6 Р Е Ш Е Н И Е №127 [населено място] 22.07. 2016г. Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публичното заседание на шести юни през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА при участието на секретаря М.Миланова като изслуша докладваното от съдия Цолова т.д.№1772/15г.,за да се произнесе,взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. К. С. против решение №45 от 23.02.2015г. по гр.д.№ 703/14г. на Окръжен съд Кюстендил,с което е потвърдено решение №398 от 01.08.14г. по гр.д.№1707/13г. на Районен съд Кюстендил в частта,с която същият е осъден да заплати в полза на [община] на основание чл.59 от ЗЗД сумата 20 645,35 лв.,представляваща дължимо обезщетение за неоснователното лишаване на общината от ползването на собствения й недвижим имот,представляващ УПИ ХVІ в кв.292 с площ от 103 кв.м. за периода от 01.05.09г. до 31.08.13г.,ведно със законната лихва и направените по делото разноски. В касационната жалба се твърди,че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. За обосноваване на твърденията си за допуснати процесуални нарушения касаторът излага съображения,че въззивният съд не е обсъдил събраните пред първата инстанция доказателства в тяхната съвкупност; не е взел предвид направените във въззивната жалба възражения; препратил е към мотивите на първата инстанция без да изложи свои такива; не е преценил,че липсват доказателства за правото на собственост на общината върху терена,както и за това,че същата е била лишена неправомерно от ползването на собствения си имот; не е уважил направеното във въззивната жалба искане за допускане на съдебно-оценителна експертиза,без да съобрази,че са налице основанията за служебно допускане,съгласно приетото в т.3 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.13г. на ОСГТК на ВКС; не се е произнесъл по приемането ,респ. неприемането на представените от него във въззивното производство две новооткрити писмени доказателства,които са ангажирани във връзка с твърдение,направено от въззиваемата община в отговора на въззивната жалба за липса на заявяване от страна на въззивника желание за продължаване процедурата по §50а от ПЗР на ЗИД на З./отм./. Във връзка с твърденията за нарушение на материалния закон касаторът излага доводи, че искът срещу него е уважен, въпреки че не са налице всички елементи от фактическия състав на неоснователното обогатяване – няма данни за активната материално-правна легитимация на [община], няма данни за размера на обезщетението,установимо по правилата на чл.19 ал.1 и чл.26 ал.1 от Наредбата за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество,приета от ОбС К.,като се има предвид,че имотът,за който общината твърди,че е собственик е непокрит /експертизата е правила изчисленията си като за покрит имот/ ; съдът не е приложил разпоредбата на чл.64 от ЗС,въпреки направеното още с отговора на исковата молба възражение с позоваване на същата. Ответникът по касация [община] в писмено становище по касационната жалба е навел твърдения за неоснователност на същата. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение, като прецени данните по делото, с оглед на заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: С предявената от [община] срещу Б. К. С.,в качеството му на едноличен търговец с фирма „Б. С. – Луиза“ и К. Б. С. Районен съд Кюстендил е сезиран с претенции за присъждане на основание чл.236 ал.2 ЗЗД,евентуално – чл.59 ЗЗД на обезщетение за ползване на общински терен,върху който е поставен временен търговски обект /кафе-аперитив/ за периода от 01.05.2009г. – 31.08.2013г. в размер на 20 703 лв. За обосноваване претенцията си ищецът е изложил твърдения,че до 30.04.2009г. е бил в облигационно правоотношение с втория ответник по договор за наем на терена,върху който се намира павилиона,чийто собственик по силата на договор за покупко-продажба от търг от 01.05.1999г. е първият ответник. След изтичането на договора на наем теренът продължавал да се ползва без правно основание,поради което ищецът е поискал да бъде обезщетен за това с размера на съответния пазарен наем за периода. Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете по чл.236 ал.2 ЗЗД срещу двамата ответници, приемайки,че първият от тях не е бил страна в облигационното правоотношение,а вторият не е ползвал общинския терен в сочения период. По същите съображения е отхвърлен и евентуалния иск по чл.59 ЗЗД срещу К. С..За да уважи иска на това основание,предявен срещу Б. С.,съдът е приел,че независимо, че последният е собственик на постройката,тъй като не е сключил по реда на §50а ал.7 от ПЗР на ЗИДЗТСУ /отм./ договор,по силата на който общината да му е прехвърлила правото на строеж върху терена,ползването му чрез експлоатацията на павилиона е без правно основание и поради това дължи обезщетение за ползването на общината. Приел е за доказано обедняването на общината и обогатяването на собственика на постройката,които факти е намерил за произтичащи от общия факт на неоснователното ползване,за което единият е пропуснал да реализира доходи от отдаването му под наем,а другият си е спестил заплащането на такъв.За да уважи иска частично в посочения размер,съдът се е позовал на заключението на вещото лице,което не е било оспорено от страните. Във въззивната жалба срещу решението ответникът Б. С. е изложил възражения за неправилна интерпретация от съда на разпоредбата на §50а от ПЗР на ЗИДЗТСУ /отм./ и несъобразяване на последиците от предприетата по посочения ред процедура по стабилизирането на градоустройствения статут на строежа. Посочил е в жалбата,че при липса на дължимото от кмета на общината действие по разпореждане с правото на строеж върху терена,търпените от последната вреди биха били пряка последица от неправомерното му бездействие,а основаното на закона правно очакване да получи това право на строеж,изключва обогатяването на ползващия се за сметка на собственика на терена.Във въззивната жалба са изложени и съображения срещу начина на определяне на обезщетението с доводи за едностранно и безкритично кредитиране на приложените в заключението методи на оценка и при несъобразяване на факти по делото. Въззивното решение е постановено при липса на обсъждане и произнасяне по така релевираните възражения и с оглед насрещните доводи на въззиваемия.Въззивният съд не е изложил и свои мотиви по съществото на спора,с анализ на всички факти,установени по делото, с извеждане на съответните,произтичащи от тях и основани на материално-правни норми правни изводи. Поради това и с определение №214/02.03.2016г. обжалването на въззивното решение е допуснато при хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК във връзка с процесуално-правния въпрос относно правомощията,дадени на въззивната инстанция с разпоредбата на чл.272 от ГПК и приложението на изискването на чл.236 ал.2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение. По правния въпрос , във връзка с който е допуснато касационното обжалване на решението. Съгласно задължителната практика на ВКС,постановена при действието на стария ГПК /която не е загубила значението си и понастоящем,въпреки предвидената с разпоредбата на чл.272 от ГПК от 2007г. правна възможност/ - ППВС №7/65г. и ТР №1/04.01.2001г. въззивният съд извършва самостоятелна преценка на събраните по надлежния ред пред двете инстанции доказателства,като въз основа на тях формира свои фактически и правни изводи по спорния предмет, при обсъждане на всички доводи и възражения на страните,а пропускът да стори това представлява съществено процесуално нарушение,водещо до отмяна на въззивното решение.Тези задължителни за съдилищата указания са актуални и са възприети и във формираната при действието на новия ГПК по реда на чл.290 от ГПК задължителна за долните съдилища съдебна практика – решение №114/15.05.2010г. по гр.д.№4232/2008г. на IV г.о.,решение №10/04.07.2011г. по гр.д.№533/2010г. на III г.о., решение №331/04.07.2011г. по гр.д.№1649/2010г. на IV г.о., решение №157/ 08.11.2011г. по т.д.№823/2010г. на II т.о.,решение №154/31.08.2012г. по гр.д.№746/2010г. на I г.о., решение №147/11.01.2013г. по т.д.№46/2012г. на II т.о.,решение №221/18.01.2013г. по т.д.№1270/2011г. на II т.о.,решение №36/24.03.2014г. по т.д.№2366/13г. на II т.о. , решение №283/14.11.2014г. по гр.д.№1609/14г. на IV г.о. и др.С тази практика е прието,че дори и при предвидената в чл.272 от ГПК възможност за препращане към мотивите на първата инстанция, въззивният съд следва да изложи не просто декларативни,а обосновани и мотивирани мотиви и, спазвайки правилата на формалната и правна логика при излагането на фактическите констатации и правните си изводи да отговори на всички доводи на страните,включващи се в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК. Като не се е съобразил с разпоредбата на чл.236 ал.2 от ГПК и цитираната задължителна съдебна практика относно вмененото му задължение да анализира събраните по делото доказателства съобразно всички наведени от страните доводи и възражения,въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила,довело до погрешни правни изводи, което е основание за отмяна на постановеното от него решение. По същество,възприетото от Кюстендилски окръжен съд разрешение на възникналия между страните правен спор е неправилно. За да бъде уважен иск с правно основание чл.59 ЗЗД ищецът,чиято е доказателствената тежест, следва да е установил при условията на пълно и главно доказване осъществяването на всички елементи от фактическия състав на института на неоснователното обогатяване: намаляване на патримониума му вследствие ползването на собствения му недвижим имот от друго лице,обогатяване на това лице за негова сметка, липса на правно основание за ползването и връзка между обедняването и обогатяването, като и двете състояния следва да произтичат от един факт или група от факти /ППВС№1/1979г./. Местонахождението на процесния терен /с оглед описанията в документите,касаещи постройката в него/ е на [улица]при входната алея на Районната курортна поликлиника в [населено място].При липса на своевременно направено от касатора оспорване в първата инстанция на собствеността върху него и наведени доводи за друг собственик по силата на последващо отчуждаване на терена, по аргумент от разпоредбата на чл.2 ал.1 от ЗОбС /ред. от 12.03.1999г./ следва да се приеме за установено,че същият е общинска собственост. Безспорно е,че през 1990г. върху него е построено кафе-аперитив със статут на временна постройка по смисъла на чл.120 ал.4 от Правилника за приложение на З. /отм./.След издаването на решение за ползването й, през март 1999г. е проведен търг и постройката е отчуждена в полза на касатора с договор за покупко –продажба, сключен с правоимащия [фирма]. По молба на собственика на постройката /Б. С./ е предприета процедура по промяна на статута й с оглед предвидената с §50а ал.3 и сл. от ПЗР на ЗИД на З./отм./ възможност,като въз основа на издадената и влязла в сила заповед на кмета на общината от юни 1999г. е одобрено частично изменение на ЗРП на [населено място] в съответната му част, касаеща терена.С това постройката е придобила постоянен градоустройствен статут.Фактическият състав на процедурата обаче е останал недовършен,доколкото липсва издадена впоследствие заповед на кмета във връзка с вмененото му по силата на закона задължение по §50а ал.7 от ПЗР на ЗИДЗТСУ/отм./ за нареждане извършването на прехвърляне правото на строеж върху терена или продажба на самия терен и не е сключен с касатора съответен договор,както изисква посочената разпоредба. Причините,поради които тези последващи действия не са осъществени и към настоящия момент,са ирелевантни с оглед предявения иск. Съществуването на сградата и ползването й от касатора,афиширащ се като неин собственик и след прекратяването от страна на общината на сключения договор за наем на терена /30.04.2009г./ и до крайния момент на периода,за който се претендира обезщетение /31.08.2013г./, е безспорно и установено по делото.През този период по искане на С. общината ,в лицето на кмета й,е издавала разрешителни за поставяне на маси на открито с ползване на допълнителни площи от общинския терен /около заведението/ срещу заплащането на съответна такса. Установено е чрез експертиза,че обектът /кафе –аперитив/ е трайно прикрепена към земята постройка, не е преместваем и представлява строеж по смисъла на §5 т.38 от ДР на ЗУТ. От момента,в който постройката е получила траен градоустройствен статут,теренът под нея е придобил обслужващ характер,при което ползването му би могло до бъде осъществявано само заедно с постройката, поради нейната непреместваемост,което и ответникът е правил през процесния период. Доколкото ищецът не претендира права върху самата постройка,а само върху терена,сам е отказал да продължи наемния договор с ползващия постройката и не е установил в процеса,че би могъл да ползва терена самостоятелно, като го отдава под наем на други лица, отделно от сградата и по този начин да реализира доходи от имуществото си в размер на пазарния наем,следва да се приеме,че същият не би могъл да защити правата си по пътя на чл.59 от ЗЗД.Налице е друг път на защита,която изключва приложението на посочената разпоредба.В процеса поради това и са останали недоказани от ищеца при условията на пълно и главно доказване както фактът на намаляването на патримониума му в претендирания от него размер,така и този на обогатяването на ответника,при това и двата - следващи от общия факт на ползването от страна на последния на прилежащия терен към постройката,с манифестирани от него собственически права спрямо нея, които не са оспорени от ищеца. Липсата на елементи от фактическия състав на неоснователното обогатяване води до неоснователност на предявения на това основание иск,който подлежи на отхвърляне. Решението на въззивния съд, с оглед горните изводи,като неправилно, подлежи на касиране. В полза на касатора следва да бъдат присъдени съразмерно направените за производството пред всички инстанции разноски в размер на 2555,82 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло решение №45 от 23.02.2015г. по гр.д.№ 703/14г. на Окръжен съд Кюстендил и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от @@21@ [населено място] пл.“В.“ №1 срещу Б. К. С.,действащ в качеството ме на ЕТ с фирма „Б. С. – Луиза“ [населено място] общ.К. [улица] иск с правно основание чл.59 от ЗЗД – за заплащане на сумата 20 645,35 лв.,представляваща обезщетение за неоснователното лишаване на общината от ползването на собствения й недвижим имот,представляващ УПИ ХVІ в кв.292 с площ от 103 кв.м. за периода от 01.05.09г. до 31.08.13г.,ведно със законната лихва ОСЪЖДА [община] гр.К. пл.“В.“ №1 да заплати на Б. К. С. [населено място] общ.К. [улица] сумата 2555,82 лв. /две хиляди петстотин петдесет и пет лева и 82 ст./ разноски за производството пред всички инстанции. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.