4 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 70 София, 18 юли 2018 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети юли през две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ПАНЕВА ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря .................................................................................................. и в присъствието на прокурора ............................................................................................ разгледа докладваното от съдия Панева ч.н.д. № 731 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 340, ал. 3, изр. 2-ро НПК. Постъпила е частна жалба от защитника на подсъдимата И. Г. Р. срещу протоколно определение от 26.06.2018 г. на състав на Пловдивския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 619/2017 г., с което и на осн. чл. 340, ал. 3, изр. 1-во НПК съдът е изменил мярката за неотклонение на подсъдимата от „подписка“ в „задържане под стража“. Според жалбата въззивният съд неправилно е преценил обществената опасност на подсъдимата и процесуалното й поведение в хода на наказателното производство. Изтъква се, че тя е имала нужната процесуална дисциплина по време на процеса и с поведението си не е ставала причина за забавянето му, както и това, че има известен постоянен адрес на местоживеене, който не е напускала в продължение на 30 години и на който обитава със семейството си. Като допълнителен аргумент са посочени и отличната нейна трудова и обществена характеристика, чисто й съдебно минало, както и възрастта й. Според защитника в материалите по делото няма информация, която да обоснове констатираната от въззивния съд опасност, нито размера на наложеното наказание може да определи изключителност на случая и сам по себе си да послужи като мотив за укриване. Направено е искане за отмяна на постановеното задържане под стража и оставяне в сила на мярката за неотклонение „подписка“, определена от първоинстанционния съд. Постъпило е становище от прокурор при Върховната касационна прокуратура, според което частната жалба е основателна. Като мотив е изтъкнато „изрядното процесуално поведение“ на подсъдимата и 68-годишната й възраст, които според прокурора не правят опасността от укриване реална. Настоящият състав, след като обсъди изтъкнатите в депозираната частна жалба, както и в становището на прокурора аргументи и съобрази данните по делото, прецени, че жалбата е основателна. С присъда № 74 от 19.09.2017 г., постановена по НОХД № 577/2017 г. състав на Пловдивския окръжен съд-Наказателно отделение е признал подсъдимата И. Г. Р. за виновна в извършването на престъпление по чл. 142, ал. 5вр. ал. 2, т. 7 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, както и на шест отделни престъпления по чл. 117, ал. 2 НК, като за всяко от тях й е наложил наказание от две години лишаване от свобода и на осн. чл. 23, ал. 1 НК е групирал наказанията, като е определил едно общо в размер на две години лишаване от свобода. Прилагайки разпоредбата на чл. 24 НК, съдът е увеличил общото наказание с една година, като на осн. чл. 66, ал. 1 НК е отложил изпълнението му за петгодишен изпитателен срок. Приложен е чл. 59, ал. 1 НК. С определение, основано на чл. 309, ал. 4 НПК съдът е изменил мярката за неотклонение на подсъдимата от „гаранция“ в размер на 7000 лева в „подписка“. С решение № 189 от 26.06.2018 г., постановено по ВНОХД № 619/2017 г. Пловдивският апелативен съд-Наказателно отделение, втори състав е изменил присъдата, като е отменил приложението на чл. 66, ал. 1 НК и на осн. чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС е определил първоначален „общ режим“ за изтърпяване на наложеното на И. Р. наказание от три години лишаване от свобода. В останалата й част е потвърдил първоинстанционната присъда. След постановяване на решението и с протоколно определение от същата дата въззивният съд е изменил мярката за неотклонение на подсъдимата от „подписка“ в „задържане под стража“, преценявайки, че е налице реална опасност от укриване. Преценката си е аргументирал с вида, размера и начина на изтърпяване на наложеното на подсъдимата наказание - от една страна и с „причините, условията, спецификата и механизма на извършване на всяко от вменените й престъпления“ - от друга страна. На тази база в генерален план съдът е обобщил, че целите, поставени от закона пред мерките за неотклонение, са непостижими в случая с друга мярка за неотклонение, различна от „задържане под стража“. Тези аргументи не са способни авторитетно да убедят в действителното съществуване на основания за задържане на подсъдимата под стража и невъзможност целите, към които е ориентирано това задържане да се постигнат с друга мярка за неотклонение. НПК не предвижда задържане в изпълнение на присъда, поради което преценката на необходимостта от изменение на мярката за неотклонение , както и изборът на приложима такава мярка трябва да са подчинени на критериите по чл. 56, ал. 3 НПК, като се държи сметка и за целите, очертани от чл. 57 НПК. Предотвратяването на риска от възможно укриване на подсъдимия е действително сред тези цели. Но съществуването на такъв риск не може да е абстрактно. То трябва да почива обективни основания, свързани напр. с процесуалното поведение на подсъдимия или с данни за извънпроцесуална негова активност, ориентирана към укриването му. Във всички случаи трябва да е налице сериозна и обоснована опасност. А наличието на съдебен акт, с който подсъдимият е признат за виновен и е осъден на ефективно лишаване от свобода само по себе си не е достатъчно да определи реалност на риска от укриване, щом наложеното наказание не е с параметрите, указани в чл. 309, ал. 3 НПК. Фактът на постановената осъдителна присъда с наложено ефективно лишаване от свобода трябва да е съчетан с допълнителни фактори, правещи реални измеренията на опасността от укриване и изводими не само от обстоятелствата, свързани със самото престъпление/престъпления, а така също и с личността на подсъдимия, с данните за неговия морал, професия, дом, семейни, социални връзки в страната, в която е осъден, финансово състояние и пр. (стандарти, зададени от ЕСПЧ с решения по делата Neumeister срещу Австрия от 27.06.1968 г., Мюлер срещу Франция, 1997 г.). В случая въззивният съд не се е позовал на такива обстоятелства, а онези, които е ползвал като аргумент за задържане на подсъдимата, е назовал по твърде спекулативен начин, непозволяващ конкретното им обсъждане в съдържателен аспект. Поради това във връзка с констатациите на този съд може да се каже единствено, че нито причините, нито условията, нито механизмът на извършване на всяко от вменените на Р. престъпления разкриват специфичност, отличаваща инкриминираната дейност по съществен начин от типичните случаи на престъпления от съответния вид. Характерностите на тази дейност са свързани с обема й, с насочеността й спрямо близки родственици, но в тази връзка с основание се възразява в жалбата, че данните по делото, извън доказателствата за самите инкриминирани деяния, не обосновават наличие на нито един от онези значими рискове, избягване на които задържането под стража е предназначено да осигури. Действително подсъдимата е с установено в страната постоянно местоживеене, има създаден дом, изградени трайни семейни и социални връзки, не е установено по делото нейно поведение, било то в рамките на наказателното производство или извън него, ориентирано към отклоняване от задълженията, произтичащи от процесуалното й качество. Напротив, в хода на процесуалното развитие е манифестирала волята си доброволно да изпълнява тези задължения. Тези обстоятелства, в съчетание с факта на възрастта на подсъдимата (67 години) не определят съществуването на действителна необходимост от задържането й под стража. Няма причини да се счита, че прилагането на по-смекчена принуда не би било способно и достатъчно да осигури и по-нататъшното й подчинение на наказателния процес до окончателното му приключване. Ето защо и предвид настъпилата след въззивната намеса промяна в част от условията на постановената срещу Р. присъда, достатъчна сигурност, че тя ще продължи участието си в наказателния процес създава мярката за неотклонение гаранция в пари, която през по-голямата част от процесуалното развитие по делото е осигурявала постигането на целите по чл. 57 НПК. Предвид данните за материалната обезпеченост на подсъдимата (наличието на собствен бизнес) размерът на приложимата гаранция следва да се определи на 4 000 лева. Водим от изложеното и на осн. чл. 340, ал. 3, изр. 2-ро НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение О П Р Е Д Е Л И: ОТМЕНЯ протоколно определение на Пловдивския апелативен съд от 26.06.2018 г., постановено по ВНОХД № 619/2017 г., с което мярката за неотклонение на подс. И. Г. Р. е изменена от „подписка“ в „задържане под стража“. ИЗМЕНЯ мярката за неотклонение на подсъдимата Р. от „задържане под стража“ в гаранция в размер на 4 000 лева. След внасянето на гаранцията подсъдимата следва да се освободи незабавно от следствения арест, освен ако се задържа на друго основание. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.