Р Е Ш Е Н И Е № 233 гр.София, 18.05.2012 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на девети май две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при секретаря Райна Пенкова и прокурора като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 104/ 2012 г. за да постанови решението, взе предвид следното: Производството е по чл.290 от ГПК. С определение № 201/ 20.02.2012 г. на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 104/ 2012 г., по жалба на П. на Р. Б. е допуснато касационното обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1754 от 15.11.2011 г. по гр.д.№ 1988/ 2011 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 2136/ 2010 г. и по този начин касаторът е осъден на основание чл.2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ да заплати на М. Л. Г. сумата 30 000 лв и на Р. С. И. – М. и А. М. М. (като правоприемници на починалия в хода на производството М. А. М.) сумата 30 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение. Обжалването е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК - поради противоречие между обжалваното решение и ППВС № 4 от 1968 г. по въпроса как се определя размерът на обезщетение, дължимо при установени неимуществени вреди и как трябва да бъде мотивирано то. В обжалваното въззивно решение не е посочено кои конкретни обстоятелства съдът е взел предвид, за да определи размера на дължимото обезщетение, съответно липсва обсъждане на тези обстоятелства и как те са повлияли в правната сфера на ищците. А според задължителната практика, обективирана в ППВС № 4 от 1968 г., съдът е длъжен, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед критерия за справедливост, да вземе предвид конкретно установените по делото обстоятелства и да ги посочи в акта си. Следователно жалбата срещу атакуваното въззивно решение е основателна. То е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не съдържа мотиви защо е определено обезщетение именно в този размер – касационно основание по чл.281 т.3 пр.2 от ГПК. Доколкото няма необходимост от повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът трябва да бъде решен по същество от касационната инстанция. От фактическа страна по делото е установено, че срещу М. М. и М. Г. е било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.283а от НК (за Г. – на 20.09.2001 г., за М. – на 04.10.2001 г.). Ден след повдигане на обвинението прокурорът е наложил и по отношение на двамата обвиняеми забрана за напускане пределите на страната. Спрямо всеки от тях е взета мярка за неотклонение „парична гаранция” (за Г. – в размер 10 000 лв, за М. – в размер 13 000 лв.). Наказателното производство срещу тях е продължило до оправдаването им с влязла в сила на 31.03.2005 г. присъда (т.е. периода, в който двамата са били неоснователно обвинени, е приблизително три години и половина). Обвинителният акт е изготвен още през декември 2001 г. (2 – 3 месеца след повдигане на обвинението), делото е внесено в съда, а в съдебната фаза на процеса всяко искане на подсъдимите за напускане на пределите на страната е било уважавано. От 02.12.2002 г. ограничението за пътуване е снето, като съдът е изискал присъствието на подсъдимите в страната единствено за насроченото следващо съдебно заседание (на 13.02.2003 г., когато ограничението е отменено напълно). В съдебна фаза са проведени четири съдебни заседания, на предварителното производство обвиняемите също не са били ангажирани с присъствие при извършването на следствени действия, извън тези, изискващи личното им участие. Наказателното производство срещу тях обаче е получило широка разгласа в средствата за масова информация. От свидетелските показания е установено, че необоснованото обвинение е причинило терзания на Г. и М. – те преживели тежко необходимостта да обясняват пред близки и колеги причините за обвинението и защо то е необосновано. Накърнено било доверието в тях като лица от мениджмънта на реномирана банка в страната. Необходимостта от явяването им пред следствие и съд ги карало да се чувстват унизително, изживели сериозни притеснения. При така установените факти отговорността на държавата за вреди от необосновано предприето наказателно преследване, е ангажирана. По този въпрос не се спори – прокуратурата протестира единствено размера на обезщетението, като съгласно чл.290 ал.2 от ГПК касационната инстанция е ограничена в произнасянето си (доколкото то касае правилността на решението, а не неговата валидност и допустимост) до изложеното в жалбата. Справедливият размер на обезщетението трябва да бъде определен като се има предвид тежестта на обвинението, взетите мерки за неотклонение и други мерки за процесуална принуда, броя и интензивността на извършените с участието на обвиняемите следствени действия, продължителността на наказателното производство, преживените от пострадалите страдания и тяхната интензивност. По отношение и на двамата обвиняеми тези обстоятелства са еднакви, поради което изводите могат да бъдат направени общо. От посочените фактори, за определяне на обезщетението в по-голям размер значение имат тежестта на обвинението (то е за тежко престъпление – предвиденото наказание е до 10 години лишаване от свобода), наложената забрана за напускане на пределите на страната и тежките последици от обвинението за реномето на обвиняемите. Неоснователни са доводите на прокурора, че държавата не отговаря за последиците от разгласяване на факта на повдигане на обвинение по медиите, тъй като тази разгласа, дори да не е станала по инициатива на прокуратурата, е пряка последица от повдигнатото от нея обвинение. Причинната връзка между необоснованото наказателното преследване и вредите от широкото разгласяване в обществото на започването и протичането му, е несъмнена и тези вреди трябва да бъдат обезщетени. От друга страна, фактори за определяне на обезщетението в сравнително нисък размер, са продължителността на наказателното производство (приключило е в кратък, за такова тежко обвинение и с толкова подсъдими, срок); ограничаваното на вредните последици от наложената забрана за напускане на пределите на страната (чрез разрешаване на задгранични пътувания при всяко искане на подсъдимите); сравнително леката мярката за неотклонение; сравнително малкият обем извършени с участие на обвиняемите следствени действия. Съвкупното обсъждане на всички тези обстоятелства и отчитането на общото ниво на икономическо благосъстояние в страната мотивира съда да приеме, че за обезщетяване на търпените от неоснователно обвинените лица неимуществени вреди следва да бъде определено обезщетение от по 15 000 лв. За разликата до пълния предявен размер исковете са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. Съответно и с огледа изхода от спора съдът приема, че разноските по делото следва да останат в тежест на страните така, както са направени от тях. По изложените съображения съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1754 от 15.11.2011 г. по гр.д.№ 1988/ 2011 г. в частта, в която П. на РБ е осъдена на основание чл.2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ да заплати на М. Л. Г. сума над 15 000 лв и на Р. С. И. – М. и А. М. М. (като правоприемници на починалия в хода на производството М. А. М.) сума над 15 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение, както и в частта за разноските и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените против П. на Р. Б. искове за обезщетяване на неимуществени вреди от М. Л. Г. за разликата над 15 000 лв до пълния предявен размер от 30 000 лв и от Р. С. И. – М. и А. М. М. (като правоприемници на починалия в хода на производството М. А. М.) за разликата над 15 000 лв до пълния предявен размер от 30 000 лв. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1754 от 15.11.2011 г. по гр.д.№ 1988/ 2011 г. в останалата част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: