Р Е Ш Е Н И Е № 94 гр. София, 20 юли 2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Галина Стоянова изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 159 по описа за 2020 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия М. С. В., подадена лично от него, и по жалба на неговия защитник, срещу въззивно решение на Бургаски апелативен съд № 172 от 19.12.2019, по ВНОХД № 206/19, с което е изменена присъда на Ямболски окръжен съд № 72 от 21.06.2019 г, постановена по НОХД № 358/17, като наложеното наказание двадесет години „лишаване от свобода” е заменено с „доживотен затвор”, което да бъде изтърпяно при „специален” режим, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че в периода от 18, 00 часа на 7.11.2016 г до 14, 00 часа на 8.11.2016 г в [населено място е отнел чужди движими вещи: пари, на стойност 3 000 лв, от владението на М. Г. К., осемдесет и седем годишна, с намерение противозаконно да ги присвои, като за това употребил сила и деянието е придружено с убийството на пострадалата, с оглед на което и на основание чл. 199, ал. 2, т. 2, пр. 1 вр. чл. 198, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на двадесет години „лишаване от свобода”, при „строг” режим, със зачитане на предварителното задържане, считано от 18.11.2016 г до влизане на присъдата в сила. Със същата присъда съдът се е произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото. С жалбата се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните аргументи: Въззивният съд е анализирал доказателствената съвкупност в разрез с процесуалните изисквания. Допуснати са съществени нарушения на процесуалните права на обвиняемия на фазата на досъдебното производство. Налице е процесуално нарушение и в съдебната фаза, изразило се в това, че служебният защитник адвокат С. К. е поискал делото да бъде разгледано по реда на Гл. 27 НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 1 НПК, без да е получил съгласието на подзащитния си. Незаконосъобразно е произнасянето на първата инстанция по въпроса за допуснати на досъдебната фаза съществени процесуални нарушения. Осъждането почива на негодни заключения: на Биологичната експертиза, на ДНК-експертизата, на Комплексната Биологична и ДНК-експертиза. Въззивният съд се е позовал на негодни доказателствени средства: протоколите за оглед на местопроизшествието от 8.11.2016 г и 9.11.2016 г. Не е взета предвид експертиза № 17 БТМ-6, а е съобразено само заключението на експертиза № 16 /ДНК-572. Не е отчетено това, че по маратонките, иззети от подсъдимия, предмет на експертен анализ, не са открити следи от местопроизшествието. В основата на доказателствените изводи са залегнали първоначалните показания на св. Р. Г., дадени под натиск, което обстоятелство не е съобразено от съда. Не е взето предвид експертното становище, че по иззетите от жалбоподателя дрехи не са открити следи от кръв. Неправилно е позоваването на противоречивите показания, депозирани от св. И. и св. К., поемни лица при огледите на местопроизшествието. Въззивният акт не съдържа отговор на възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения от досъдебната фаза. Не е анализирана експертизата на изображението от камерите, монтирани в хижа „име”, във връзка с обясненията на подсъдимия, че на 7.11.2016 г не е напускал хижата. Въззивният акт представлява препис на мотивите на първата инстанция, с което е допуснато нарушение на процесуалния закон. Вътрешното убеждение на съда е формирано на базата на предположения, в разрез с чл. 303, ал. 1 НПК. Апелативният съд не е дал отговор на възраженията относно допуснато съществено процесуално нарушение при провеждане на огледите на местопроизшествието, на довода за това, че показанията на св. К. са анализирани превратно, както и на аргумента, че не следва да бъдат ползвани веществените доказателства, приобщени, въз основа на негодните протоколи за оглед. Липсата на отговор на депозирани от подсъдимия и защитата възражения представлява основание за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Показанията на св. И. и св. К. от досъдебната фаза са негодни и не е следвало да бъдат ползвани при формиране на изводите по релевантните факти, но въпреки това, инстанциите по същество са се позовали на тези показания, без да констатират тяхната процесуална негодност. Не е взето предвид, че освен на св. Г., натиск е оказан и на св. К. И., поради което и нейните показания не следва да бъдат ползвани при решаване на делото. Апелативният съд е допуснал процесуално нарушение с отказа да уважи искането за разпит на св. Г. пред въззивната инстанция, с което е нарушен и принципът за разкриване на обективната истина. Процесуално нарушение представлява и отказът на въззивния съд да допусне повторен разпит на св. И. и св. К., а заявеното от тях е анализирано превратно. Съдът се е позовал на Трасологична експертиза, изготвена от вещото лице П. П., а разпит на експерта не е проведен пред първата инстанция. При формиране на вътрешното убеждение по релевантните факти са ползвани веществените доказателства, иззети при огледите, без да бъде взето предвид, че същите са иззети въз основа на негодни доказателствени средства. Неправилен е изводът, че по време на огледа са иззети следи от кръв, откъдето и неправилно такива следи са ползвани при решаване на делото. Негодното изземване на следите от местопроизшествието изключва възможността да се ползват експертизите, изследвали тези следи. Неправилно е позоваването на СМЕ, касаеща нараняванията на подсъдимия, въз основа на която е прието, че жалбоподателят е извършител на инкриминираното деяние. Останало е неизяснено обстоятелството: по какъв начин деецът се е придвижил от хижа „име” до къщата на пострадалата, което е съществено, предвид, че се касае за разстояние от 25 км, което може да бъде изминато само чрез използване на транспортно средство. Материалният закон е приложен неправилно. Наложеното наказание е завишено и оттам, явно несправедливо, поради което същото следва да бъде смекчено. С жалбите се прави искане за оправдаване на подсъдимия, за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция или за смекчаване на наложеното наказание. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият жалбоподател заявява, че не е извършил престъплението, за което е осъден, и моли делото да бъде върнато за ново разглеждане. Частните обвинители или техен представител не се явяват и не вземат становище по жалбата. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато. По настоящето дело е проведено разпоредително съдебно заседание на 19.12.2017 г, в хода на което са обсъдени въпросите, предвидени в чл. 248 НПК, сред които и тези по ал. 1, т. 3, а именно: допуснато ли е на досъдебното производство отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване на правата на обвиняемия. Видно от съдебния протокол, съдът е дал дължимия отговор по кръга от въпроси, обхванати от процесуалната норма. Защитникът е изразил становище, че са допуснати нарушения по чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК. Такова е било становището и на подсъдимия като самостоятелна страна. Съдът, след като е обсъдил заявените от подсъдимия и защитата му нарушения на досъдебната фаза, е приел, че такива не са допуснати. Определението на първата инстанция, постановено, на основание чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК, е проверено по жалба на подсъдимия по въззивен ред, като жалбата е оставена без уважение. Съгласно чл. 248, ал. 3 НПК, в съдебно заседание на първата инстанция, на въззивната такава и на касационната, не могат да се правят възражения за допуснати нарушения по ал. 1, т. 3 НПК, които не са били поставени на обсъждане в разпоредителното заседание или които са приети за несъществени. При тази законова уредба, въззивният съд не дължи произнасяне по наведени пред него съображения за нарушения по чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК, а оплакването на подсъдимия в тази насока се явява недопустимо. Аналогично е положението относно заявените с касационната жалба оплаквания за допуснати на досъдебното производство процесуални нарушения, касаещи правата на жалбоподателя като обвиняем. Тези оплаквания са недопустими и в касационното производство, поради което същите нямат да бъдат обсъждани по същество. На следващо място, не е допуснато процесуално нарушение, произтичащо от изявлението на адвокат С. К. като служебен защитник на подсъдимия, направено в разпоредително заседание, касаещо провеждане на съкратено съдебно следствие по реда на Гл. 27 НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 1 НПК, за което подсъдимият сочи, че не е дал надлежно съгласие. В процесуален аспект е от значение, че в следващото съдебно заседание, проведено на 19.02.2018 г, подсъдимият се е явил с упълномощени защитници: адвокат К. и адвокат Г., двамата от АК, Бургас, изразили различно становище по приложението на чл. 371, т. 1 НПК, довело до отмяна на определението, с което е допуснато съкратено съдебно следствие. В същото съдебно заседание е постановено разглеждане на делото по общия ред. В хода на съдебното следствие пред първата инстанция са събрани доказателствата, необходими за правилното решаване на делото, а доводът за допуснато нарушение по чл. 13 НПК не може да бъде споделен. На подсъдимия е осигурена възможност да ангажира доказателства, като по негово искане / и по искане на неговата защита / са разпитани като свидетели С. Й. М., К. А. С. и Д. М. К., проведени са очни ставки между св. Д. и св. И., между св. Д. и св. К. И., както и е назначена Видео-техническа експертиза, със задача: да даде заключение за изображенията от камерите за видео-наблюдение, монтирани на хижа „име”, касаещи 7.11.2016 г и 8.11.2016 г. Вярна е преценката на апелативния съд, че събраните доказателства са достатъчни за правилното решаване на делото и не се налага провеждане на въззивно съдебно следствие. При тази хипотеза, отказът на съда да уважи доказателствени искания на жалбоподателя и неговата защита е законосъобразен и не представлява процесуално нарушение, а възражението в тази насока не може да бъде споделено. На следващо място, анализът на доказателствата и доказателствените средства във въззивната инстанция е извършен в съответствие с изискванията по чл. 14 НПК, откъдето следва, че не е опорочено вътрешното съдийско убеждение по релевантните факти. Неоснователно се сочи, че е допуснато нарушение по чл. 303 НПК, каквото не е налице. Не може да бъде споделен довода, че протоколите за оглед на местопроизшествието от 8.11.2016 г и 9.11.2016 г са негодни доказателствени средства. Оспорените следствени действия са проведени при спазване на процесуалните изисквания, откъдето следва, че техните резултати, закрепени в протоколите за оглед, могат да се ползват при формиране на вътрешното убеждение. Показанията на поемните лица: св. И. и св. К. са ясни и последователни относно начина на провеждане на огледите, а именно: поемните лица са присъствали от началото до края на следствените действия и са възприели обстоятелствата, при които е намерен трупа на жертвата, обстановката в къщата и местата, на които са открити обективните находки / следите от престъплението и предметите, иззети като веществени доказателства /. В този смисъл, неоснователно се възразява срещу процесуалната валидност на протоколите за оглед и срещу възможността да бъдат ползвани следите и веществените доказателства, описани в съставените при огледите протоколи, респективно, срещу кредитирането на показанията, депозирани от св. И. и св. К.. Изяснено е, също така, че находките от местопроизшествието са надлежно опаковани по начин, гарантиращ съхранението им във вида, в който са открити. При огледите са намерени следи от кръв, оставени от вътрешната страна на перваза на прозореца със счупено стъкло, както и сиво-бял камък, с който е счупено стъклото. По метода на ДНК-анализа е установено, че изследваната кръв е на подсъдимия, а по камъка са открити елементи от неговия ДНК-профил. Неоснователни са доводите, че съдът е формирал доказателствените си изводи на негодни експертни заключения. Всяка от приетите експертизи е изготвена от професионалисти със специални знания в съответната област, които са отговорили пълно на поставените въпроси, при което не е възникнало съмнение в правилността на експертните изводи. Съдът е обсъдил всички заключения, като е формирал изводите си, ползвайки тези от тях, които допринасят за решаване на делото от фактическа страна. Неоснователно се твърди, че извън вниманието на съда е останало заключението, че по изследваните дрехи и обувки, иззети от подсъдимия, не са открити следи от кръв. Посоченото заключение е обсъдено и правилно е отбелязано, че то не опровергава обвинителната теза, тъй като кореспондира на заявеното от св. Г., че след прибирането на подсъдимия, през нощта на 7/8.11.2016 г, по негово настояване е изпрала дрехите му, по които е видяла следи от кръв. Вярно е, че следи от кръв не са открити по изследваните обувки, но това обстоятелство не е достатъчно само по себе си да опровергае обвинителната теза, тъй като същото не може да бъде ценено извън фактите, изводими от другите доказателствени източници, подкрепящи изведените доказателствени изводи. На следващо място, неоснователно се сочи, че е ползвано експертно заключение, изготвено от вещото лице П. П., без да е проведен разпит на експерта в съдебното производство. Посоченото вещо лице се е явило в заседание на първата инстанция на 26.04.2018 г, когато е изслушано и прието заключението му. Вярно са анализирани показанията на св. Г., в контекста на общата доказателствена съвкупност, при което са кредитирани показанията й от досъдебното производство, надлежно приобщени в съдебната фаза. Въззивният съд правилно е приел, че е неоснователно възражението относно негодността на показанията й от досъдебната фаза, за които се твърди, че са дадени „под натиск”. В тази насока, от значение е следното: Твърдението на св. Г. в съдебната фаза за упражнен натиск спрямо нея е голословно и не намира опора в данни, които да го подкрепят. Това е станало причина същото да не бъде съобразено при решаване на делото. Освен това, твърденията на св. Г., че на инкриминираната дата 7.11.2016 г, подсъдимият е напуснал хижата, управлявайки лек автомобил „марка”, с какъвто е разполагал, и се е върнал около полунощ, като по дрехите му е видяла следи от кръв и нараняване на дясната ръка, са възпроизведени двукратно на досъдебното производство, както пред разследващ орган, така и пред съдия. Следва да се има предвид, че разпитът на свидетел пред съдия представлява процесуална гаранция за законосъобразно провеждане на следственото действие, изключващо възможността за неправомерно повлияване по отношение на свидетеля. Освен това, маркер за достоверност на показанията, дадени от св. Г. на досъдебното производство, е споделеното от нея със св. В., което е аналогично с първоначалните й показания / пред разследващия орган и пред съдия /. На следващо място, неоснователно се възразява срещу годността на показанията, депозирани от св. К. И. на досъдебната фаза, надлежно приобщени, за които се сочи, че също са дадени „под натиск”. Св. И. не е правила такова оплакване, а при прочитане на показанията й от досъдебната фаза, е потвърдила верността им. Ето защо, правилно въззивната инстанция е кредитирала заявеното от нея /в двете фази на процеса/при формиране на доказателствените си изводи. На следващо място, неоснователно се сочи, че не е взето предвид заключението на Видео-техническата експертиза относно записите от камерите в хижа „име” на 7.11.2016 г и 8.11.2016 г, за които дати вещото лице е посочило, че липсват изображения. Съдът е коментирал заключението и правилно е посочил, че то не допринася за решаване на делото, тъй като не съдържа факти, от значение за неговия изход. На следващо място, не може да бъде споделен аргумента, че въззивното решение не отговаря на изискванията по чл. 339 НПК. Съдебният акт е изготвен в съответствие с процесуалните изисквания и съдържа отговор на наведените от подсъдимия и неговата защита възражения срещу обосноваността и правилността на първоинстанционната присъда. В решението е обсъдено възражението за допуснати процесуални нарушения при провеждане на огледите от 8.11.2016 г и 9.11.2016 г и правилно е посочено, че такива не са налице. Аргументирано е отхвърлено и възражението за негодност на показанията на поемните лица: св. И. и св. К.. Даден е отговор и на довода относно възможността да се ползват иззетите при огледите следи от престъплението и веществените доказателства. Посочено е, че оспорените доказателствени средства не страдат от порок при тяхното изготвяне, откъдето следва, че са годни да бъдат ползвани при решаване на делото. Неоснователно се твърди, че не е изяснено обстоятелството: по какъв начин подсъдимият се е придвижил от хижа „име” до жилището на пострадалата. От кредитираните показания на св. Г. е установено, че е напуснал хижата на 7.11.2016 г, около 18, 00 часа, като е управлявал лек автомобил „марка”, а се е върнал около полунощ, със следи от кръв по дрехите и с прясна рана по дланта на дясната ръка. Настоящата инстанция споделя изводите на апелативния съд, че са събрани косвени доказателства, формиращи единна и неделима верига, при наличието на която друг извод за авторството, извън изведения /че подсъдимият е автор на деянието/, не може да бъде направен. Установена е следната система от факти, косвено уличаващи подсъдимия, а именно: Подсъдимият е споделял, че е материално затруднен, че има много финансови задължения, че обмисля как да открадне пари на работодателя си / св. В. /. В период от две седмици преди деянието, жалбоподателят е узнал, че жертвата е възрастна, самотно живееща жена, която съхранява пари за погребение в дома си. Разбрал е, че на 7.11.2016 г, в къщата, намираща се в съседство с тази на пострадалата, няма да има никой / живеещият там св. Г. И. го информирал, че ще отпътува заедно със семейството си за няколко дни /. Извършителят е проникнал в жилището на жертвата чрез счупване на стъкло на пристройката, а по камъка, с който е счупено стъклото, са открити биологични следи, оставени от подсъдимия. Нападателят си е порязал ръката на счупеното стъкло, а следите от кръв, намерени при огледа на местопроизшествието, са оставени от жалбоподателя. Подсъдимият е напуснал хижата на 7.11.2016 г, около 18, 00 часа, и се е прибрал около полунощ, със следи от кръв по дрехите и с нараняване по дланта на дясната ръка. Назначената в хода на разследването СМЕ е установила, че по дланта на дясната ръка на жалбоподателя има следи от зараснала рана, получена от порязване от предмет с режещ ръб, с давност, отговаряща да е получена към 7.11.2016 г. На следващия ден, 8.11.2016 г, подсъдимият е разполагал с парични средства, с част от които е закупил хранителни продукти и е черпил за имения си ден, а с друга част, е погасил вноска по кредит. Изложените факти формират система от косвени доказателства, които си кореспондират помежду си и взаимно се допълват по такъв начин, че друг извод за авторството, извън този, който е изведен, че подсъдимият е извършител на престъплението, не може да бъде направен. Ето защо, настоящата инстанция счита, че е верен доказателственият извод на въззивния съд, че осъждането почива на стабилна доказателствена основа, а възражението в тази насока е неоснователно и не може да бъде споделено. С оглед на изложеното, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не се поражда процесуална необходимост от отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, а искането в тази насока не може да бъде уважено. Липсва и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Инкриминираното деяние съставлява престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 2, пр. 1 вр. чл. 198, ал. 1 НК, каквато правна квалификация е възприета, тоест, материалният закон е приложен правилно. Не може да бъде уважено искането на жалбоподателя за оправдаването му от настоящата инстанция, тъй като това би било възможно само в хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, която не е налице. Основателно е оплакването за допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Съображенията за това са следните: Неправилен е изводът на въззивната инстанция, че са налице основания за замяна на определеното от първата инстанция наказание двадесет години „лишаване от свобода” с „доживотен затвор”. Съгласно чл. 38 а, ал. 2 НК, „доживотният затвор” се налага, когато извършеното престъпление е изключително тежко. Настоящият случай е типичен за грабеж, придружен с убийство, от което следва, че не се отличава с изключителна тежест по смисъла на чл. 38 а, ал. 2 НК. От друга страна, принципно е положението, че „доживотният затвор” се явява подходящо наказание, когато целите по чл. 36 НК не биха се постигнали с друго, по-леко по вид наказание. По настоящето дело не може да се приеме, че целите на наказанието не биха се постигнали с налагане на наказание „лишаване от свобода”, поради следното: Деецът е с обременено съдебно минало, но последното му осъждане/преди извършване на деянието, предмет на настоящето дело/ е с присъда на Районен съд, Тополовград, № 19 от 23.02.2006 г, по НОХД № 3/06, влязла в сила на 10.03.2006 г, за престъпление по чл. 196 НК, с наложено наказание една година и шест месеца „лишаване от свобода”, при „строг” режим. Инкриминираното деяние е извършено през есента на 2016 г, откъдето следва, в престъпната деятелност на подсъдимия е налице прекъсване за период от десет години, който факт има своето място при преценката за вида и тежестта на наказанието. От друга страна, въпреки множеството осъждания, до този момент жалбоподателят е изтърпявал максимално наказание шест години „лишаване от свобода”, което предполага, че последващо наказание „лишаване от свобода”, с по-продължителен срок, би способствало за постигане на целите по чл. 36 НК. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че справедливо, съобразно критерия на чл. 348, ал. 5 НПК, се явява наказание „лишаване от свобода”, отмерено при превес на отегчаващите обстоятелства, изводими от завишената степен на обществена опасност на деянието и дееца, в горната граница на предвиденото в закона за извършеното престъпление, а именно: двадесет години „лишаване от свобода”. Това наказание би могло да изпълни целите на генералната превенция, тъй като е достатъчно строго като тежест и е с продължителен срок, в какъвто случай, ще въздейства предупредително и възпиращо спрямо другите членове на обществото. Това наказание би могло успешно да изпълни и целите на специалната превенция, тъй като периодът на изолиране на осъдения от обществото е достатъчен, за да бъде постигнато преодоляване на формираните при него престъпни модели на поведение и изграждане на нови, насочени към спазване на законите на страната и добрите нрави. С оглед на изложеното, ВКС намери, че обжалваното решение следва да бъде изменено, като наложеното наказание „доживотен затвор” бъде заменено с „лишаване от свобода”, за срок от двадесет години”, а определеният първоначален „специален” режим бъде заменен със „строг” такъв. В останалата част, обжалваният акт е правилен и законосъобразен и следва да бъде оставен в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 и ал. т. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение на Бургаски апелативен съд № 172 от 19.12.2019 г, по ВНОХД № 206/19, както следва: НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия М. С. В. наказание „доживотен затвор” на ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ „ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА”. ЗАМЕНЯ определения първоначален режим на изтърпяване на наказанието от „специален” в „СТРОГ”. ОСТАВЯ в СИЛА решението в останалата част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: