Р Е Ш Е Н И Е
№ 50062
Гр. София, 17.10.2023г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в открито заседание на двадесет и шести септември две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Зорница Х. т.д. № 1215 по описа за 2022г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ищците В. К. Я. и Н. А. О. срещу решение № 85 от 20.01.2022г. по гр.д. № 2614/2021г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е обезсилено решение № 260090/28.04.2021г., постановено по гр.д. № 1995/2019г. по описа на Районен съд – Карлово, III гр.с., и е върната исковата молба вх.№ 14683/23.12.2019г., подадена от В. К. Я. и Н. А. О. срещу ЗД „Бул инс“ АД с предявени искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за осъждане на ответника да заплати на всеки от ищците застрахователно обезщетение в размер на сумата 8 000 лв. /частичен иск от 25 000 лв./ за причинени неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие травматичните увреждания, причинени виновно от И. И. Б. при управление на лек автомобил марка БМВ модел 530 Д с peг. [рег.номер на МПС] при пътно-транспортно произшествие, настъпило на 20.01.2019г., в посока запад по път І-6, [населено място] – [населено място], на км 253+500 м, при сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с полица BG/02/118001689087 от 08.06.2018г., със срок на валидност една година, считано от 12.06.2018г. до 11.06.2019г., ведно със законната лихва считано от 27.01.2019г. до окончателното плащане, прекратено е производството по делото и ищците са осъдени да заплатят разноски на ответника.
Касаторите поддържат, че въззивният съд е излязъл извън сезиралите го въззивни жалби и е постановил недопустим съдебен акт. Излагат, че с подадените от двете страни въззивни жалби са обжалвани само части от първоинстанционното решение с доводи за неговата неправилност в обжалваната част. Сочат, че решението е влязло в сила предвид липсата на подадена жалба в частта, с която исковете по чл. 432, ал. 1 КЗ са уважени за сумата 2 000 лв. за всеки от ищците, ведно със законните лихви върху главниците считано от 23.12.2019г. Поддържат, че в тази част решението се ползва със сила на пресъдено нещо и може да бъде отменено само по реда на извънредния съдебен контрол, ако са налице предпоставките за последното, но не и да бъде обезсилено от въззивния съд, сезиран с жалби срещу други части на съдебния акт. Оспорват решението в останалата му част като неправилно предвид постановяването му в нарушение на разпоредбите на чл. 498, ал. 3 КЗ, чл. 496, ал. 1 КЗ, чл. 432, ал. 1 КЗ и утвърдилата се съдебна практика по приложението им. Сочат, че са предявили преките си искове девет месеца след завеждането на щетата пред застрахователя, което е прието за безспорно и в обжалвания съдебен акт, респективно установеният в чл. 498, ал. 3 КЗ срок е спазен. Поддържат, че въззивният съд е излязъл извън правомощията си и вместо да се произнесе по доводите по сезиралите го въззивни жалби и да зачете силата на пресъдено нещо на първоинстанционното решение в необжалваните му части, е въвел сам несочени в жалбите и непредвидени в закона основания за допустимост на исковете. По тези мотиви молят въззивното решение да бъде обезсилено като недопустимо в едната му част, в която съдът се е произнесъл, без да е сезиран с въззивна жалба, и отменено като неправилно в останалата част.
Ответникът по касация, ЗД „Бул Инс“ АД, оспорва касационните жалби като неоснователни. Поддържа, че въззивното решение е допустимо и правилно.
С определение № 50246 от 12.05.2023г. по т. дело № 1215/2022г. ВКС, ТК, състав на Второ отделение, на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК е допуснал касационно обжалване на въззивното решение за проверка на неговата допустимост.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че е сезиран с въззивни жалби от страните срещу първоинстанционното решение в неговата цялост. Изложил е съображения, че предвид нормативната уредба, за да бъде допустим прекият иск, регламентиран с нормата на чл. 432, ал.1 КЗ, е необходимо да е била спазена указаната процедура по чл. 498 КЗ, свързана с доброволно уреждане на отношенията между пострадали при ПТП и застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“, и да е изтекъл тримесечният срок от предявяването на претенцията пред застрахователя или пред негов представител. Посочил е, че по своето правно естество този тримесечен срок е рекламационен, тоест такъв, с изтичането на който се погасява правото на титуляра да отправи искане към насрещната страна за доброволно удовлетворяване на неговата претенция. Счел е, че няма спор между страните, че ищците са упражнили правото на рекламация спрямо ответника в предвидения тримесечен срок, а именно на 05.03.2019г. и срокът действително е започнал да тече. Отчел е, че застрахователят по силата на чл. 496, ал. 4 КЗ е упражнил своето правомощие да изиска от лицата да представят и други документи, подробно описани в изпратеното до техния пълномощник писмо с изх. № НЩ-2211/22.03.2019г. Формирал е извод, че тримесечният срок не е изтекъл към датата на завеждане на исковата молба, защото ищците са получили писмото, но няма данни да са представили на застрахователя изисканите документи или поне част от тях, с които разполагат, още преди предявяване на исковете. Посочил е, че вместо пред застрахователя, ищците са приложили към исковата молба необходимите изискани документи, с изключение на автотехническа експертиза – оригинал или копие, с което действие не може да се санира неизтичане на рекламационния срок. Въззивният съд е зачел, че възражение, че рекламационният срок не е изтекъл, е направено изрично от застрахователното дружество с депозиране на писмения отговор по чл. 131 ГПК. Обобщил е, че при завеждане на делото не е налице нито една от хипотезите на императивната разпоредба на чл. 498, ал. 3 КЗ - застрахователят да не е платил в срока по чл. 496 КЗ, да е отказал да плати обезщетение или увреденото лице да не е съгласно с определеното или изплатеното обезщетение. Счел е, че образуваното съдебно производство, без наличие на тези предпоставки, се явява недопустимо, за което съдът следи и служебно, и е обезсилил изцяло първоинстанционното решение, върнал исковата молба и прекратил производството по делото.
По допустимостта на въззивното решение:
Предвид нормата на чл. 269, изр. 1, предл. 2-ро ГПК въззивният съд се произнася служебно по допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната му част.
Видно от преписката по делото въззивният съд е сезиран с три жалби.
Ищците, В. К. Я. и Н. А. О., са подали обективирани в един документ две въззивни жалби срещу решение № 260090/28.04.2021г., постановено по гр.д. № 1995/2019г. по описа на Районен съд – Карлово, III гр.с., в частта, с която не е уважено искането им за присъждане на законни лихви върху присъдените главници за застрахователно обезщетение считано от 27.01.2019г. до 22.12.2013г. В жалбите са изложени доводи за неправилност на решението в тези му части.
Ответникът, ЗД „Бул инс“ АД, е депозирал жалба срещу решение № 260090/28.04.2021г. по гр.д. № 1995/2019г. по описа на Районен съд – Карлово, III гр.с., в частта му, с която са уважени предявените от ищците В. К. Я. и Н. А. О. срещу него искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за горницата над сумата 2 000 лв. за всеки от тях до присъдения размер от сумата 6 000 лв. за всеки, ведно със законни лихви върху главниците считано от 23.12.2019г. до окончателното им изплащане.
Предвид нормата на чл. 296, т. 2 ГПК и с оглед липсата на подадена въззивна жалба от страните решение № 260090/28.04.2021г. по гр.д. № 1995/2019г. по описа на Районен съд – Карлово, III гр.с., е влязло в сила в останалата част, с която исковете на В. К. Я. и Н. А. О. срещу ЗД „Бул инс“ АД по чл. 432, ал. 1 КЗ са уважени за всеки за сумата 2 000 лв. - застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие травматичните увреждания, причинени виновно от И. И. Б. при управление на лек автомобил марка БМВ модел 530 Д с peг. [рег.номер на МПС] при пътно-транспортно произшествие, настъпило на 20.01.2019г., ведно със законната лихва считано от 23.12.2019г. до окончателното плащане, и са отхвърлени за горницата над 6 000 лв. до пълния предявен размер от 8 000 лв. /частичен от 25 000 лв./.
Съобразно цитираната законова разпоредба на чл. 269, изр. 1, предл. 2 ГПК въззивният съд служебно проверява за допустимост първоинстанционното решение само в обжалваната му част. Като е постановил с обжалваното решение, че обезсилва решение № 260090/28.04.2021г. по гр.д. № 1995/2019г. по описа на Районен съд – Карлово, III гр.с., и в необжалваните му части, с които исковете на В. К. Я. и Н. А. О. срещу ЗД „БУЛ ИНС“ АД по чл. 432, ал. 1 КЗ са уважени за всеки за сумата 2 000 лв., ведно със законната лихва считано от 23.12.2019г. до окончателното плащане, и са отхвърлени за горницата над 6 000 лв. до пълния предявен размер от 8 000 лв. /частичен от 25 000 лв./, въззивният съд е излязъл извън очертаните в закона негови правомощия и при липса на надлежно сезиране е постановил недопустим съдебен акт в тази му част, който следва да бъде обезсилен на основание чл. 293, ал. 4 ГПК, вр. чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК.
В останалата част въззивното решение е допустимо, постановено е при надлежно сезиране на въззивния съд с въззивни жалби на страните срещу първоинстанционното решение, в частта му, с която са уважени предявените от ищците В. К. Я. и Н. А. О. срещу ЗД „Бул инс“ АД искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за горницата над сумата 2 000 лв. за всеки от тях до присъдения размер от сумата 6 000 лв., ведно със законни лихви върху главниците считано от 23.12.2019г. до окончателното им изплащане, и не е уважено искането на ищците за присъждане на законни лихви върху присъдените главници за застрахователно обезщетение считано от 27.01.2019г. до 22.12.2013г.
Въззивното решение, в тази му допустима част, е неправилно по поддържаните с касационните жалби на В. К. Я. и Н. А. О. доводи за постановяването му в нарушение на закона и в частност на разпоредбите на чл. 496, ал. 1 КЗ и чл. 498, ал. 3 КЗ.
Налице е утвърдена практика на ВКС по приложението на чл. 496, ал. 1 КЗ и чл. 498, ал. 3 ГПК, включително по постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 332 от 19.07.2018г. по ч.т.д. 1614/2018г. по описа на ВКС, ТК, I TO на ВКС, определение № 352 от 26.06.2018г. по ч.т.д. 1027/2018г. по описа на ВКС, ТК, II TO на ВКС, определение № 339 от 29.05.2019г. по ч.т.д. 972/2019г. по описа на ВКС, ТК, II TO на ВКС, и определение № 224 от 15.05.2019г. по ч.т.д. 805/2019г. по описа на ВКС, ТК, I TO на ВКС, която изцяло се споделя от настоящия състав на съда. Със съдебните актове е прието, че с разпоредбата на чл. 498, ал. 3 КЗ допустимостта на прекия иск на увреденото лице при настъпване на застрахователно събитие е обвързана от предявяване на претенция за плащане пред застрахователя по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите и изтичане на тримесечен срок от искането за доброволно плащане. Счетено е, че по този начин законодателят е въвел допълнителна процесуална предпоставка за възникване на право на иск на увреденото лице. При проверка на предпоставките, обуславящи правото на иск, включително и от въззивната инстанция, се дължи самостоятелна проверка както на общите условия, от които зависи съществуването на правото на иск, така и на допълнителните (специални) предпоставки - започнала процедура за доброволно плащане на застрахователно обезщетение и изтичане на тримесечния срок по чл. 496, ал. 1 КЗ. Прието е, че изискването от страна на застрахователя на допълнителни документи, извън представените от увреденото лице по чл. 498, ал. 2 КЗ, при положение, че разпоредбата на чл. 496, ал. 3 КЗ защитава ползвателя на застрахователна услуга, ако той не е представил определени документи, срещу отказа на застрахователя да се произнесе по основателността на претенцията му, е недобросъвестно поведение, в разрез със законовото му задължение да даде мотивиран отговор по застрахователната претенция в законоустановения срок - арг. от чл. 108, ал. 1, вр. с ал. 3, вр. с чл. 496, ал. 1 КЗ, както и е в недопустимо отклонение от забранителната разпоредба на чл. 106, ал. 5 КЗ.
В случая е безспорно, че застрахователните претенции на двамата ищци са предявени пред застрахователя при спазване на чл. 380 КЗ с писмо, получено от застрахователя с обратна разписка на 05.03.2019г., по които претенции е образувана щета № [ЕГН]. Към искането са приложени като писмени доказателства – протокол за ПТП с пострадали лица, справка за сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и два броя съдебно-медицински удостоверения.
Не е спорно между страните, че в отговор на сезиралите го застрахователни претенции ответникът ЗД „Бул инс“ АД е изпратил до ищците писмо изх.№ НЩ -2211/22.03.2019г., с което е отговорил, че не са налице основания за удовлетворяване на претенциите им, тъй като не са ангажирани безспорни доказателства относно вината на застрахования водач. Изискал е от ищците да представят: влязъл в сила акт – присъда, решение или споразумение по наказателно дело, или постановление за прекратяване на наказателно производство; автотехническа – експертиза; протокол за оглед на местопроизшествие, фотоалбум и скица към него и първична медицинска документация – фиш за спешна медицинска помощ от съответният ЦСМПП и копие на амбулаторна книга от спешен кабинет.
Видно от поставения удостоверителен запис върху иницииралата настоящия съдебен спор искова молба, същата е депозирана в съда на 23.12.2019г.
При тези безспорни по делото факти настоящият състав на съда приема, че е изтекъл установеният в нормата на чл. 496, ал. 1 КЗ тримесечен срок, обуславящ допустимостта на предявените преки искове по чл. 432, ал. 1 КЗ.
Предвид нормата на чл. 496, ал. 3, т. 1 КЗ застрахователят не може да откаже да се произнесе по основателността на претенция за обезщетение по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, когато за удостоверяването на пътнотранспортно произшествие е бил представен констативен протокол за ПТП, какъвто е процесния случай.
Ал. 4 на същата законова разпоредба предвижда правото на застрахователя, когато документите по ал. 3 са недостатъчни за удостоверяване на съществени обстоятелства във връзка с настъпването на пътнотранспортно произшествие, да изисква представянето на документи и доказателства, изготвени от други компетентни органи или лица, но това негово право не може да бъде упражнявано превратно чрез изискване на доказателства, с които ползвателят на застрахователната услуга не може да се снабди поради съществуващи нормативни пречки или поради липсата на правна възможност за осигуряването им, както и на такива, за които може да бъде направена разумна преценка, че нямат съществено значение за установяване на основанието и размера на претенцията, в който смисъл е и изричната забрана на чл. 106, ал. 5 КЗ. Изисканите от ответника с горецитираното писмо доказателства – влязла в сила присъда, автотехническа експертиза и протокол за оглед от наказателно производство и конкретни медицински документи, за които няма данни дали са съставени, на първо място не могат да бъдат определени като такива, които са от съществено значение за установяване на основанието и размера на обезщетението, в процесната хипотеза, при която пострадалите са представили констативен протокол за ПТП с пострадали лица и друга налична медицинска документация, и на второ място са такива, за които за пострадалите биха били налице пречки да се снабдят, доколкото няма данни към датата на изискването им да съществуват. Искането на застрахователя в този смисъл се явява противно на императивното правило на чл. 106, ал. 5 КЗ, включително носи белезите на целящо необосновано забавяне и удължаване на процедурата по уреждане на претенцията, и застрахователят не може да черпи права от неправомерното си поведение. Отделно от гореизложеното, както е прието и в цитираната практика на ВКС, нормата на чл. 496, ал. 3 КЗ защитава ползвателя на застрахователна услуга и в хипотеза като процесната, когато последният е представил описаните в тази разпоредба документи – констативен протокол за ПТП, застрахователят дължи произнасяне по претенцията в законоустановения срок. Липсата на произнасяне в установения тримесечен срок, както е в процесния случай, обосновава допустимост на основание чл. 498, ал. 3 КЗ на предявените от пострадалите ищци преки искове по чл. 432, ал. 1 КЗ.
На самостоятелно основание, по вече изложените доводи на съда, предвид липсата на подадена въззивна жалба първоинстанционното решение е влязло в сила на основание чл. 296, т. 2 ГПК в частта, с която са уважени предявените искове по чл. 432, ал. 1 ГПК за сумите от по 2 000 лв. за всеки от ищците. Съобразно даденото разрешение по т. 2 от ТР 3/2016г. на ОСГТК на ВКС формираната сила на пресъдено нещо на решението по частичния иск относно основанието преклудира възраженията на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право, и неправилно с въззивното решение е прието, че същият иск, но за разликата, която е предмет на подадената въззивна жалба, е преждевременно предявен и същото субективно право на ищците не може да получи съдебна защита.
Като е приел обратното на гореизложените разрешения, въззивният съд е постановил неправилен съдебен акт в тази му част, който следва да бъде отменен на основание чл. 293, ал. 1, вр. ал. 3 ГПК и делото върнато за ново разглеждане от друг състав.
Разноски следва да бъдат присъдени в полза на касаторите за сумата 700 лв. на всеки, или общо сумата 1 400 лв., по касационните им жалби, в частта, по която въззивното решение ще бъде обезсилено от касационната инстанция. В останалата част за сумата 700 лв. на всеки, или общо сумата 1 400 лв., разноските не следва да се присъждат, като същите следва да се определят на основание чл. 294, ал. 2 ГПК от въззивния съд при новото разглеждане на делото с оглед основателността на предявените искове.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 85 от 20.01.2022г. по гр.д. № 2614/2021г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, В ЧАСТТА, с която е обезсилено решение № 260090/28.04.2021г., постановено по гр.д. № 1995/2019г. по описа на Районен съд – Карлово, III гр.с., В ЧАСТТА, с която исковете на В. К. Я., ЕГН [ЕГН], и Н. А. О., ЕГН [ЕГН], срещу ЗД „Бул инс“ АД, ЕИК[ЕИК], по чл. 432, ал. 1 КЗ са уважени за всеки за сумата 2 000 лв., ведно със законната лихва считано от 23.12.2019г. до окончателното плащане, и са отхвърлени за горницата над 6 000 лв. до пълния предявен размер от 8 000 лв. /частичен от 25 000 лв./, и исковата молба е върната в тази ѝ част.
ОТМЕНЯ решение № 85 от 20.01.2022г. по гр.д. № 2614/2021г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ, с която е обезсилено решение № 260090/28.04.2021г., постановено по гр.д. № 1995/2019г. по описа на Районен съд – Карлово, III гр.с., В ЧАСТТА, с която исковете на В. К. Я., ЕГН [ЕГН], и Н. А. О., ЕГН [ЕГН], срещу ЗД „Бул инс“ АД, ЕИК[ЕИК], по чл. 432, ал. 1 КЗ са уважени за горницата над сумата 2 000 лв. за всеки от тях до присъдения размер от сумата 6 000 лв. на всеки, ведно със законни лихви върху главниците считано от 23.12.2019г. до окончателното им изплащане, и е отхвърлено искането на ищците за присъждане на законни лихви върху присъдените главници за застрахователно обезщетение считано от 27.01.2019г. до 22.12.2013г., вкл., и в частта за присъдени разноски по делото.
ВРЪЩА делото в тази му част за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА ЗД „БУЛ ИНС“ АД, ЕИК[ЕИК], да заплати на В. К. Я., ЕГН [ЕГН], сумата 700 лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА ЗД „БУЛ ИНС“ АД, ЕИК[ЕИК], да заплати на Н. А. О., ЕГН [ЕГН], сумата 700 лв. – разноски по делото.
Решението в окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |