8 Р Е Ш Е Н И Е № 68 София,24.04.2013 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми март две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 78/2012 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. П. А. от [населено място], [община] срещу решение от 16.05.2011 г. по гр. д. № 11 913/2010 г. на Софийски градски съд, Административно отделение, ІІІ-Г състав, с което е потвърдено постановеното от Софийски районен съд, 36 състав решение от 29.07.2010 г. по гр. д. № 28 314/2009 г. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от А. П. А. от [населено място], [община] срещу Д. фонд „Земеделие”, [населено място] иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи общо сумата 34 974.34 лв., от която: сумата 15 812.73 лв. – главница; 16 787.67 лв. – лихви; 162 лв. – неолихвяема сума; 20 лв. – разноски и 2 191 лв. – такси, по изп. дело № 162/2007 г., образувано въз основа на изп. лист, издаден по гр. д. № 5807/2000 г. на СРС, 71 състав. Касаторът моли за отмяна на обжалваното решение като неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Поддържа, че при постановяването му въззивният съд не е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната взаимна връзка, а се е позовал избирателно само на някои от тях, в резултат на което е счел за неоснователно направеното възражение за давност по изпълнителния лист от 23.02.2001 г., издаден по гр. д. № 4991/2000 г. на СРС, 70 състав и изпълнителния лист от 30.03.2000 г., издаден по гр. д. № 2574/2000 г. на СРС, 62 състав, а също и възражението за погасяване по давност на лихвите по изпълнителния лист от 12.07.2000 г., издаден по гр. д. № 5807/2000 г. на СРС, 71 състав. Несъгласие е изразено и с извода на съда, че частичното погасяване на задължението по изпълнителния лист от 12.07.2000 г. представлява признание на целия дълг, имащо за последица прекъсване на давността съгласно чл. 116, б. „а” ЗЗД. С определение № 951 от 28.12.2012 г. по настоящото дело касационното обжалване е допуснато на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задължението на съда да отговори на всички заявени в жалбата оплаквания. Ответникът по касация – Д. фонд „Земеделие”, [населено място] – не заявява становище по касационната жалба. Върховен касационен съд - състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от А. П. А. от [населено място], [община] срещу Д. фонд „Земеделие”, [населено място] иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи общо сумата 34 974.34 лв. по издадени по реда на чл. 237 ГПК /отм./ 3 броя изпълнителни листове, въззивният съд е споделил изцяло извода в първоинстанционното решение, чрез препращане към неговите мотиви съгласно чл. 272 ГПК, че исковата сума е дължима. В допълнение, решаващият състав е посочил, че възражението на въззивника за погасяване по давност на вземанията по изпълнителните листове от 23.02.2001 г. и от 30.03.2000 г. и за погасяване на вземанията по изпълнителния лист от 12.07.2000 г. чрез плащане е неоснователно, като е преценил, че с предприемането на действия за принудително изпълнение /образуването на изп. д. № 2239/2005 г. и изп. д. № 97/2007г./ и с извършените от ищеца плащания в хода на изпълнителното производство давността е прекъсната съответно на основание чл. 116, б.”в” и чл. 116, б. „а” ЗЗД. Решението е неправилно като постановено в нарушение на процесуалните правила. Съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. Във въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд и изготвя собствени мотиви. Тези указания са запазили своето значение и при действието на новия Граждански процесуален кодекс /2007 г./, при отчитане специфичната разпоредба на чл. 272 ГПК. Във формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, имаща задължителен за долустоящите съдилища характер съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се приема, че предвидената в тази норма възможност за препращане към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, въззивният съд не е освободен от задължението по чл. 236, ал. 2 ГПК да мотивира своето решение, т. е. да се произнесе по спорния предмет, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди доводите и възраженията на страните. В посочения смисъл са: решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г., ІІ т. о.; решение № 10 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ІІІ г. о.; решение № 114 от 15.05.2010 г. по гр. д. № 4232/2008 г. на ІV г. о.; решение № 154 от 31.08.2012 г. по гр. д. № 746/2010 г. на І г. о.; решение № 147 от 11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ІІ т. о.; решение № 221 от 18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ІІ т. о.; решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV г. о.; решение № 237 от 24.06. 2010 г. по гр. д. № 826/2009 г. на ІV г. о.; решение № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/2009 г. на ІV г. о. и др. При постановяване на обжалвания акт въззивният съд, в противоречие със закона и посочената задължителна практика на ВКС, не и обсъдил задълбочено събраните по делото доказателства и подробно заявените във въззивната жалба оплаквания във връзка с неуважаването на направеното от ищеца възражение за погасителна давност. Въззивният съд се е задоволил с препращане към мотивите на първата инстанция и само схематично и общо е посочил, че нито едно от процесните вземания не е погасено по давност предвид предприетите от страна на техния носител действия по принудително изпълнение и извършените от страна на длъжника частични плащания, представляващи признание и имащи за последица прекъсване на давността, без обаче да е преценил поотделно фактите, релевантни към вземанията по всеки от трите изпълнителни листа. Още повече, че в случая възможността за препращане към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК е напълно неприложима, тъй като в същото изобщо липсва обсъждане на направеното от ищеца възражение за давност. Тези процесуални нарушения са довели до необоснованост и незаконосъобразност на обжалвания акт. На първо място, не може да бъде споделен изводът на въззивния съд, че вземанията, за които е издаден изпълнителният лист от 30.03.2000г. по ч. гр. д. № 2574/2000 г. на Софийски районен съд, 62 състав /за сумите 2 966 лв. – главница и 162 лв. лихви за забава/ и изпълнителният лист от 23.02.2001 г. по ч. гр. д. № 4991/2000 г. на Софийски районен съд, 70 състав /за сумите 2 310 лв. – главница и 53.73 лв. – лихви за забава/, не са погасени по давност. Действия за принудително изпълнение на посочените суми с последица прекъсване на давността съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД са предприети, след като предвидената в чл. 110 ЗЗД обща 5-годишна погасителна давност /за главниците/ и предвидената в чл. 111, б. „б” ЗЗД 3-годишна давност /за обезщетенията за забава в размер на законната лихва/ вече е била изтекла, съответно: на 30.03.2003 г. е изтекла давността за погасяване на вземането за обезщетение в размер на законната лихва и на 30.03.2005 г. – на вземането за главницата по изпълнителния лист от 30.03.2000 г., а на 23.02.2004 г. е изтекла давността за погасяване на вземането за обезщетение в размер на законната лихва и на 23.02.2006г. – на вземането за главницата по изпълнителния лист от 23.02.2001 г. По-конкретно: Принудителното изпълнение на вземанията за сумите по изпълнителния лист от 23.02.2001 г. е предприето на 17.07.2007 г. с подаването до Д. съдебен изпълнител при Елховски районен съд на молба изх. № 10-01-212/03 от 18.06.2007 г. на Агенция за държавните вземания, по която е образувано изп. д. № 97/2007 г., а принудителното изпълнение на вземанията за сумите по изпълнителния лист от 30.03.2000 г. – на 14.04.2008 г. с отправеното от Агенцията искане по чл. 456 ГПК, съдържащо се в молба изх. № 10-01-212/03 от 10.04.2008 г., за присъединяването й към изпълнението по изп. д. № 162/2007 г. на същия съдебен изпълнител. Настоящият състав приема, че именно на тези дати е изтекла погасителната давност за вземанията по двата изпълнителни листа, тъй като по делото липсват доказателства за предприети действия за принудителното им събиране в по-ранен момент. Действително, в приложената към молба от 30.06.2005 г. на Агенцията за държавни вземания, депозирана по изп. д. № 2239/2005 г. на ДСИ при Елховски районен съд, справка за задълженията на А. П. А. към 28.06.2005 г. е посочено, че отразените в нея суми са за главница и лихви „по изпълнителен лист от 30.03.2000 г.”. С оглед обаче размера на сумите – главница 6 020 лв. и лихва 499 лв., за които в молбата на Д. фонд „Земеделие” от 02.04.2001 г. /изх. № 01-1103/0076/ по изп. д. № 64/2001 г. до СИС при Елховски районен съд изрично е уточнено, че представляват неплатена част от главницата и лихвите „по изпълнителен лист от 12.07.2000 г.”, следва да се приеме, че цитираната справка не касае сумите по изпълнителния лист от 30.03.2000 г. Това обстоятелство всъщност е напълно ирелевантно за преценката относно възражението за давност, тъй като и към датата на подаването на молбата от 30.06.2005 г. давността за вземанията по този изпълнителен лист вече е била изтекла. Неправилно въззивната инстанция е преценила, че давността за вземанията по изпълнителните листове от 30.03.2000 г. и от 23.02.2001г. е прекъсната на основание чл. 116, б. „а” ЗЗД поради извършените от длъжника частични плащания, които представляват признание за дължимост на тези вземания. Дори и да се приеме, че част от извършените в хода на изпълнителните дела плащания са за погасяване именно на вземанията по посочените два изпълнителни листа, какъвто извод не може да се направи от събраните по делото доказателства, то този факт е без значение за спора, тъй като към момента на настъпването му давността вече е била изтекла. Настоящият състав намира за неоснователно единствено възражението на касатора за погасяване по давност на непогасената част от вземането за лихва по изпълнителния лист от 12.07.2000 г. по ч. гр. д. № 5807/2000 г. на СРС, 71 състав, обосновано с изтичането на 3-годишната давност по чл. 111 ЗЗД, считано от датата 26.04.2001 г., на която е постановено прекратяване на образуваното въз основа на този изпълнителен лист изп. д. № 64/2001 г. на ДСИ при Елховски районен съд за част от сумите за главница и лихва по посочения изпълнителен лист. Видно от постановлението на съдебния изпълнител от 26.04.2001г., прекратяването на изп. д. № 64/2001 г. касае само сумата, която е погасена чрез превод на сумата 12 600.55 лв., получена на 11.10.2000 г. по договора за обратно изкупуване на трактора, предмет на инвестиционния кредит, от който именно произтичат вземанията по изпълнителния лист от 12.07.2000 г. За непогасената част от вземанията – главница 6 020 лв. и лихви – 499 лв., уточнена изрично в писмо на взискателя ДФ „Земеделие” изх. № 01-1103/0076 от 02.04.2001 г., изпълнителното дело не е прекратено. С оглед на това и съобразно задължителната съдебна практика /ППВС № 3/80 г./, че по време на изпълнителния процес не тече давност, възражението на длъжника /сега касатор/ за погасяване на вземането за лихви се явява неоснователно. По отношение размера на задълженията по изпълнителния лист от 12.07.2000 г., при съобразяване на извършените от длъжника след образуване на изп. д. № 64/2001 г. плащания, настоящият състав приема следното: При наличието на изрично признание на взискателя ДФ „Земеделие”, съдържащо се в писмо изх. № 02-6500 от 30.05.2008г., че получената по договора за обратно изкупуване сума 12 600.55 лв. „е осчетоводена като погасяване на главницата 16 848 лв.”, следва да се счете, че с извършения на 11.10.2000 г. превод на тази сума по сметката на Фонда, непогасената част от главницата към същата дата възлиза на 4 247.75 лв. Дължими към тази дата остават също: посочената в изпълнителния лист лихва за минало време в размер на 1 152.79 лв.; законната лихва върху главницата 16 848 лв. за периода от 20.06.2000 г. до датата на частичното плащане – 11.10.2000г. и законната лихва върху непогасената главница 4 247.75 лв. за периода от 11.10.2000 г. до следващото плащане от длъжника. Такова е извършено на 28.12.2007 г. – изплатена е сумата 5 748 лв., получена от публичната продан на собствени на длъжника земеделски земи. Видно от приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, със сумата 5154.06 лв. е погасена натрупаната до този момент лихва за забава, а главницата е погасена със сумите 125.88 лв. и 593.94 лв. В резултат на това остатъкът от непогасената към 28.12.2007 г. главница възлиза на 3 527.63 лв., като впоследствие с извършените удръжки от трудовото възнаграждение на длъжника през периода 18.07.2008 г. – 24.03.2009 г. в размер на сумата 818.48 лв., същата е намалена до сумата 2 709.15 лв. Съобразно експертното заключение, за периода от извършеното на 28.12.2007 г. плащане до датата на завеждане на исковата молба – 09.03.2009 г., при отчитане и на плащанията чрез удръжки от трудовото възнаграждение на длъжника, дължимата законна лихва върху непогасената главница възлиза на сумата 297.62 лв. Следователно, към датата на исковата молба дължими се явяват само тези две суми /или обща сума 3 006.77 лв./. Ето защо, по отношение на тях предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен и правилно е бил отхвърлен. В останалата част, обаче, до пълния претендиран размер 34 974.34 лв. искът е доказан и основателен и след отмяна на обжалваното въззивно решение същият следва да бъде уважен. При посочения изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът дължи на касатора направените за разглеждане на делото във всички инстанции разноски съобразно уважената част от иска в размер на 1 115.12 лв. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът следва да заплати в полза на Върховен касационен съд държавна такса върху уважената част от иска за производството пред всички инстанции в размер на 2 557.40 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 2 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение от 16.05.2011 г. по гр. д. № 11 913/2010 г. на Софийски градски съд, Административно отделение, ІІІ-Г състав в частта, с която предявеният от А. П. А. от [населено място], [община] срещу Д. фонд „Земеделие”, [населено място] иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че не дължи общо сумата 34 974.34 лв. по изп. дело № 162/2007 г., образувано въз основа на изп. лист, издаден по гр. д. № 5807/2000 г. на СРС, 71 състав, е отхвърлен за разликата над 3 006.77 лв., вместо което ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на правно основание чл. 439 ГПК, че А. П. А. от [населено място], [община], [улица], не дължи на Д. фонд „Земеделие”, [населено място], [улица], сумата 31 967.57 лв. /тридесет и една хиляди деветстотин шестдесет и седем лева и петдесет и седем стотинки/, т. е. разликата над сумата 3 0006.77 лв. до сумата 34 974.34 лв., по изп. дело № 162/2007 г., образувано въз основа на изп. лист, издаден по гр. д. № 5807/2000 г. на СРС, 71 състав. ОСТАВЯ В СИЛА решение от 16.05.2011 г. по гр. д. № 11 913/2010 г. на Софийски градски съд, Административно отделение, ІІІ-Г състав в останалата обжалвана част. ОСЪЖДА Д. фонд „Земеделие”, [населено място] да заплати на А. П. А. от [населено място], [община] направените по делото разноски в размер на 1 115.12 лв. /хиляда сто и петнадесет лева и дванадесет стотинки/. ОСЪЖДА Д. фонд „Земеделие”, [населено място] да заплати по сметка на Върховен касационен съд държавна такса в размер на 2 557.40 лв. /две хиляди петстотин петдесет и седем лева и четиридесет стотинки/. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: