелства. Неправилно съдебните инстанции отхвърлили доводите, че предоставените пари на 17 лица през различен период от време имали характеристика на заплащане по устен договор за услуга. Не било изследвано задълбочено, че т. нар. записи на заповед и договори за заем (без нотариално заверените) не отговаряли на изискванията на действащото законодателство в Република България. Тези документи не биха могли по никакъв начин да се предявят в съд и да се стигне до събирането на описаните в тях суми, което представлявало доказателство за липса на воля от страна на подсъдимия за извършване на банкови сделки. Веществените доказателства по делото – тетрадки – не били попълнени от подсъдимия, а от св. М., като липсвали данни да са съставени по негово изрично нареждане. Във въззивното решение необосновано се приемало, че промяната на показанията на свидетелите в съдебно заседание била насочена към подпомагане на защитната теза на подсъдимия, в каквато насока липсвали мотиви. С жалбата на адв. Г., защитник на подсъдимия Р. М., е наведен касационният повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Според защитника въззивният съд се позовал на показанията на по-голямата част от свидетелите, дадени на досъдебното производство, вместо на показанията им, дадени пред първата инстанция. На досъдебното производство тези свидетели не били разпитани задълбочено, поради което същинските им отношения с подсъдимия останали скрити. Било прието, че писмените договори за заем били сключени от подсъдимия, без да е налице нито един негов подпис в качеството му на заемодател. Не било съобразено обстоятелството, че ако подсъдимият действително осъществявал дейността „лихварство”, то е щял да предприеме действия по събиране на вземанията си от „заемателите”, вместо да им предоставя пари и да очаква те да извършват работа в негова полза. Всичко това указвало, че въпреки формалните писмени доказателства, действителните намерения на подсъдимия при даването на парите било да ангажира свидетелите като бъдещи работници, а не да реализира печалба от даването на заеми. С оглед на това поведението на подсъдимия не кореспондирало на квалификацията по чл. 252, ал. 1 от НК нито от обективна, нито от субективна страна. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият Р. М. и защитниците му адв. Г., адв. К. и адв. Г. поддържат касационните жалби и молят да бъдат уважени. По делото са представени писмени бележки, изготвени от адв. Г., в които са развити допълнителни доводи по оплакванията за нарушение на материалния закон и необоснованост. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното решение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 18 от 06.07.2016 г., постановена по НОХД № 577/2015 г., Сливенският окръжен съд е признал подсъдимия Р. П. М. за виновен в това, че в периода 15.05.2014 г. – 31.07.2014 г. в [населено място], без съответно разрешение, от свое име и като физическо лице, извършвал по занятие банкови сделки – предоставял кредити за своя сметка и на собствен риск, за които се изисква съответно разрешение – лиценз за банкова дейност съгласно чл. 13, ал. 1 вр. чл. 2, ал. 1 от Закона за кредитните институции, поради което и на основание чл. 252, ал. 1 и чл. 54, ал. 1 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода, което наказание да изтърпи при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип, като го е оправдал по обвинението по отношение на св. Г. Д. К.. На основание чл. 442 от НПК вр. чл. 70, ал. 7 от НК съдът е постановил подсъдимият Р. П. М. да изтърпи отделно неизтърпяната част (десет месеца и шестнадесет дни лишаване от свобода) от наказанието по присъда № 37.F1.26131-08 от 23.09.2009 г. на отдел І-ви на Първоинстанционния съд в Брюксел, Кралство Белгия, изменена с присъда № 2009 ВС 1227 от 07.10.2010 г. на Апелативен съд – Брюксел, 12-ти състав, Кралство Белгия, влязла в сила на 07.10.2010 г., с която подсъдимият Р. П. М. е бил осъден на седем години лишаване от свобода за извършено престъпление „трафик на хора, изнасилване и сексуална експлоатация”, наказуемо по чл. 375, чл. 380, чл. 433-четири, чл. 433-седем от НК на Кралство Белгия, призната с решение на СГС № 927/25.08.2011 г. по ЧНД № 3889/2011 г., в сила от 22.12.2011 г. С присъдата си съдът се е произнесъл по веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски. По жалба на защитниците на подсъдимия Р. М. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 283/2016 г. по описа на Бургаския апелативен съд, като с решение № 64 от 26.05.2017 г. въззивният съд е отменил съдебния акт на окръжния съд само в частта досежно определения тип затворническо заведение за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, а в останалите части го е потвърдил. ВКС намира, че касационните жалби на подсъдимия М. чрез защитниците му адв. Г. и адв. К. и на защитника му адв. Г. са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледани по същество, касационните жалби са неоснователни. В основната си част залегналите в жалбата на касатора М. възражения аргументират оплакването му за допуснати конкретни процесуални нарушения. Тези доводи следва да бъдат обсъдени приоритетно, тъй като евентуалното наличие на касационния повод по чл. 348, ал. 3, т. 1 и т. 2 вр. ал. 1, т. 2 от НПК би предопределило отмяната на атакувания съдебен съд. 1. По отношение на претендираните процесуални нарушения: 1.1. В жалбата на подсъдимия М. обстоятелствено са мотивирани твърдения за допуснати на досъдебното производство нарушения на съдопроизводствените правила – чл. 226, ал. 1 и чл. 118, ал. 2 от НПК. При обсъждането им следва да се има предвид, на първо място, че предмет на касационната проверка е постановеният по ВНОХД № 283/2016 г. по описа на БАС съдебен акт, а не пряко и непосредствено деятелността на органите на досъдебното производство. ВКС контролира процесуалната и материална законосъобразност на съдебната дейност, поради което съгласно чл. 354 от НПК въобще не разполага с правомощие да върне делото за ново разглеждане на прокурора, каквото искане е отправил касаторът. Касационната инстанция може да преценява само дали въззивната инстанция законосъобразно е осъществила съответните си правомощия по чл. 334 от НПК, в частност в разглеждания казус – дали правилно в процесуален аспект е потвърдила първоинстанционния съдебен акт, като не е намерила основания за връщане на делото за ново разглеждане на прокурора. Второ, според актуалната редакция на чл. 335, ал. 1 и 2 от НПК (ДВ, бр. 63 от 2017 г.) въззивният съд също няма възможност да върне делото за ново разглеждане на прокурора при наличие на съществени процесуални нарушения, отстраними единствено в предходни стадии или на досъдебната фаза на наказателното производство. В такива случаи въззивната инстанция може да върне делото на първата инстанция (чл. 335, ал. 2 от НПК), защото именно тя не е изпълнила задължението си по чл. 249, ал. 1 вр. чл. 248, ал. 1, т. 3 от НПК. Трето, и при предишната редакция на чл. 335, ал. 1, т. 1 от НПК (Ред., ДВ, бр. 86 от 2005 г.), при действието на която е протекло въззивното производство и е било образувано касационното производство, правомощието за отмяна на първоинстанционната присъда и връщане на делото за ново разглеждане на прокурора е могло да бъде упражнено само при констатация за допуснато на досъдебното производство отстранимо съществено нарушение, ограничаващо процесуалните права на обвиняемия или на защитника му. Когато процесуалното нарушение е отстранено в съдебната фаза на процеса, то не съставлява основание за връщане на делото на прокурора. Затова възражението на касатора за допуснато на досъдебното производство нарушение на чл. 226, ал. 1 от НПК е неоснователно: щом съдебното производство е протекло съобразно правилата на чл. 13, ал. 1 и чл. 14, ал. 1 от НПК, евентуално нарушение на изискванията за обективност, пълнота и всестранност на разследването е без значение за изхода на делото. Възражението за нарушение на чл. 118, ал. 2 от НПК в принципен план също следва да се преценява не самоцелно, а само с оглед отражението му върху процесуалната дейност на съда, а именно: дали депозираните на досъдебното производство в нарушение на цитираната забрана свидетелски показания са били приобщени към доказателствения материал от съда и използвани при постановяването на крайния съдебен акт. ВКС не приема твърдението на жалбоподателя и защитниците му, че разследващият полицай Х. Ч. е участвал „като свидетел” в досъдебното производство. Посоченото лице действително е осъществило действия по разследването – в качеството си на разследващ орган (по възлагане) е провел разпити на свидетелите В. К., Р. И. и М. О., което обстоятелство съгласно разпоредбата на чл. 118, ал. 2 от НПК безусловно изключва възможността той да участва в същото наказателно производство и като свидетел. Разследващият полицай Х. Ч. обаче не е бил конституиран и разпитан като свидетел в наказателното производство. От материалите по делото се установява, че той е присъствал при прочитане на протоколите за разпит на други четирима свидетели (неграмотните Х. И., М. А., К. К. и К. Ч.) от разследващия орган Н. А.. Това обстоятелство е било удостоверено с полагането на негов подпис върху протоколите за разпит (както буквално е отразено в тях – в качеството на „свидетел при прочитане на протокола”). Присъствието на разследващия полицай Ч. при огласяването на съдържанието на протоколите за разпит от страна на провелия разпитите разследващ орган не му придава процесуално качество на свидетел по смисъла на чл. 117 от НПК. Съобразно специфичното правно наказателнопроцесуално значение на термина свидетели са такива участници – физически лица в наказателното производство, които са привлечени в процеса, за да съдействат за разкриването на обективната истина чрез възпроизвеждане на възприятията си относно факти и обстоятелства, релевантни за предмета на доказване по конкретното дело. Самият факт на присъствието на определено лице при прочитане на протокола за разпит на неграмотния свидетел не се приравнява на „участие” в наказателното производство” в конкретно процесуално качество, защото въобще не съставлява регламентирана процесуална дейност. В чл. 236, ал. 1 от НПК е залегнало задължението на органа на досъдебното производство да предостави за запознаване протокола за съответните действия по разследване на лицата, които са участвали в извършването им, или по тяхно искане да им го прочете. НПК не съдържа други специални правила конкретно по отношение на начина, по който съдържанието на протокола за разпит се свежда до знанието на неграмотния свидетел – не са предвидени изисквания за прочитането му от определено лице/лица, различно от органа на досъдебното производство, за присъствие на такива при прочитането на протокола, нито за приподписването му от тях. От това следва, че и в обсъжданите случаи, както и в хипотезите по чл. 228, ал. 2 и чл. 236, ал. 3 от НПК, законът е възложил на органа на досъдебното производство ангажимента да огласи пред свидетеля показанията му, залегнали в протокола за разпит. Аналогично законодателно разрешение е последователно възприето и в хипотезите по чл. 228, ал. 2 и чл. 236, ал. 3 от НПК, както уместно е изтъкнал въззивният съд на стр. 9 от атакуваното решение. (В тази връзка касаторът М. напълно неоснователно критикува аргументацията на съдебния акт с доводи, че чл. 228, ал. 2 от НПК бил неотносим към разпита на свидетели. Съдът съвсем не е приложил механично цитирания законов текст към разглеждания казус, а е илюстрирал тъждеството на законодателния подход в сходни процесуални ситуации). Отговорът на поставения от адв. Г. в жалбата въпрос: „Как ще се удостовери, че съдържанието на протокола е прочетено в цялост и не съдържа нещо различно от това, което е казал свидетеля?”, не се съдържа в изрична законова разпоредба. Разрешението произтича от трайно наложилия се в практиката подход – при прочитането на протокола за разпит да присъства трето лице с цел да се гарантира законосъобразното изпълнение на задълженията на органа на досъдебното производство по чл. 236, ал. 1 и ал. 3 от НПК. Присъствието на трето лице при прочитане на протокола за разпит на неграмотния свидетел не го ангажира пряко с провеждането на наказателното производство, а има единствено удостоверителна функция по отношение на факта, че в изпълнение на изискванията на чл. 236 от НПК съдържанието на протокола за разпит е било сведено до знанието на свидетеля, който не може да чете и пише на български език. При наличието на условията на чл. 117 и сл. от НПК такова „трето” лице поначало би могло да установи пред съда в качеството на свидетел конкретни обстоятелства във връзка със законността на действията на разследващия орган по чл. 236, ал. 1 от НПК. С оглед конкретната специфика на настоящия казус за разследващия полицай Ч. би имало законова пречка да бъде свидетел, защото е провеждал действия по разследването (разпити на свидетели). Затова именно по аналогия с изискванията към поемните лица присъстващите при прочитането на протокола лица би следвало да нямат друго процесуално качество и да не са заинтересовани от изхода на делото. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав заключава, че съдебните инстанции не са не е допуснали твърдяното от касатора нарушение на чл. 118, ал. 2 от НПК, тъй като Х. Ч. нито е бил установен, нито разпитан като свидетел. На второ място, присъствието на Ч. при прочитане на съдържанието на депозираните от неграмотните свидетели показания не опорочава разпитите им, защото както вече беше отбелязано, НПК не постулира специални условия за удостоверяване на прочитането на съответния протокол от страна на компетентния орган. Трето, свидетелските показания на неграмотните свидетели, дадени на досъдебното производство, правилно са били приобщени от съда към доказателствения материал, понеже в случая няма съмнения, че разследващият орган е изпълнил задълженията си по чл. 236, ал. 1 и ал. 3 от НПК. Този въпрос е бил внимателно изследван от въззивния съд, като на стр. 40 – стр. 41 от решението убедително е отхвърлена вероятността за внушения и манипулиране на свидетелите по време на разпита им. 1.2. Настоящият съдебен състав не споделя възраженията на касатора за съществени пропуски в процесуалната дейност на първоинстанционния и въззивния съд. Неоснователно се твърди, че въззивната инстанция неправилно е отхвърлила оплакването на защитниците за липса на мотиви към присъдата на окръжния съд, мотивирано с обстоятелството, че изложената в първоинстанционния съдебен акт фактическа обстановка изцяло копирала по системата „соpy-paste” обвинителния акт „от средата на стр. 2 до средата на стр. 11 от мотивите”. При прегледа на решението по ВНОХД № 283/2016 г. по описа на БАС, предмет на настоящата касационна проверка, ВКС констатира, че самото то не е постановено при допуснато процесуално нарушение на чл. 339, ал. 2 от НПК. В атакувания съдебен акт задълбочено и изчерпателно са изложени доводите, въз основа на които съдът е отхвърлил залегналите във въззивната жалба възражения на подсъдимия, в значителна степен идентични с наведените и пред настоящата инстанция. Във въззивното решение е изрично възпроизведена приетата от апелативния съд фактология (стр. 14 – стр. 31 от решението), кореспондираща с направените и от първоинстанционния съд фактически констатации. На стр. 10 – стр. 11, стр. 31 – стр. 46 от решението е обективиран детайлен аналитичен разбор на доказателствената съвкупност. В съдържанието му е надлежно обособена юридическа част със съответните правни изводи (стр. 47 – стр. 52 от решението), като са отразени и обстойни съображения във връзка с индивидуализацията на наложеното на подсъдимия М. наказание (стр. 52 – стр. 56). Прочитът на първоинстанционния съдебен акт също налага извод за отсъствие на съществени непълноти и несъответствия в мотивировката му. Вярна е констатацията на защитниците на жалбоподателя, че в определени свои части мотивите на присъдата на окръжния съд възпроизвеждат съдържанието на обвинителния акт. Неправилен е обаче изводът, че това обстоятелство всякога води до връщане на делото за ново разглеждане. Преповтарянето на части от обвинителния акт в мотивите на присъдата, респ. на фрагменти от мотивите на присъдата в съдържанието на въззивния съдебен акт, се отчита като съществен недостатък, само когато може да бъде окачествено като липса на мотиви. В практиката си касационната инстанция никога не е преценявала самоцелно и механично наличието на този касационен повод. Посоченото основание предполага или отсъствие на мотиви изобщо, или наличие на съществени непълноти, неясноти и вътрешнологически противоречия в изложените съображения, препятстващи установяването на волята на решаващия съдебен орган и проверката на вътрешното му убеждение. Липса на мотиви е налице, когато в съдебния акт няма аргументация – не са посочени фактите на деянието или те не са квалифицирани от правна гледна точка, не са обсъдени релевантни доказателствени материали с противоречиво съдържание, игнорирани са съществени възражения и доводи на страните. Само в такива случаи собствената аналитична и оценъчна дейност на съда недопустимо се замества с буквален преразказ на обвинителния акт (или на първоинстанционния съдебен акт), без да е формирано и проявено суверенното вътрешно убеждение на решаващия съдебен състав. При липсата на мотиви винаги се касае до невъзможност страните и вишестоящите инстанции да установят действителната воля на съда. Тази именно последица от незаконосъобразната процесуална дейност на съда накърнява правото на страните да разберат ясно и недвусмислено съображенията на решаващия съдебен орган по отношение на съществени обстоятелства, релевантни за обективната и субективна съставомерност на поведението на подсъдимия, а от друга страна – осуетява възможността да се проследи начина на формиране на вътрешното убеждение на съда при установяване на фактите и правилността на този логически процес в процесуален аспект. В частност изискването в съдебния акт да фигурира изложение на приетите факти не е самоцелно, защото чрез него се манифестира волята на съда по въпросите по чл. 301 – дава се „видим” израз на вътрешното му убеждение по въпроса какви именно факти са приети за установени и въз основа на кои доказателствени материали. В разглеждания случай от съдържанието на първоинстанционния съдебен акт се установява, че съдебният състав е изложил основните си аргументи във връзка с възприетата фактическа обстановка по отношение на обвинението срещу подсъдимия М. и обуславящата я доказателствена съвкупност, както и по отношение на произтичащите от установените фактически положения правни изводи. Не е налице липса на мотиви, защото първоинстанционният съд е формирал собствено вътрешно убеждение. Самостоятелната му аналитична и оценъчна дейност е обективирана в достатъчна степен, без да е допуснато недопустимо заместване с буквален преразказ на обвинителния акт. Повторението на залегналите в обвинителния акт фактически твърдения на прокурора в мотивите на присъдата не обуславя липса на суверенна воля на съда, а сочи, че те са били приети от него за доказани. В посочените фрагменти на атакувания съдебен акт са описани фактическите констатации, установени от СлОС, които обяснимо са идентични с твърденията на обвинителната власт с оглед спецификата на фактологията (сключване на еднотипни договори за паричен заем от подсъдимия М. с определени лица за конкретни суми на съответните дати). Съдържанието на мотивите към първоинстанционната присъда обезпечава възможността на горната инстанция безпрепятствено да установи действителната воля на съда и да проконтролира правилността на вътрешното му убеждение, като гарантира и правото на страните да разберат ясно съображенията на съдебния състав, въз основа на които е била постановена осъдителната присъда. В такъв смисъл БАС законосъобразно е отговорил на отправеното от защитниците на подсъдимия М. възражение, внимателно обсъдено в атакуваното решение (стр. 12 от въззивното решение). 1.3. Неоснователно е и възражението на касатора за нарушено право на защита заради самоволно разширяване от страна на прокурора на обема на поставената от състава на БАС задача на почерковата експертиза. Проследявайки обективираната в съответните протоколи процесуална хронология на проведеното от въззивния съд съдебно следствие, се установява, че в съдебно заседание на 21.02.2017 г. (гърба на л. 62 от въззивното дело) прокурорът е направил пред съда искане за назначаване на графическа експертиза за изследване авторството на подписите, положени върху договорите за паричен заем и записите на заповед, от страна на свидетелите К. К., З. Г., М. К., Х. И., Р. И., И. Д.. С определение, постановено в същото съдебно заседание (л. 64 и гърба му), съдът е отхвърлил искането по отношение на свидетелите К. и И., а е допуснал да се извърши графическо изследване по отношение на свидетелите З. Г. и К. К.. С писмена молба от 27.02.2017 г. (л. 67) прокурорът е поискал съдът да се произнесе и по отношение необходимостта от изследване на авторството на положените в съответните документи подписи от името на свидетелите Д., Л. и Р. И., които лица не били споменати в определението от 21.02.2017 г. С постановено в закрито заседание на 28.02.2017 г. определение (л. 68 – л. 69) съдът е констатирал, че при разпита им посочените лица също отрекли да са подписвали предявените им документи, поради което допълнил поставената на графическата експертиза задача. Изготвеното от вещото лице Н. писмено заключение (представено в съда на 13.03.2017 г.) стриктно е обхванало в пълнота всички поставени към експертизата въпроси – както огласените в съдебно заседание на 21.02.2017 г., така и залегналите в определението на въззивния съд от 28.02.2017 г. Изложеното опровергава твърдението на касатора за липса на съдебно определение, допълващо поставената на вещото лице задача. Съдебен акт с посоченото съдържание фигурира в материалите по делото и от момента на постановяването му (28.02.2017 г.) до датата на проведеното на 27.03.2017 г. съдебно заседание е бил на разположение на страните за запознаване. Описаният по-горе начин, по който е процедирал съдът, е напълно законосъобразен. Изявлението на вещото лице Н. при разпита му в съдебно заседание на 27.03.2017 г. – че предметът на експертизата бил разширен „ … впоследствие по поставена допълнителна задача от прокурора …”, е неточно формулирано от юридическа гледна точка, но с нищо не променя обективното положение, че задачите и обектите на експертизата са били мотивирано дефинирани от компетентния орган, посочен в чл. 144, ал. 1 от НПК. 2. По отношение на оплакванията на касатора и защитниците му за необоснованост на атакувания съдебен акт: С касационните жалби се претендират редица оплаквания, на които касационната инстанция не дължи отговор, а именно: че липсвали доказателства подсъдимият да е извършвал по занятие банкови сделки; че обвинението се поддържало само въз основа на показанията на св. М. Г.; че неправилно не била кредитирана защитната теза (че паричните средства били предоставени на свидетелите като „заплащане по устен договор за услуга”), че „незадълбочено” били отхвърлени доводите за „липса на воля от страна на подсъдимия за извършване на банкови сделки”; че иззетите като веществени доказателства тетрадки не били попълнени от подсъдимия, а от св. М., като нямало данни да са съставени по негово изрично нареждане; че необосновано било прието, че с промяната на показанията си в съдебно заседание свидетелите обслужвали защитната теза. Развитите от жалбоподателите съображения в тази насока по същество разкриват тяхното субективно несъгласие с дадената от съдилищата оценка на достоверността на доказателствените материали и изведените въз основа на тях факти. Тези доводи представляват типично възражение за необоснованост, което не е възведено като касационен повод. ВКС не може да ги обсъжда, защото няма правомощие да оценява самостоятелно доказателствените материали, замествайки суверенното право на въззивния съд да прави собствена преценка на доказателствената съвкупност при съобразяване с процесуалните изисквания за това. В множество решения на касационната инстанция последователно се изтъква, че установената от предходните инстанции фактология може да бъде проверявана само в процесуален план – с оглед наличието на пороци в доказателствената дейност на съдилищата, в частност при изграждане на вътрешното им убеждение. В този аспект проверяваното решение на БАС е безупречно – установените фактически положения са изведени в съответствие с процесуалните изисквания, доказателствените материали са оценени без логически грешки, анализирани са коректно, обективно и задълбочено. Всички без изключение доводи на жалбоподателите са получили подробен коментар в мотивите на атакувания съдебен акт. Щом аналитичната дейност на въззивния съд е осъществена стриктно съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, вътрешното му убеждение е правилно формирано и не може да бъде променяно или замествано. 3. ВКС не констатира наличие на релевираното от жалбоподателя М. и защитниците му основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на материалния закон. На стр. 47 – стр. 50 от атакуваното решение въззивната инстанция е изложила изчерпателни съображения относно съставомерността на поведението на подсъдимия, които се споделят от настоящия състав. За период от около два месеца и половина касаторът осемнадесет пъти е предоставил парични суми на седемнадесет лица срещу задължения за връщането им с лихва. Тази дейност се субсумира от обективна и субективна страна под състава на престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК, тъй като представлява системно заемане на парични средства на различни лица срещу получаване на материална облага – лихва, осигуряваща доходи. Неоснователни са възраженията, че за осъществяване на банкова дейност – кредитиране било необходимо да са налице 30 сделки съгласно § 1, т. 3 от ДР на ЗКИ; че кредитирането се определяло като банкова дейност с оглед принадлежността на предоставяните парични средства (привлечени, а не собствени), че сключените договори за заем не представлявали действителни договори за банков кредит, че неуговорените в писмена форма клаузи за лихва били нищожни. Лансираната защитната теза е в дисонанс с категоричната практика на ВКС, последователно отстоявана в множество решения (например: р. № 550/21.06.2005 г. по н. д. № 1082/04 г. на І н.о.; р. № 472/17.12.2009 г. по н. д. № 488/2009 г. на ІІ н. о.; р. № 147 от 30.03.2010 г. по н. д. 52/2010 г. на ІІІ н.о.; р. № 433/05.12.2011 г. по н. д. № 1099/11 г. на ІІІ н. о.; р. № 145 от 14.07.2011 г. по н. д. № 30/11 г. на І н.о.; р. № 366/06.10.2011 г. на І н. о. по н. д. № 1852/2011 г.; р. № 141/28.03.2012 г. на І н.о. по н. д. № 197/2012 г.; р. № 34/2013 г. на ІІІ н. о.; р. № 240/02.08.2013 г. по н. д. № 705/2013 г. на І н. о., р. № 8/2013 г. на ІІ н. о.; р. № 34/2013 г. на ІІІ н. о.; р. № 158/2014 г. на ІІІ н. о.; р. № 11/02.04.2014 г. по н. д. № 2206/2013 г. на І н. о., р. № 342/07.01.2014 г. по н. д. 1085/2013 г. на ІІ н. о., р. № 16/02.04.2015 г. по н. д. № 1751/14 г. на ІІІ н. о.; р. 240/11.01.2017 г. по н. д. № 919/2016 г. на ІІІ н. о. и др.). Цитираната практика дава еднозначни отговори на всички, повдигнати от защитата въпроси, поради което въззивният съд законосъобразно и аргументирано се е позовал на трайно поддържаното разбиране на ВКС, че: - Системното заемане на парични средства срещу насрещна материална облага (уговорени или получени лихви) представлява банково кредитиране, което е поставено под разрешителен или регистрационен режим; - За да се дефинира дейността като банково кредитиране, не е задължително деецът да е осъществявал и дейност по влогонабиране, както и от набраните средства да е предоставял кредити, т. е. не е необходимо да е осъществявал в пълен обем дейността, характерна за банкови и кредитни институции; - За системното предоставяне на конкретни парични суми на отделни лица срещу задължението за връщането им с лихва – по естеството си банкова дейност – се изисква съответно „разрешение” по силата на специален закон, каквото физическо лице поначало не би могло да получи; - Престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК изисква извършване „по занятие” на посочените в нормата категории сделки. То е типично престъпление на системно извършване, като от обективна страна е достатъчно да бъдат осъществени поне три на брой еднородни деяния (заемане на средства, уговаряне и/или получаване на лихва); - Уговарянето (писмено или устно) и/или получаването на лихва за предоставената главница очертава поведението на дееца като насочено към получаване на доходи; - Писменото уговаряне на лихва при договор за заем между физически лица е правно допустимо, но само когато не се отнася до предоставянето на парични средства на широк кръг лица срещу насрещна материална облага – лихва, за ползването на заетата сума с основна цел заемодателят да реализира доходи по занятие от реално предоставените средства на други лица; - Престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК е такова на формално извършване, поради което за съставомерността му е без значение дали получателите на паричните суми реално са платили лихвата. Достатъчно е да се установи системното извършване на еднородни деяния с намерение деецът да получи вследствие на тази дейност доход, т. е. достатъчно е да се уговори възнаграждението за временното предоставяне на паричния ресурс под формата на лихва при системно извършване на такава дейност, които обстоятелства в случая са приети за установени. Изложените съображения формират убеждението на касационния съдебен състав, че въззивният съд не е допуснал претендираните от касаторите основания по чл. 348, ал. 1, т. 1и т. 2 при постановяване на атакувания съдебен акт. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 64 от 26.05.2017 г., постановено по ВНОХД № 283/2016 г. по описа на Бургаския апелативен съд. Настоящото решение е окончателно и не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.