1 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 117 гр. София, 18.03.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание от девети март две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА МИЛЕНА ДАСКАЛОВА като разгледа докладваното от съдия Даскалова гр. дело № 4546 /2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК . Образувано е по касационна жалба на А. К. П. и С. П. К. срещу решение № 191/08.07.2021 г. постановено по в.гр.д. № 202/2021 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260144 от 14.01.2021 г., постановено по гр.д. № 20849/2019 г. по описа на Пловдивския районен съд, с което по предявените от Г. И. П. и Т. П. П. против касаторите А. К. П. и С. П. К. искове е признато за установено, че ищците са собственици на общо 1/4 ид.ч ( за всяка от ищците по 1/8 ид.ч) от недвижими имоти с идентификатор ...., ....., ...., ...., ..... и ....., находящи се в [населено място], [община], Пловдивска област и ответниците са осъдени да предадат на ищците владението върху процесната ид. ч на основание чл. 108 ЗС, както и са отменени до размера на 1/ 4 ид. ч три броя констативни нотариални актове, легитимиращи ответниците като собственици на процесните имоти. Касаторите поддържат неправилност на обжалваното въззивно решение и молят то да бъде отменено и постановено друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Претендират разноски за касационната инстанции. Твърдят, че решението на въззивния съд е постановено в нарушение на материалния закон, на процесуалните правила по преценка на доказателствата и е необосновано- основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Излагат доводи, че към момента на съставяне на констативните нотариални актове е изтекъл десетгодишният срок за придобиване на собствеността въз основа на недобросъвестно владение, което владение е било необезпокоявано тъй като ищците изобщо не са се интересували от имотите си, не са упражнявали фактическа власт и не са участвали в разноските за общата вещ. Твърдят, че към датата на вписване на исковата молба- 28.02.2020 г. в полза на А. К. П., който през 2014г. е закупил три от процесните имоти е изтекла кратката петгодишна давност. Поддържат, че от действията им - съставяне и вписване на констативни нотариални актове, извършена покупка-продажба, сключване на договори за отдаване на имотите под наем, се установява, че са манифестирали намерението си да своят имотите и са отблъснали владението на ищците. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване. Ответниците по касация Г. И. П. и Т. П. П., чрез адв. Р. Д., с подадения отговор на касационната жалба, изразяват становище за неоснователност на същата, липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендират присъждане на направените разноски за касационното производство. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на Първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване. За да потвърди решението на районния съд, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 108 ЗС, въззивният съд е приел‚ че страните са наследници на З. П. К., С. З. П. и М. А. П., като по делото не се оспорва, че З. П. К. е бил собственик, съгласно представен разписен лист на [населено място] на имот 335, от който понастоящем са образувани ПИ № ..... и ПИ № ...... С решения на ПК на [община] от 16.02.1994 г. е възстановено правото на собственост на наследниците на С. З. П. по отношение на имоти, отразени понастоящем като ПИ № ...., ПИ № ..... и ПИ № ....., а на наследниците на М. А. П. - ПИ № ..... . При така установеното, въззивният съд е направил извод, че ищците успешно установяват придобивното основание на своите наследодатели и размера на наследените квоти от съсобствеността върху процесните имоти. Съдът е приел, че в тежест на ответниците/ сега касатори/ е следвало да докажат предпоставките за осъществяване на твърдения от тях придобивен способ, а именно придобивна давност, въз основа на който способ са издадени представените по делото констативни нотариални актове. Изложени са мотиви, че не се установява ответниците да са извършили действия, годни да обърнат тяхното държане на чуждите идеални части във владение. Декларирането на имотите в Общинска служба Земеделие като обработваеми площи, декларирането им в данъчна служба, плащането на данъци и разноски за поддръжката им, отдаването от ответниците на процесните ниви под аренда, снабдяването с констативни нотариални актове и вписването им, действията за попълване на кадастъра с новообразуван имот не са действия, обективиращи намерението на ответниците да владеят целите имоти. Обстоятелството, че от възстановяването на собствеността през 1994г., респ. влизането в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ на 23.11.1997г., ответниците са обработвали имотите и са получавали добиви от тях не сочи безспорно за наличието на такова намерение. Тези фактически действия са израз на правомощието да се ползва общата вещ от всеки съсобственик, уредено в чл. 31, ал. 1 ЗС и сами по себе си не могат да обосноват прерастване във владение досежно чуждите идеални части. Още повече, ако ползването на имота не е станало достояние на другия съсобственик, респективно не е отблъснато неговото владение. Съдът е посочил, че от свидетелските показания се установява, че ответниците са били наясно с факта, че има още един наследник – покойния вече П. К. П. /пряк наследодател на ищците, починал на 17.07.2012г. и брат на ответника А. П./, което е в подкрепа на извода, че ползването на имотите само по себе си не обосновава наличие на намерение у ответниците да владеят целите имоти като свои. Връзката между ответниците и П. К. П. не е била напълно прекъсната, което да обоснове абсолютна невъзможност да се обективират евентуални владелчески претенции. Това, че другият наследник не е ползвал лично имотите не може да го лиши от права върху тях. В допълнение съдът е отбелязал, че основната част от посочените от ответниците действия, чрез които те твърдят да са обективирали намерението си да владеят чуждите идеални части /с изключение на личното ползване на имотите/, са извършени в рамките на 10-годишния период, предхождащ предявяването на исковата молба. Следователно на основание чл.116, б. "б" ЗЗД вр. чл.84 ЗС срокът на придобивната давност, започнал да тече от извършването на което и да е манифестиращо, според ответниците, прерастване във владение действие, предприето след 17.12.2009г., ще е прекъснат с предявяването на настоящия иск и ответниците не биха могли да придобият спорните идеални части чрез давностно владение. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че в противоречие с решение № 546 от 06.06.1961 г. по гр.д. № 959/1961 г. на ВС, I-во г.о., въззивният съд е приел, че ответниците са владели имота и от името на ищците и не са могли да владеят за себе си. Поставеният правен въпрос не е обуславящ решаващите изводи на съда, защото въззивният съд не е отхвърлил иска, приемайки, че е недопустимо съсобственик да придобие по давност идеалните части на останалите съсобственици, а защото ответниците не са доказали елементите на фактическия състав на придобивната давност - не са установили, че са извършили действия, годни да обърнат тяхното държане на чуждите идеални части във владение. Т.е. не е отречена възможността да се придобият по давност идеалните части на останалите сънаследници. На следващо място касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса дали съсобственик може да ревандикира целия имот срещу друг съсобственик или може да иска единствено разпределение на ползването, като сочи решение № 774 от 10.02.2011 г. по гр.д. № 643/2009 г. на ВКС, IV -то г.о. по чл. 290 ГПК. Съгласно последното, собственикът на част от имот не може да претендира владението нито държането от собственика на другата част от имота. Неговият ревандикационен иск ще бъде основателен в установителната част и изцяло неоснователен в осъдителната, тъй като другият съсобственик също има правата по чл.31, ал.1 ЗС. По отношение на другите съсобственици собственикът на част от имот може да иска само разпределение на ползването съгласно чл.32 ЗС. Към настоящия момент по поставения от касатора правен въпрос е постановено ТР 3/2020г. на ОСГК на ВКС, съобразно което при иск по чл. 108 ЗС, предявен от съсобственик срещу друг съсобственик за идеална част от съсобствен недвижим имот, съдът може да уважи искането за предаване владението върху претендираната идеална част, когато ответникът е установил фактическа власт върху имота, надхвърляща правата му и с това е нарушил владението на ищеца. Приетото от съда, че предявеният против съсобственици иск по чл. 108 ЗС е основателен досежно притежаваните от ищците идеални части е в съответствие с разрешението, дадено в ТР 3/2020г. на ОСГК на ВКС, предвид на което и не са налице условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. На последно място касаторът твърди, че изводите на съда са в противоречие с определение № 255 от 15.05.2018 г. по гр.д. № 4726/2017 г. на ВКС, 1-во г.о. по въпроса за приложението на чл.79 ЗС - съдът не е обсъдил обстоятелството, че част от процесните имоти са придобити чрез правна сделка и по отношение на тях е изтека петгодишната придобивна давност . Поставеният въпрос не е относим към спора и по него съдът не е следвало да се произнася, защото касаторът не е въвел твърдения, че от датата на сключване на договора за покупко- продажба - 19.12.2014г. до датата на предявяване на иска -17.12.2019г., са изтекли повече от пет години. Също така не се сочи коя е задължителната практика по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, с която въззивният съд не се е съобразил. Определението по чл. 288 ГПК, на което се е позовал касаторът, не попада в обхвата на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, в който смисъл е и приетото в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – т.2. Съдът намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. С оглед изхода на спора в полза на Т. П. П. следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 1 200лв. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 191/08.07.2021 г. постановено по в.гр.д. № 202/2021 г. по описа на Пловдивския окръжен съд. ОСЪЖДА А. К. П. и С. П. К. да заплатят на Т. П. П. на основание чл. 78, ал.1 ГПК, сумата 1 200 лева, представляваща разноски по делото пред ВКС. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.