Р Е Ш Е Н И Е № 136 С о ф и я , 20 юли 2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 13 ю н и 2016 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ВАЛЯ РУШАНОВА при секретар Мира Недева и в присъствието на прокурора Искра Чобанова изслуша докладваното от съдията Н. Дърмонски наказателно дело № 467/2016 година. Касационното производство е инициирано с жалби лично от подсъдимите М. С. Й., М. А. С., Ю. Х. М., И. А. С. и К. С. Й., всички в момента в затвора в П., и от техните защитници съответно адв.Г.П. от АК-П., адв.М.М. от САК, адв.М.Н. от АК-В. Т. и адв.Ж.Н. и адв.Н.М. от АК-П. против решение № 267 от 26.01.2016 г., постановено по ВНОХД № 259/2015 г. от Апелативен съд-Велико Търново, с доводи за наличие на всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК и алтернативни искания за отмяната му и оправдаването им от касационната инстанция, за връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на въззивния съд, и като последна алтернатива – смекчаване на отговорността им. Не е взето отношение по гражданско-осъдителната част на въззивното решение, с което е потвърдено осъждането на подсъдимите по предявените срещу тях граждански искове. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите на подсъдимите и на защитниците им и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Частните обвинители и граждански ищци В. П. Ц. и Д. Л. Ц., редовно уведомени, не вземат лично участие в касационното производство, като чрез повереника си адв.Р.И. от АК-П. оспорват жалбите на подсъдимите и на защитниците им и молят да бъдат оставени без уважение. В съдебно заседание петимата подсъдими, лично и чрез защитниците си молят за уважаване на жалбите им по изложените в тях доводи. Върховният касационен съд провери правилността на обжалваното решение в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, като съобрази следното : С присъда № 49 от 17.07.2015 г., постановена по НОХД № 1026/2014 г. от Плевенския окръжен съд подсъдимите К. С. Й., М. С. Й., Ю. Х. М., М. А. С. и И. А. С., и петимата в момента в затвора в П., са признати за виновни в това, че на 17.02.2011 г. в местността „Н.-2” край П., подсъдимите К.Й., М.Й. и Ю.М. при условията на опасен рецидив, в съучастие като извършители, са отнели чужди движими вещи на обща стойност 154 лева от владението на Л. Н. Ц. от П., с намерение противозаконно да ги присвоят, като са употребили за това сила и грабежът е придружен с убийството на Л. Ц. и на основание чл.199, ал.2, т.2, пр.1-во за всички, вр.ал.1, т.4 за подс.М.Й., К.Й. и Ю.М., вр.чл.198, ал.1 вр.чл.20, ал.2 от НК за всички вр.чл.29, ал.1, б.”а” за подс.М.Й. и К.Й. и б.”б” от НК за подс.М.Й. , К.Й. и Ю.М., при условията на чл.54 от НК са осъдени съответно подсъдимите К. Й., М. Й. и Ю. М. на доживотен затвор, което да изтърпят при първоначален специален режим в затвор, а подсъдимите М. С. и И. С. на наказание лишаване от свобода за срок от 20 години на подс.М. С. и 18 години на подс.И. С., което да изтърпят при първоначален строг режим в затвор, като са признати за невинни и оправдани за разликата в предмета на престъплението от 154 лв до 214 лева. На основание чл.59, ал.1 от НК от размера на наложените на подсъдимите М.С. и И.С. наказания лишаване от свобода е приспаднат срокът на предварителното им задържане за посочените периоди до влизане на присъдата в сила. Уважени са предявените от пострадалите В. П. Ц. – бивша съпруга и Д. Л. Ц. - дъщеря на починалия Л. Н. Ц., граждански искове, като петимата подсъдими са осъдени солидарно да им заплатят сумата от по 50 000 лева на всяка една от тях, представляващи обезщетение за причинените им неимуществени вреди от деянието, ведно със законната лихва от датата на увреждането им – 17.02.2011 г. до окончателното им изплащане, както и сумата от 154 лв за причинени им имуществени вреди със законната лихва от 17.02.2011 г. до окончателното й изплащане, като искът им за имуществени вреди в останалата му част до пълния предявен размер от 214 лева е отхвърлен като неоснователен. На ищците са присъдени и по 160 лв на всяка една от тях направени разноски за адвокатска защита, които суми петимата подсъдими са осъдени да им заплатят общо. Присъдени в тежест на подсъдимите са съответните суми за направените по водене на делото разноски общо в размер на 2 371,26 лева лв и дължимата се върху уважените размери на исковете държавна такса общо в размер на 4 006,20 лева. Разпоредено е с веществените доказателства по делото, част от които да бъдат предадени на лицата, от които са иззети, 3бр.гилзи кал.7,65 мм – на НИКК-С., а мобилният телефон „Нокия 2600” – на наследниците на починалия Л. Н.Ц.. Присъдата е била протестирана от прокурора от Окръжна прокуратура-П. с оплакване за явна несправедливост на наложените на петимата подсъдими наказания и доводи за съответно дължимо им се наказание по най-тежката алтернатива на чл.199, ал.2 от НК, в какъвто смисъл е претендирал за изменяне на обжалвания съдебен акт. Недоволни от присъдата са останали и петимата подсъдими и техните защитници адв.Г.П., адв.В.П., адв.Н.М., адв.Л.Г., адв.Ж.Н., адв.Д.Д., адв.М.Н. от АК-П. и адв.М.М. и адв.Д.М. от САК, навеждайки оплаквания за допуснати от съда съществени нарушения на процесуалните правила при формиране на вътрешното му убеждение относно авторството им в извършване на деянието и за неправилно приложение на материалния закон, довело до явната несправедливост на наложените им тежки наказания и завишеност на размера на присъдените в тяхна тежест обезщетения на ищците с алтернативни искания от защитниците за отмяна на присъдата и оправдаването им по предявеното обвинение, за връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на окръжния съд, за намаляване на размера на наложените им наказания, както и намаляване на размера на присъдените като обезщетения суми. С въззивното решение Великотърновският апелативен съд е изменил присъдата, като е увеличил наложените на подсъдимите М.С. и И.С. наказания, за първия от 20 години лишаване от свобода на доживотен затвор, а на втория от 18 години на 20 години лишаване от свобода, променяйки първоначалният режим на изтърпяване на наказанието от подс.М.С. от строг в специален и е потвърдил обжалваната присъда в останалата част. В касационните жалби лично от подсъдимите и от техните защитници се развиват наново доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от двете инстанционни съдилища по фактите във връзка с изследване подкрепата им от събраните по делото доказателства, тяхната непълнота поради неоснователен отказ за допускане на исканите от тях доказателства и доказателствени средства, довело до неправилно приложение на закона и до неоснователно тежкото наказване на петимата с алтернативни искания за отмяна на въззивното решение и оправдаването им от касационната инстанция, за връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на въззивния съд, за изменянето му с намаляване на завишените, според тях, парични обезщетения на бившата съпруга и на дъщерята на починалия Л.Ц.. В съдебните прения подсъдимите и защитниците им доразвиват доводите си и поддържат исканията си, изложени в жалбите. Повереникът на частните обвинители и граждански ищци адв.Р.И. от АК-П. в писмено възражение оспорва основателността на жалбите и моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение приема жалбите за подадени в законоустановения срок, от страни, имащи право на жалба и срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на основание чл.346, т.1 от НПК на редовна касационна проверка, поради което са допустими, като разглеждайки ги по същество, приема следното : По основанието по чл.348, ал.1, т.2 от НПК : Доколкото жалбите на защитниците визират еднопосочно допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на атакувания съдебен акт, а оттам неправилното приложение на материалния закон, те следва да бъдат разгледани едновременно. Излагайки оплакванията си за допуснати и неотстранени от въззивния съд съществени процесуални нарушения по събирането и оценката на доказателствата, подсъдимите и защитниците им се основават на тезата им за липса на тяхна съпричастност в извършеното над пострадалия Л. Ц., останала недоказана при разследването на досъдебното производство и в съдебното следствие, както и заради неоснователния отказ да се допусне събирането на относими и от съществено значение за разкриване на истината доказателствени източници, недоволствайки основно срещу факта те да са автори на инкриминираното деяние, като изведен само въз основа на противоречивите показания на свидетелите Ж. К. и С. Т.. Така коментиран, прочитът на атакувания съдебен акт е некоректен. Следва да бъде отбелязано, че идентични оплаквания, свързани с процесуалната годност на доказателствата и средствата за тяхното установяване, както и възраженията срещу кредитирането на показанията на тези двама свидетели, почти дословно преписани в касационните жалби и допълненията им, са правени и пред двете съдебни инстанции и на доводите на страните е отговорено вярно както в мотивите на първоинстанционната присъда, така и във въззивното решение. Те са без основание, защото участието на подсъдимите в осъществяване на изпълнителното деяние на престъплението – както в задружното осъществяване на принуда спрямо пострадалия във формата на сила – чрез нанасяне на удари със „сопи” и металните части на вили по главата, тялото и крайниците, включително по ходилата, така и в отнемане на индивидуализираните вещи е установено по несъмнен начин чрез показанията на св.Т. и св.К., които категорично посочват подсъдимите, а достоверността на тези показания е проверена чрез съпоставянето им с изводимите от други доказателствени източници доказателствени факти. Наред с тези преки доказателства са налице други преки доказателства досежно времето, мястото, начина на извършване на деянието и участващите лица, които са в кореспонденция със свидетелстването им. Налице са и косвени доказателства, обосноваващи възприетите факти, изводими от констатациите в протоколите за оглед на местопроизшествието, на черен път, на трупа на пострадалия, при онагледяване показанията на св.К., от справките за трафичните данни от мобилните оператори в синхрон с показанията на св.Ил.В., св.Р.А., св.Г.А. и изводите на експерта по СТЕ К.Т.. Както окръжният, така и апелативният съд са се отнесли с особено внимание при анализа на показанията на двамата очевидци К. и С. за случилото се с пострадалия Л.Ц. в инкриминираната вечер. За разлика от жалбоподателите, които коментират като противоречиви отделни фрагменти от техните показания, съдът ги е разгледал в тяхната хронологичност и взаимообвързаност и с другите доказателствени източници. И без да ги номерира като „първи” или „втори основен” свидетел, ги е съобразил с хода на разследването и със съдебното следствие пред първоинстанционния съд, но не „подчинен на явната тенденция как да затвърди достоверността им”, а за да отрече убедително липсата на вътрешна и помежду им противоречивост, включително и при няколкократните им разпити от съда. В тази връзка се прави възражение от защитата за неоснователен отказ на двете инстанции да допуснат „контролни доказателства” за проверка на достоверността им. И друг път ВКС е имал основание да отбележи правомощието на инстанциите по фактите да уважат или не едни или други доказателствени искания на страните и че те не допускат процесуално нарушение, когато са защитили отказа си с аргументация за тяхната относимост и процесуална необходимост за изясняване на фактите от предмета на доказване. В случая тези искания са касаели видимостта на св.С. към вилата на пострадалия Ц. от мястото, където е наблюдавал действията на част от подсъдимите, свързано с метеорологичните условия, релеф, осветеност, за времето на смъртта му с оглед показанията на св.К. и изводите на д-р Л. в приетите СМЕ. По тези обстоятелства съдът се е спрял пространно, изяснявайки ги въз основа на съпоставката на конкретните възприятия на двамата свидетели по време и място, както и с тези на съседи на имота на Ц., метеорологичната справка за видимостта през конкретната нощ 500 и повече метра, като е обосновал и отговора си за липсата на необходимост от съпоставянето им в очна ставка, особено при напускане от св.К. на пределите на страната ни поради заявения от нея страх (а и от св.С.) от евентуално посегателство върху нея от близки на подсъдимите, не само по нейни твърдения, но и според показанията на св.М.П. и св.Б.И.. Позоваването на отказа й да бъде „защитен свидетел” не носи полза на защитата не само заради категорично заявените пред съда показания, а и защото не значи, че мерки за защитата й по ЗЗЛЗВНП не са приложени. Съдът убедително е защитил и извода си за периода, в който, според възприетата СМЕ, е настъпила смъртта на Ц., което обстоятелство е от значение дали св.К. е наблюдавала наистина побоя върху него приживе или не, а това, че той „въздъхнал” и „утихнал” пред нея не значи, че именно тогава, а не в по-късен момент тя е настъпила. Същественото е от какво и кой е сложил началото на причинно-следствената верига това да се случи. В пространното си и прецизно изложение апелативният съд с основание е приел също да се довери на показанията на св.С. (л.11-19 от мотивите) и на св.К. (л.20-27 от същите) при проверката им за достоверност поради тяхната последователност, логичност, взаимообвързаност и подкрепата им от показанията на св.Д.Т., св.Р.А., св.Г.А., св.Б.И., св.Н.А., св.Н.К., св.Б.Н., св.Д.М., св.Н.М., изводите на основната и допълнителните СМЕ, КСППЕ, СТЕ, С., огледните протоколи на местопроизшествието и за онагледяване на разпита на К.. Вметнатото от защитата „съмнение” за тяхното манипулиране с присъствието на полицейски служители при разпита на св.К. пред съдия на основание чл.223, ал.1 от НПК най-малкото не държи сметка за публичността на съдебното заседание, като той се е провел в присъствието на петимата тогава обвиняеми и техните защитници, на които е дадена възможност да задават въпроси. А причината за присъствието на полицаите е изяснена от св.Ил.В. (в с.з. на 29.01.2015 г. по НОХД) и от проведените впоследствие в ДП разпити на редица лица за проверка на твърденията й. От друга страна, дори използваното от св.К. нарицателно за св.С. („алкохолика”, „пияницата”) при разпитите й не е в полза на това възражение за нагласяване на показанията им от разследващите органи. Абсолютно голословно е възражението съдът да е ценил избирателно само доказателства, които обвиняват подсъдимите, а безкритично е отхвърлил тези, които ги оневиняват. Изобщо няма коментар кои са пренебрегнатите, освен позоваването на показанията на св.Г. и пестеливите обяснения на подсъдимите. Вярно е, че те не са длъжни да доказват невинността си, но стига да се извеждат аргументи от събраните доказателства в подкрепа на твърденията им, а не просто позоваване на тезата им да не са участвали (присъствали) при/в осъществяване на инкриминираното деяние. Такива доводи не само не се навеждат, а се критикуват тенденциозно изводите на съда за едно или друго обстоятелство, за което очевидците са свидетелствали, напр. защо трупът на Ц. е намерен по гръб, когато св.К. била казала, че бил обърнат по лице и пребъркан от подс.М., но като се пропускат констатациите в СМЕ за тежки травми по двете седалища и по бедрата отзад, за ивичестите кръвонасядания, отговарящи на механизъм за нанасянето им с вила, за голямата болезненост на ударите по стъпалата на събутия по чорапи пострадал, което говори за различни позиции на тялото му при нанасяне на побоя; защо се задавали въпроси за банкови карти, а не бил питан за П. кодовете, но като се пропускат откритите в обора документи и вещи, които нямат място там, а и фактът, че малко след отнемането на картите от задния му джоб Ц. въздъхнал и утихнал; защо не били описани действия на подсъдимите по претърсване на вилата и колата му, когато след като не давал вече признаци на живот побоят му е бил вече безпредметен и подсъдимите са се оттеглили, но от огледния протокол и фотоалбума към него е видно, че ровенето из помещенията и МПС-то за пари и вещи към онзи момент вече е било сторено. В крайна сметка, нито разпитаната във въззивното производство свидетелка, нито позоваването на многобройните медицински документи за здравословното състояние на подс.М. (като след проведеното му оперативно лечение до 24.01.2011 г. в МБАЛ „Л.”-АД е посочено състояние при изписването му „възстановена функция на левия долен крайник” и препоръка за контролни прегледи на 03 и 17.02.2011 г.-виж епикриза ИЗ № 630) са давали основание да се възприемат твърденията му и тези на подс.И.С., че първият, в процесната нощ бил при св.Г., или в болнично заведение, или че бил с бастун или патерици (според поднесените от него версии), при ползваното от подсъдимите МПС и след като пострадалият е бил „завлечен” в обора от другите му съучастници или вторият, че бил у дома си да гледа болния си брат, поради което нямало как да са участвали в осъществяване на деянието. Още по-нелогично е позоваването на факта подс.М.Й. да бил обрязан и имал два, а не един златен зъб, незабелязано, но изяснено от св.К., включително и с прякора му. В заключение ВКС намира, че доводите за процесуално порочен доказателствен анализ на контролираните инстанции са неоснователни. Съдилищата са спазили изискванията на чл.13, чл.14, чл.107, ал.3 и 5 и чл.339, ал.2 от НПК да подложат на обективен, всестранен и пълен анализ всички доказателствени материали, те са били ценени не превратно, а според действителното им съдържание, няма пренебрегнати, ясно и категорично е изразено вътрешното убеждение на съда по изведените факти, въз основа на кои доказателства и защо са отречени други и е даден убедителен и верен отговор на всички доводи на касаторите, поради което не е налице наведеното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК както за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на апелативния съд, още по-малко при така възприетите факти – за оправдаване на подсъдимите. По основанието по чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК : Правилното приложение на материалния закон се оспорва само с оглед приетото за установено авторство на деянието в лицето на петимата подсъдими, както и за несъставомерност на поведението им (от защитата на подс.М.С.) поради ексцес в умисъла за убийството на Ц.. И в тази насока доводите на жалбоподателите са неоснователни. Съдът пространно се е спрял на обективните и субективни елементи на престъплението грабеж, извеждайки ги от действията на подсъдимите. Те категорично сочат на общност на умисъла им задружно да упражнят принуда върху Л.Ц., чрез която да постигнат общата цел – да му отнемат пари и вещи. Съучастието им като извършители е установено от завличането му от двама от подсъдимите в обора, където е обездвижен, нанасян му е побой от всеки един от тях с различни предмети, ритници и чрез притискане (скачане) върху гърдите му, има разпределение на ролите (действията по осъществяване на принудата и по отнемане на вещите), като един е пазел отвън, сменяйки се, друг е преодолявал намесата на кучетата, трети са преровили вилата и колата, заедно са се оттеглили с автомобила, с който са и пристигнали. При тези общи действия всеки един от тях е имал ясната представа и е участвал при нанасянето на побоя над пострадалия с особена интензивност, сила, продължителност, по начин и със средства, годни да причинят смъртта му, в жизненоважни области от тялото, където многобройните и силни удари причиняват фатални за живота и здравето му травми, от което правилно е направен изводът за наличие на общ умисъл за умъртвяването му или най-малкото съгласие или безразличие от настъпването й. За извода за пряк умисъл говори и желанието на подсъдимите, без подс.М.Й., да нанесат такъв побой и на св.К., за да я отстранят като евентуален свидетел на извършеното от тях, на което последният се е противопоставил с уверението, че ще може да я проконтролира. Във връзка с това обстоятелство защитата повдига въпроса защо още преди деянието тя е била питана от подс.М.Й. дали „Доктора” е във вилата си и защо при завръщането към дома й тя е била въведена в обора, та да стане свидетел на деянието. Отговорът на този въпрос е в обективно извършените от подсъдимите действия, които сочат не на „ексцес” в умисъла само на някои от тях да го умъртвят, а на общност на умисъла им това да се случи, като бъдещото локализиране на действията на св.К. от подс.М.Й., чрез предоставения й мобилен телефон, ангажирайки я като техен „съучастник”, за известен период от време е било постигнато. ВКС приема, че в рамките на изведените факти съдът законосъобразно е приел с него подсъдимите да са осъществили всички елементи от обективната и субективна страна на престъплението по чл.199, ал.2, т.2 вр.чл.198, ал.1 вр.чл.20, ал.2 от НК за всички, при подсъдимите К.Й., М.Й. и Ю.М. и при условията на опасен рецидив по чл.29, ал.1, б.”а” и „б” от НК с квалификация във връзка и с чл.199, ал.1, т.4 от НК, извеждайки умисъла на всички подсъдими да причинят смъртта на пострадалия Ц. от характера и тежестта на нанесения му продължителен побой, използваните средства, силата и насочеността на ударите по главата и цялото му тяло, създадената реална опасност за живота му и причините за смъртта му, при изначално преследваната от тях цел да отнемат от него пари и вещи, заради което са приложили необуздана сила. Поради това няма неправилно приложение на закона и не е налично касираното основание по чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК. Установените факти за поведението на подсъдимите, правилно са били подведени под престъпния състав на престъплението грабеж, при това по-тежко квалифициран с оглед извършването му при опасен рецидив за подсъдимите М.Й., К.Й. и Ю.М. и общо за всички заради причинената смърт на ограбения Ц.. По оплакването за явна несправедливост на наложените на подсъдимите наказания : Доводът за явна несправедливост на наложените на жалбоподателите наказания се свързва с тезата на пълно отричане на вината им за случилото се с пострадалия, като се пропускат съображенията на съда, в които са отчетени всички относими към обема на отговорността им обстоятелства и са му дали основание да се съгласи с първата инстанция то да бъде определено като доживотен затвор за подсъдимите К.Й., М.Й. и Ю.М. при специален режим в затвор. В тази насока съдът е изложил вижданията си за изключително високата обществена опасност на деянието, при осъществяване на което и петимата подсъдими са проявили изключителна жестокост, садизъм, ожесточение при нанасяне на ударите върху жертвата. Към това следва да се прибави обстоятелството за изключителните болки и страдания, които Ц. е търпял в един продължителен период от време, през който са отпадали жизнените му функции и той е чувствал приближаването на смъртта. С това се покриват критериите по чл.38а, ал.2 от НК за определяне на този вид наказание за престъпление, което е „изключително тежко”. Правилно е отречено като смекчаващо обстоятелство да се приеме стойността на отнетите вещи, особено при насочеността на подсъдимите да се сдобият с достъп до парите по банковите му карти. Съдът е съобразил и множеството осъждания на тези подсъдими извън необходимите за квалифициране на деянието им като опасен рецидив, което наред с останалите установени характеристични данни за тяхната личност, начин на живот ги очертават като дейци с изключително висока обществена опасност. Отчетено е здравословното състояние на подс.Ю.М., който въпреки скорошното си лечение преди деянието се е включил в осъществяване на грабежа. От друга страна, подс.М.Й. се е проявил в известен смисъл като организатор на действията на петимата, „проучвайки” присъствието на „Доктора” в имота, разпределяйки част от задълженията за охрана и укротяване на кучетата върху някои от участниците в грабежа, вземайки в себе си намерените в задния джоб на Ц. вещи и разпореждайки се с мобилния му телефон с предоставянето му на св.К., но с отправената й заплаха да си „мълчи”. За разлика от тези трима подсъдими, апелативният съд е приел, че спрямо подс.И.С., при данните за неговото „чисто съдебно минало”, целите на чл.36 от НК могат да бъдат постигнати и чрез прилагане на най-леката алтернатива в чл.199, ал.2 от НК лишаване от свобода, но в нейния максимум, до който е завишил размера на наложеното му от окръжния съд наказание от 18 години лишаване от свобода. Задължение на всеки гражданин е да спазва законите и да има правомерно поведение, като изводът за липса на осъждане за престъпление е само индиция за възможността той да бъде поправен и превъзпитан с по-лека наказателна санкция, без да се загърбва тежестта на конкретно извършеното. Именно това е съобразил въззивният съд, като при спазване изискването на чл.36, ал.1, т.2 от НК е приел, че този подсъдим следва за един по-продължителен период от време да няма възможност да трупа „опит”, като върши, сам или в съучастие, други престъпления. При тези съображения изводът за завишаване на санкцията му с 2 години лишаване от свобода е правилен и законосъобразен. ВКС в настоящия си състав също не намира основание за проява на снизходителност към подсъдимите М.Й., К.Й., Ю.М. и И.С. за смекчаване на наказанията им, поради което и оплакването им за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК следва да бъде оставено без уважение и постановеното спрямо тях въззивно решение следва да бъде оставено в сила. По отношение обаче на подс.М. С. апелативният съд е отдал прекомерно значение на миналите му осъждания, като пък е игнорирал тежестта на наличните смекчаващи отговорността му обстоятелства. Той е осъждан с присъда по НОХД № 852/1995 г. на Районен съд-Плевен за престъпление по чл.195, ал.1, т.4 от НК на 1 година и 6 месеца лишаване от свобода с приложението на чл.66, ал.1 от НК с 3 годишен изпитателен срок, влязла в сила на 16.05.1996 г., за което на основание чл.86, ал.1, т.1 от НК е реабилитиран по право. Това е дало основание при следващото му осъждане по НОХД № 2241/2003 г. на същия съд пак за квалифицирана кражба по чл.195, ал.1, т.4, 5 и 7 от НК да му бъде наложено наказание от 1 година лишаване от свобода с приложението на чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 3 години от влизане на присъдата в сила, а именно на 07.11.2005 г. За деяние, извършено през м.януари 2005 г., квалифицирано по чл.293, ал.1 от НК, той е бил освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание по реда на чл.78а от НК, но като за двете осъждания са били налице условията на чл.25, ал.1 вр.чл.23, ал.1 от НК и те следва да се считат за едно осъждане, и то условно. След инкриминираното по настоящето дело деяние има осъждане за престъпление по чл.197, т.3 вр.чл.195, ал.1, т.3 и 4 от НК, осъществено на 26.01.2013 г., с наложено по споразумение с прокурора наказание пробация, като според данните от ОДП-П., той не бил спазвал пробационните мерки, но замяна на същото с наказание лишаване от свобода на основание чл.43а, т.2 от НК няма. При последното му осъждане за престъпление по чл.144, ал.3 вр.ал.1 от НК по отношение на негова роднина, осъществено на 03.02.2014 г., е бил осъден по НОХД № 1963/2014 г. на Районен съд-Плевен по споразумение с прокурора на 4 месеца лишаване от свобода, което е изтърпял реално до м.01.2015 г., след което му е взета мярка за неотклонение „задържане под стража” във връзка с настоящето му обвинение. Или, към датата на осъществяване на инкриминираното деяние той следва да се приеме за осъждан само веднъж, без да е търпял ефективно наказание в местата за лишаване от свобода. На следващо място, има данни в делото, че той единствен от подсъдимите е полагал труд за своята и на семейството си издръжка, като е гледал 13 броя говеда, макар фермата му да не е отговаряла на изискванията за получаване на субсидия по европейските изисквания. Не е отдадено нужното и на заболяването му – прекаран инфаркт на миокарда през м.юни 2011 г. с поставяне на стент, за което му е определяна над 70% инвалидност при провеждане на поддържаща терапия. От друга страна, и за него осъщественото в съучастие с другите подсъдими деяние разкрива изключително висока обществена опасност, но без да има извършени действия, надхвърлящи участието на съучастниците му. И без да е необходимо отново да се изброяват отегчаващите отговорността му обстоятелства настоящият състав на ВКС намира, че изводът на апелативния съд за налагане на наказание по втората алтернатива на чл.199, ал.2 от НК се явява законово и фактически незащитен. Както бе посочено и по-горе, при индивидуализиране на наказанието на даден деец следва да се подходи първо с избиране кое е най-подходящото за неговото поправяне и превъзпитаване, за ограничаване възможността му да върши престъпления. Вярно е, че с участието си при осъществяване на грабежа с причиняване на смъртта на Л.Ц. е налице градация в престъпното му поведение, но това следва да се отдаде и на съучастието му с останалите трима подсъдими, придобили качеството на „опасни рецидивисти”. ВКС счита, че окръжният съд в достатъчна степен е отчел наличните при този подсъдим смекчаващи и отегчаващи отговорността му обстоятелства и отмереното му като подходящо наказание от 20 години лишаване от свобода отговаря на целите на чл.36 от НК. Като го е променил в наказание доживотен затвор, апелативният съд неоснователно е утежнил наказателната му съдба и ВКС намира, че с оглед на правомощието му по чл.354, ал.2, т.1 вр.ал.1, т.3 от НПК следва да измени обжалваното решение, като намали наказанието на подс.М. С. от доживотен затвор на 20 години лишаване от свобода, както и промени първоначалния режим на изтърпяването му от специален в строг и приспадне отново предварителното му задържане от 28.04.2014 г. до 08.10.2014 г. и от 19.01.2015 г. до влизане присъдата в сила. В останалата част оплакването му за явна несправедливост на наложеното му наказание се явява неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. По отношение на гражданските искове : Жалбите са неоснователни. Те не съдържат каквито и да е доводи срещу размера на присъдените на ищците обезщетения за причинената смърт на техния съпруг и баща, при данните за зверски причината му смърт, при установените близки техни взаимоотношения, както и загубата на подкрепата му, морална и финансова, във важен и за двете ищци момент. Дори да е бил особняк, данните за неговата любов и загриженост към семейството му са безспорни. И макар съдът да е акцентирал повече на претърпените морални болки и страдания от дъщерята Д. Ц., то е относимо и за вдовицата му В. Ц.. Присъдените им обезщетения за репариране на неимуществените им вреди в размер по 50 000 лева на всяка от тях са съобразени с изискването за справедливост в чл.52 от ЗЗД и няма никакво основание за тяхното намаляване. Искът за имуществени вреди е съобразен с изводите на СИЕ в присъдения размер и този иск, като основателен е правилно уважен. Няма основание за корекция на присъдените суми и жалбите в тази им част следва да бъдат оставени без уважение. С оглед на гореизложените съображения, Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение на основание чл.354, ал.1, т.1 и 3 вр.ал.2, т.1 от НПК Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 267 от 26.01.2016 г., постановено по ВНОХД № 259/2015 г. от Великотърновския апелативен съд, като НАМАЛЯВА наказанието на подсъдимия М. А. С., със снета по делото самоличност, от ДОЖИВОТЕН ЗАТВОР на наказание от 20-ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, което същият да изтърпи при първоначален СТРОГ режим в ЗАТВОР, като на основание чл.59, ал.1 от НК ПРИСПАДА от неговия размер предварителното му задържане, считано от 28.04.2014 г. до 08.10.2014 г. и от 19.01.2015 г. до влизане на присъдата в сила. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :