5 Р Е Ш Е Н И Е № 93 гр. София, 21 юни 2018 година Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети април две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурор Т. Комов, изслуша докладваното от съдията Рушанова дело № 158/2018 година и съобрази следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на подс. Е. В. С. и защитника й срещу решение на Софийски Апелативен съд № 460/30.10.2017г. по внохд № 683/2017г. по описа на същия съд. В жалбите се ангажират основанията по чл. 348, ал.1, т. 1 - 3 от НПК, като изтъкнатите в тях доводи са напълно идентични. Оспорва се процесуалната дейност на апелативния съд по оценката и анализа на събраните доказателствени материали, довели пороци във вътрешното му убеждение относно приетите за установени фактически положения. Оспорват се изводите във връзка с основния въпрос на какъв сигнал на светофарната уредба е предприела преминаването през кръстовището подсъдимата. Като последица от неправилно установената фактология се претендира и допуснатото нарушение на материалния закон. Справедливостта на наложеното наказание се атакува със съображения за формален подход и липса на действително отчитане на наличните по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. В заключение се иска отмяна на въззивното решение и постановяване на нова, с която подсъдимата да бъде оправдана по обвинението да е извършила престъпление по чл. 343, ал.1, б.”в” във връзка с чл. 342, ал.1, пр. 3 от НК. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимата и защитникът й поддържат жалбите. Претендират недоказаност на обвинението и молят за оправдаване на подсъдимата. Повереникът на частните обвинители пледира за неоснователност на депозираните касационни жалби и моли атакуваното решение да бъде оставено в сила. Представителят на ВКП застъпва становище за неоснователност на жалбите, като поддържа, че въззивният съд не е допуснал пороци в оценъчната си дейност, както и при приложението на материалния закон. Заявява също, че наложеното на подсъдимата наказание е справедливо и липсват основания за неговото намалявани или за прилагането на чл. 55 от НК. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда от 02.03.2017г. по нохд № 5183/2015г. Софийски градски съд признал подс. Е. В. С. за виновна в това, че на 03.09.2014г., при управление на лек автомобил, е нарушила правилата за движение по пътищата – чл.6, т.1 от ЗДвП, чл.12, ал.1 от ЗДвП, чл.31, ал.1 и ал.7 от ППЗДвП, като водачката преминала през кръстовището на светеща на светофара червена светлина, в резултат на което причинила смъртта на Б. Г. Е., поради което на осн. чл. 343, ал.1, б.”в” във връзка с чл.342, ал.1, пр.3 и чл.54 от НК е осъдена на наказание лишаване от свобода за срок от 3/три/ години, като изпълнението на наказанието е отложено на осн. чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 5/пет/ години. На осн. чл. 67, ал. 3 от НК съдът постановил спрямо подсъдимата през изпитателния срок да се изпълнява пробационна мярка по чл. 42а, ал. 2, т. 4 от НК- включване в програми за обществено въздействие. На осн. чл. 343г във връзка с чл. 343, ал.1 б.”в” от НК съдът лишил подс. С. от право да управлява МПС за срок от 5/пет/ години. На подсъдимата са възложени разноските по водене на делото. По жалба на подсъдимата е образувано внохд № 683/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, по което е постановено атакуваното пред ВКС въззивно решение. С него първоинстанционната присъда е изменена, като е отменено изпълнението на наложената на подс. С. на осн. чл. 67, ал. 3 от НК пробационна мярка по чл. 42а, ал. 2, т. 4 от НК - включване в програми за обществено въздействие в рамките на изпитателния срок. В останалата част потвърдил присъдата. Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила- касационно основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК, не може да се сподели. Възраженията в касационните жалби представляват несъгласие с оценката на доказателствените материали относно тяхната достоверност и на практика касаят обосноваността на съдебното решение, без да се отчете, че необосноваността не представлява самостоятелно касационно основание, поради което достоверността на доказателствените материали не подлежи на преобмисляне в касационното производство. По принцип касационната инстанция, в рамките на предоставените й правомощия по закон, може да проверява съответствието на процесуалната дейност на съда по оценката на доказателствата с изискванията на чл. 14 от НПК, но не и да се намесва във вътрешното убеждение на решаващия съд по същество, пререшавайки въпросите по достоверността на доказателствените материали. Когато констатира пороци в процесуалната дейност на съдилищата при установяване на значимата за процеса фактология, ВКС може да упражни правомощието си по чл. 354, ал.1, т. 5 от НПК – да върне делото за ново разглеждане, при което, чрез стриктно съблюдаване изискванията на процесуалния закон, да се изгради правилното убеждение относно фактите. За разлика от тази хипотеза на касационен контрол, правомощието по чл. 354, ал.1, т. 2 от НПК - „да отмени присъдата или решението и да прекрати или спре наказателното производство в предвидените от закона случаи, а в случая по чл. 24, ал.1, т.1 - да оправдае подсъдимия” се реализира в случаите на правилно установена фактология, но при неправилното приложение на материалния закон- т.е. когато иначе вярно установените факти указват на това, че „деяние не е извършено или че то не съставлява престъпление”. В контекста на развитите в касационната жалба доводи, изтъкнатите по-горе принципни положения, означават че до директно оправдаване на подсъдимата/така както единствено се претендира в жалбите, а и се поддържа в съдебно заседание/ от касационния съд, би могло да се стигне при кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ не се констатира нарушение на процесуалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и 2/приетите като безспорно установени фактически положения дават основания да се счете, че липсва деяние или че то не е престъпно по своя характер, какъвто извод в настоящия случай не може да бъде направен. Недоволството на подсъдимата е насочено към приетия от инстанциите по същество механизъм на произшествието и в частност срещу заключението им, че причина за неговото настъпване е преминаването на управлявания от подсъдимата автомобил на червен сигнал на светофарната уредба. Аргументите се свеждат до неправилна оценка на показанията на св. С. С./която е и частен обвинител по делото/, св. Р. Д., св. Б. Р. и обясненията на подс. С.. При извършената касационна проверка ВКС не намери въззивния съд да е допуснал порок при извеждане на правно - значимата фактология. Напротив - изпълнил е задължението си да изследва обективно, всестранно и пълно всички обстоятелства по делото. На доводите във въззивната жалба е даден задълбочен, ясен и подробен отговор. Впрочем тези доводи дословно са преповторени и са залегнали и в касационната жалба. Независимо, че напълно е утвърдил възприетите от първоинстанционния съд фактически положения, апелативният съд е извършил самостоятелен и прецизен анализ на доказателствените материали, в резултат на което убедително е защитил изводите относно механизма на произшествието. Нещо повече, предложения от защитата вариант за протичане на произшествието, който се поддържа и в касационната жалба, с основание е отхвърлен като неподкрепен от доказателствените материали. На колебливостта и несигурността в обясненията на подсъдимата е противопоставено съответствието между показанията на св. С./очевидец, пътуващ на предната седалка в л.а „Пежо”, управляван от майка й – пострадалата Б. Е./ и данните от циклограмата на светофарната уредба, кореспондиращи със заключението на неоспорената от защитата и приета без възражения петорна арбитражна комплексна медико автотехническа експертиза. С основание, на базата на отговорите по посочената експертиза, е изведен и централният фактически въпрос, на който е следвало да се даде отговор, а именно - кой от двамата водачи е преминал кръстовището на червен сигнал на светофара. Отчетено е съществуващото противоречие в съдържимото в доказателствените средства, като въззивният съд е изложил аргументи, с които убедително е защитил заключението си, че обсъжданото нарушение на правилата за движение по пътищата е допуснато от подс. С., а не от пострадалата Е.. Данните от циклограмата/по допустимостта и съдържанието на които също липсва спор/ изключват възможността двата автомобила да са извършвали едновременното си движение при навлизане на кръстовището при разрешителен светлинен сигнал за това. Логичен е изводът, че един от двамата участници/ или подсъдимата, или пострадалата/ следва да е навлязъл в кръстовището на червен/забранителен/ светлинен сигнал на светофара. Видно от циклограмата на светофарната уредба на кръстовището тя е работела на две фази, като в направлението на лек автомобил „Нисан”, управляван от подсъдимата били предвидени две под фази, всяка с продължителност от 50 секунди. При първата подфаза зеленият сигнал е с продължителност от 0 до 23 сек, а междинното време, осигуряващо безопасното преминаване през кръстовището е с продължителност от 10 сек и неговото начало е от край на зеления сигнал за л.а „Нисан” до началото на зеления сигнал за л.а.”Пежо”/управляван от пострадалата Е./. Същевременно времето от момента на подаване на „жълт” сигнал след „зелен” за направлението на л.а. „Нисан” до момента на подаване на „зелен” сигнал за направлението на лек автомобил „Пежо” било 10 секунди, като общата продължителност на времето от началото на червен сигнал за лек автомобил „Нисан”, последван от жълт сигнал за него до подаването на зелен сигнал за излизащите от магазин „Хит”/ в това число и за лек автомобил „Пежо”, било 33 секунди. При съпоставянето на тези данни със свидетелските показания на св. С., последователно и категорично поддържаща, че на светофарната секция за изход от магазин „Хит” майка й - пострадалата Е., като водач на лек автомобил „Пежо” е изчакала няколко секунди, за да светне зелено, като изчакването е продължило най-много 30 секунди, след което е бил подаден зелен сигнал и именно на него е навлязъл в кръстовището, въззивният съд с основание е утвърдил фактическите изводи на градския съд. Дори да се приеме възможно най-благоприятното за подсъдимата обстоятелство/че е предприела преминаването на кръстовището в последната секунда на зеления разрешителен сигнал за движение в нейното направление, а именно 23 секунда/, то подаването на зелен сигнал за лек автомобил „Пежо” е станало след 10 секунди - на 33 секунда от цикъла и следователно - при достоверност на обясненията на подсъдимата- тя като водач на лек автомобил „Нисан” би разполагала с още 10 секунди за безопасното си изтегляне от кръстовището, а това обективно не се е случило. Въззивният съд е акцентирал на показанията на св. Д. не защото той е възприел сигналите на светофарната уредба по време на транспортното произшествие, а тъй като съдържимото в показанията му е в косвена подкрепа на казаното от св. С.. Този свидетел се е намирал в непосредствена близост до кръстовището, възприел е слухово шума от удара между двете превозни средства, след което незабавно се е насочил към л.а. „Пежо” и то в момент на преустановяване на движението му, като безпрепятствено е пресякъл пътното платно. На базата на данните за безпроблемното му преминаване, въззивният съд е заключил, че това е сторено от него на зелен сигнал на светофара/ вкл. и по направлението на лек автомобил „Пежо”/ и на продължаващо действие на червен сигнал на светофара по направлението. Изтъкнатите от касатора доводи в подкрепа на нелогичността на този извод основани на субективните разсъждения на защитата относно разстоянието, което свидетелят е следвало да измине и времето на неговата реакция, са неоснователни, тъй като сам свидетелят е пояснил в разпита си, че „… Чу се удар от двете коли….Изтичах натам….това е на около пет, шест метра светофара се пада зад гърба ми…от входа на паркинга може да се излезе и оттам излязох и отидох до колата”. Друг е въпросът, че показанията на този свидетел съвсем не са с решаващо значение за изясняване механизма на протичане на произшествието, а такива са показанията на св. С., които от своя страна съдилищата са подложили на детайлен и прецизен анализ. Настоящият състав намира за законосъобразен извода на апелативния съд, с който се отхвърля тезата на подсъдимата С., че не пострадалата, а именно тя е навлязла в кръстовището на зелен сигнал на светофарната уредба, като в нейната посока на движение по [улица]и по направление от [улица]към [улица]са преминали и други автомобили при разрешителен за тях светлинен сигнал на светофарната уредба. Правилно е посочено, че обясненията й се опровергават от комплексната оценка на показанията на св. С., кореспондиращи с данните от циклограмата на светофарната уредба и показанията на св. Д. относно незабавната му реакция, свързана с пресичане на пътното платно на булеварда по направлението на подсъдимия и безпрепятствения начин на това пресичане, указващ на липса на други автомобили. Очевидно, причината за настъпилото ПТП и вредните последици от него за водача на лек автомобил „Пежо” - Б. Е. е допуснатото нарушение от подсъдимата и навлизането й в кръстовището на червен сигнал на светофарната уредба. В контекста на изтъкнатото, напълно безпредметно се явява допълнителното обсъждане на възраженията на защитата на подсъдимата, свързани с превратно тълкуване на свидетелски показания, и предлагането на собствени версии за случилото се на базата на избирателна и субективна интерпретация на доказателствените материали, тъй като съдилищата при обсъждане на противоречивите доказателства са изложили съображения защо се доверяват на свидетелите, подкрепящи обвинителната теза, а не на изолираните и представляващи опровергана защитна позиция обяснения на подсъдимата. Предвид изложеното, при касационната проверка на атакуваното решение не се констатираха допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да обусловят връщане на производството на предходен процесуален стадий за отстраняването им. В рамките на приетата фактология правилно въззивният съд е утвърдил правните изводи на първоинстанционния съд, като е счел, че транспортното произшествие се дължи единствено на допуснати от страна на подсъдимата нарушения по чл.6,т.1 от ЗДвП, чл. 12, ал. 1 от ЗДвП и чл. 31, ал. 1 и ал. 7 от ППЗДвП, тъй като е навлязла в кръстовището при подаден в нейната посока на движение червен /забранителен/ светлинен сигнал на светофара, в резултат на което е реализирала ПТП с движещия се на зелен сигнал, с маневра ляв завой, на същото кръстовище, лек автомобил „Пежо”, управляван от Б. Е.. В резултат на транспортното произшествие, водачката на лек автомобил „Пежо” получила несъвместими с живота увреждания и починала впоследствие - на 25.09.2014 година. В касационната жалба не са изтъкнати конкретни аргументи в подкрепа на оплакването за неправилно приложение на закона, като то се обосновава с аргументи за неправилно изведена фактология, на базата на която подсъдимата е призната за виновна и осъдена. Както бе посочено по-горе пороци в дейността по установяване на фактите не се констатират, а реализираното от подсъдимата поведение правилно е квалифицирано като престъпление по чл. 343, ал.1, б.”в” във връзка с чл.342, ал.1, пр.3 от НК, като към изтъкнатите от съда аргументи относно обективната и субективната съставомерност на деянието няма какво допълнително да бъде добавено, поради което е безпредметно тяхното повторение в настоящото решение. На последно място, касационната инстанция не констатира и нарушения, свързани с индивидуализацията на наказанието, наложено на подсъдимата. Оплакването в касационната жалба е насочено срещу размера на наказанието лишаване от свобода и лишаване от право да се управлява МПС, като се заявява, че те са в завишен размер, а съдът бил изтъкнал неубедителна мотивировка. Възражението не може да се сподели. Първо, несъгласието на защитата с аргументацията на съда, е декларативно заявено, като в противовес на аргументите на съда, защитата не е посочила каквито и да било доводи за явната несправедливост на наложените наказания, а единствено е изразила недоволство с техния размер. Второ, известно е че упражняването на правомощието по чл. 354, ал. 2, т. 1 във връзка с ал. 1, т. 4 от НПК /да се измени присъдата, като се намали наложеното наказание/ или правомощието по чл. 354, ал. 3, т. 1 във връзка с чл. 354, ал.1, т. 5 от НПК/ да се отмени присъдата и делото да се върне за ново разглеждане на въззивната инстанция, когато се налага да се увеличи наказанието/ предполага положителна констатация, че наложеното наказание очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл.36 от НК. Следователно изводът за необходима корекция в наказанието е последица от заключението за неправилна дейност на съдилищата по индивидуализация на наказанието. Такава в конкретния случай не е налице. Въззивният съд е отчел всички смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимата обстоятелства, според действителното им значение и тежест, съобразени са конкретната й обществена опасност, както и тази на извършеното от нея деяние и правилно е утвърден извода на градския съд, че справедливо и съответно на престъплението е наказанието лишаване от свобода в размер на 3/три/ години, чието изпълнение следва да се отложи на осн. чл.66, ал.1 от НК с 5/пет/ години изпитателен срок. При собствената си оценъчна дейност закономерно и в съответствие със заключението, че подсъдимата не представлява лице със завишена степен на обществена опасност, с добри характеристични данни и деянието е инцидентна проява в живота й, апелативният съд е облекчил наказателно-правното й положение, като е отменил първоинстанционната присъда в частта й, с която е било постановено по време на изпитателния срок да се изпълнява пробационна мярка по чл.42а, ал. 2, т. 4 от НК - включване в програми за обществено въздействие. Съдът подробно се е спрял на смекчаващите отговорността обстоятелства/чисто съдебно минало, трудова ангажираност, семейно положение/, отделил и необходимото внимание на отегчаващите отговорността обстоятелства/многобройните наказания по административен ред за нарушения на ЗДвП, детайлите по механизма на произшествието, включително и данните, че макар и без причинна връзка с резултата, подсъдимата се е движела със скорост над разрешената за населеното място/, като не се констатират да са останали неотчетени или да е била надценена конкретната тежест на всяко едно от посочените по-горе обстоятелства. Фактите по осъществяване на транспортното произшествие не предполагат необходимост от смекчаване положението на жалбоподателката - то се дължи единствено и само на неправомерното й поведение, изразило се в груби нарушения на задълженията и забраните по ЗДвП от една страна, а от друга - при пълно отсъствие на усложняващи пътната обстановка фактори и/или съпричиняване от страна на останалите участници в движението. Ето защо липсват основания за намаляване размера на наказанието лишаване от свобода. Такива не се констатират и по отношение кумулативното наказание „лишаване от право да се управлява МПС”, отмерено от инстанциите в размер на 5/пет/ години. Несъмнен факт по делото е, че подсъдимата многократно е санкционирана по административен ред за нарушения на правилата за движение по пътищата. Установено е, че преобладаващата част от административните й наказания са за нарушение на режима на скоростта. Поради това закономерен е изводът на инстанциите, че данните в досието й като водач на МПС я определят като лице, системно неспазващо изискванията за безопасно управление на МПС. С оглед на изтъкнатото, не е налице фрапиращо несъответствие между наложеното наказание и обществената опасност на деянието и дееца, на приетите по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл.36 от НК, поради което оплакването за явна несправедливост на наказанието, не може да се сподели. Предвид изложеното и като констатира неоснователност на наведените в касационната жалба доводи и на осн. чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 460/30.10.2017г. на Апелативен съд - София, постановено по ВНОХД № 683/2017 г. по описа на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: