2 Р Е Ш Е Н И Е № 132 гр. София, 03.05.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седми април през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 5861 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца С. И. Д. и по касационна жалба на ответника П. на Р. Б. (П.) срещу решение № 1003/18.05.2015 г., постановено по гр. дело № 4418/2014 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 4160/10.06.2014 г. по гр. дело № 8834/2013 г. на Софийския градски съд (СГС), ответната П. е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, следните суми: сумата 25 000 лв., ведно със законната лихва върху нея за периода от 26.06.2013 г. до окончателното ѝ изплащане, – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършено престъпление по чл. 304б, ал. 1, пр. 1 от НК, по което ищецът е оправдан с влязла в сила на 11.04.2012 г. присъда; както и сумата 1 810.91 лв., ведно със законната лихва върху нея за периода от 11.04.2012 г. до окончателното й изплащане, – обезщетения за претърпени имуществени вреди от същото незаконно обвинение, от които: сумата 1 150 лв. – заплатени в наказателното производство адвокатски възнаграждения и сумата 660.91 лв. – законна лихва върху внесената по наказателното производство парична гаранция; като искът за обезщетение на неимуществените вреди е отхвърлен за разликата над сумата 25 000 лв. до пълния му предявен размер от 100 000 лв.; отхвърлен е и искът за сумата 227 444.19 лв., претендирана като обезщетение на имуществени вреди от същото незаконно обвинение, изразяващи се в неполучен доход (дивидент) от дейността на [фирма]; в тежест на ответната П. са възложени и разноски по делото. С определение № 1489/29.12.2015 г. по настоящото дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато по жалбите и на двете страни по делото, но само в частта, с която искът за обезщетение на неимуществени вреди е уважен за сумата 25 000 лв., ведно с посочената законна лихва върху нея, и е отхвърлен за разликата над тази сума до пълния му предявен размер от 100 000 лв., както и относно разноските по делото. И в двете касационни жалби се излагат оплаквания за неправилност на тази част от въззивното решение, поради нарушение на материалноправната норма на чл. 52 от ЗЗД – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбите се поддържа от страните в откритото съдебно заседание, като от страна на ищеца – и в писмена защита; всяка от страните оспорва касационната жалба на насрещната страна по делото. С посоченото определение по чл. 288 от ГПК, касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, а именно – относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение. За да определи размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди на сумата 25 000 лв., въззивният съд е посочил единствено, че е взел предвид, установените по делото неимуществени вреди, причинени на ищеца в резултат от незаконното обвинение, както и че този размер на обезщетението е адекватен и справедливо ще обезщети тези вреди. Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, излагайки единствено тези общо формулирани мотиви относно определянето размера на присъденото обезщетение, апелативният съд е разрешил изведения от страните правен въпрос в противоречие с т. 11 (и раздел II от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 11 (и мотивите към нея) от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, в които се съдържат задължителни за съдилищата указания относно приложението на принципа за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл. 52 от ЗЗД, относно релевантните за това обстоятелства, и в частност – по искове, разглеждани по реда на ЗОДОВ (посоченото ТР), и относно обсъждането им в мотивите към съдебното решение; а също – в противоречие и с формираната по реда на чл. 290 от ГПК, предвид тези задължителни указания, трайна практика на ВКС. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Несъобразяването в случая на въззивния съд с тези задължителни указания по тълкуването и приложението на материалния и процесуалния закон, е довело не само до противоречието с практиката на ВКС, а и до неправилност на обжалваното въззивно решение. Апелативният съд, при изследване наличието на елементите от фактическия състав на предявения по делото деликтен иск, е установил всички конкретните обстоятелства по делото, които са от значение за определянето размера на обезщетението за претърпените от ищеца процесни неимуществени вреди, но не е посочил в мотивите си, кои от тях е взел предвид при определянето му, и най-вече – не е обсъдил тяхното значение за определянето на този размер. С това, въззивният съд е допуснал необоснованост на тази част от мотивите към решението си. Това от своя страна е довело и до неточно приложение на материалния закон – чл. 52 от ЗЗД, като в нарушение на установения там принцип за справедливост, определеният от апелативния съд размер на обезщетението е завишен спрямо действителния размер на вредите – с оглед конкретните обстоятелства по делото, като съдът не е извършил достатъчно задълбочена преценка относно това, че значителен превес имат обстоятелствата, които обуславят по-нисък размер на обезщетението. Оплакванията в тази насока в касационната жалба на ответната П. са основателни; респ. – неоснователни са оплакванията на другия жалбоподател – ищеца – в насока, че определеният от въззивния съд размер на обезщетението бил занижен. Тъй като необосноваността на въззивното решение и допуснатото от апелативния съд нарушение на материалния закон не налагат повтаряне или извършване на нови процесуални действия, спорът между страните относно размера на процесното обезщетение следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция по делото. По делото е установено, че срещу ищеца е повдигнато обвинение за едно тежко умишлено престъпление по чл. 304б, ал. 1, пр. 1 от НК (подкуп, търговия с влияние), по което той е оправдан с влязла в сила присъда. Наказателното преследване срещу ищеца е продължило около пет години, като делото е било връщано за ново разглеждане и с променлив резултат; била му е наложена мярка за неотклонение „парична гаранция ”, изменена в „подписка”. Установено е и че вследствие неправомерните обвинение и наказателно преследване срещу него, ищецът е претърпял неимуществени вреди – изживял е душевен дискомфорт и притеснения, стрес и страх от несправедливо осъждане, особено след постановена от въззивния съд осъдителна ефективна присъда, като тези травматични последици не са отзвучали напълно и две години след приключване на наказателното производство; пострадало е доброто му име в обществото, тъй като за воденото срещу него наказателно дело е направена публикация в централен вестник с посочване на името му; пострадала е и професионалната му репутация, като вследствие повдигнатото му обвинение ищецът е бил принуден да напусне търговското дружество, развиващо оръжеен бизнес, на което е бил и управител; изпитвал е притеснения и за своята майка, от която е криел воденото срещу него наказателно преследване. При определянето размера на обезщетението за тези вреди, съдът взема предвид това, че срещу ищеца е било повдигнато обвинение за едно, но тежко умишлено престъпление; той е бил оправдан по това обвинение, но при променливо развитие на наказателното производство, в рамките на което се е стигнало и до постановена осъдителна ефективна присъда. Неправомерното наказателно преследване е оказало негативно отражение, не само върху личността и психиката на ищеца за немалък период от време, а и върху доброто му име в обществото и професионалната му реализация; при това ищецът е сравнително млад човек – 35-годишен към началото на наказателното производство; срещу него никога не е водено друго такова. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото обуславят по-висок размер на дължимото от ответника на ищеца обезщетение. От друга страна, наказателното производство срещу ищеца е било приключено в разумен срок, като срещу него са били наложени най-леките мерки за неотклонение. Наказателното преследване не се е отразило на физическото здраве на ищеца, претърпените от него душевен дискомфорт и притеснения не са по-големи от обичайните в подобни случаи и не са с траен характер; наказателното преследване не е било широко разгласено в медиите, като направената публикация не е била по инициатива на ответната страна; не са необратими и негативните последици върху професионалното развитие на ищеца. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото обуславят значително по-нисък размер на дължимото от ответника на ищеца обезщетение, в сравнение с присъденото от въззивния съд. Предвид всички установени по делото обстоятелства и посоченото им значение за размера на процесното обезщетение, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната, настоящият съдебен състав намира за справедливо обезщетение, което би репарирало процесните неимуществени вреди, търпяни от ищеца (доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят с парично обезщетение, което да е достатъчно по размер и същевременно да не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост), сумата от 7 000 лв. При определянето на този размер, съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответната П. има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. По изложените съображения, на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, въззивното решение, като неправилно, следва да бъде отменено в обжалваната от ответната П. част, с която предявеният по делото иск за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за разликата над сумата 7 000 лв. до сумата 25 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, като вместо това бъде постановено отхвърляне на иска за тази разлика и лихвата върху нея. В. решение е правилно като краен извод и следва да бъде оставено в сила в обжалваната от ответника част, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата 7 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, както и в обжалваната от ищеца част, с която този иск е отхвърлен за разликата над сумата 25 000 лв. до пълния му предявен размер от 100 000 лв. Промяната на крайни резултат по делото налага отмяна на обжалваното въззивно решение (потвърждаващо първоинстанцинното такова) и в частта му относно разноските. Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати: на ищеца – претендираните и направени от последния, разноски за заплащане на държавни такси в производството пред трите съдебни инстанции по делото – в общ размер 50 лв., както и по сметка на първоинстанционния съд – заплатените от бюджета на последния, възнаграждения на вещите лица – в общ размер 400 лв. Също предвид крайния изход на делото, на основание чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ, ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, и претендираните и направени от последния, разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство, съразмерно с уважената част от предявените по делото искове, а именно – сумата 204.10 лв.; или общият размер на дължимите от ответника на ищеца разноски по делото възлиза на сумата 254.10 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 1003/18.05.2015 г., постановено по гр. дело № 4418/2014 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, с която П. на Р. Б. е осъдена да заплати на С. И. Д., по предявения от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, разликата над сумата 7 000 лв. до сумата 25 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика за периода от 26.06.2013 г. до окончателното ѝ изплащане, както и относно разноските по делото; и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от С. И. Д. срещу П. на Р. Б., иск с право основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди – за разликата над сумата 7 000 лв. до сумата 25 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика за периода от 26.06.2013 г. до окончателното ѝ изплащане; ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1003/18.05.2015 г., постановено по гр. дело № 4418/2014 г. на Софийския апелативен съд, – в останалата допусната до касационно обжалване част, с която П. на Р. Б. е осъдена да заплати на С. И. Д., по предявения от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, сумата 7 000 лв. (седем хиляди лева), ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 26.06.2013 г. до окончателното ѝ изплащане, и този иск е отхвърлен за разликата над сумата 25 000 лв. до пълния му предявен размер от 100 000 лв.; ОСЪЖДА, на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, П. на Р. Б.да заплати: на С. И. Д. – сумата 254.10 лв. (двеста петдесет и четири лева и десет стотинки) – направени от него разноски по делото; и по сметка на Софийския градски съд – сумата 400 лв. (четиристотин лева) – направени от бюджета на съда разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.