4 Р Е Ш Е Н И Е №256 София, 05 декември 2017 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на седемнадесети ноември две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Божидар Джамбазов изслуша докладваното от съдия Евелина Стоянова дело № 884 описа за 2017година. Производството е образувано по касационна жалба на подсъдимия П. З. Б., подадена чрез неговия защитник – адв.С. Л., против решение на Апелативния съд-гр.Пловдив, постановено по внохд № 247/17 г. Възразява се наличието на основанията по чл.348, ал.1, т.т.1 и 2 от НПК и се иска връщане на делото за ново разглеждане. Отделно се поддържа искане за отмяна на забраната по чл.68, ал.1 от НПК. Пред ВКС подсъдимият лично и защитата му поддържат жалбата. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна. За да се произнесе Върховният касационен съд, първо наказателно отделение взе предвид следното: С присъда по нохд № 157/16 г. Окръжният съд-гр.Пловдив осъдил подсъдимия на основание чл.354а, ал.1, във връзка с чл.20, ал.2 и чл.54 от НК на 2 години лишаване от свобода, условно за срок от 4 години и на глоба в размер на 5000 лева, като при условията на чл.59 от НК зачел времето, през което подс.Б. е бил задържан по ЗМВР и НПК – от 21.02. до 28.04.2015 г. С решение от 21.06.2017 г. по внохд № 247/17 г., образувано по жалба на подсъдимия, ПАС изменил присъдата на ПОС, като на основание чл.55 от НК намалил наказанието на подс.Б. от 2 години на 10 месеца лишаване от свобода; намалил изпитателния срок по чл.66, ал.1 от НК от 4 на 3 години и отменил наложената му глоба. В останалата част присъдата е потвърдена. Искането на подсъдимия за отмяна приложението на чл.68, ал.1 от НПК е оставено без уважение. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение установи: Жалбата е частично основателна. Както се посочи, жалбоподателят претендира да са налице касационните основания по чл.348, ал.1, т.т.1 и 2 от НПК. Данни, в подкрепа на първо посоченото основание, не се обективират в жалбата, нито пък са заявени пред ВКС, което указва, че неправилното приложение на закона се поддържа като последица на допуснати съществени нарушения на процесуални правила. В подкрепа на основанието по чл.348, ал.1, т.2 от НПК обобщено се твърди, че липсва доказателствена основа за изводите относно съпричастността на подсъдимия към дейността на неговия брат, а в детайли – процесуалните права на подсъдимия са ограничени от обвинителния акт, който, според подсъдимия и защитата му, не е съответен на изискванията на чл.246 от НПК, тъй като от него не става ясно на какви доказателства се основава обвинението и каква точно е престъпната дейност осъществена от подс.Б.. На следващо място е заявено недоволство от оценката на показанията на свидетелите Ж.А. и Д.С., като се счита, че съдът ги е анализирал превратно. Така направените възражения не намират опора в данните по делото и поради това са неоснователни. Не се установява наличието на основанието по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Възраженията не се поставят за първи път. Преди да бъдат заявени пред третата инстанция те са били поддържани пред ПАС. Макар и да не се твърди, поради посоченото ВКС е длъжен да извърши проверка относно съответността на дейността на въззивния съд на изискванията на чл.339, ал.2 от НПК. Мотивите на оспореното решение убедително сочат, че ПАС е дал отговор на всички възражения на подсъдимия и защитата му, развити във въззивната жалба и пред съда, като е посочил основанията, поради които не ги е възприел за основателни. В тази насока съдът не е бил лаконичен, нито пък декларативен, което добре е видно от изложените в мотивите съображения – от л.5 до 15. Тези съображения, в тяхната конкретика и детайлност, фактически не се оспорват от жалбоподателя, тъй като срещу тях не са изложени, нито пък наведени, пред касационния съд, каквито и да било доводи. Подобен подход е немислим за ВКС, комуто е възложена проверка на дейността на ПАС, а последната най-добре е видна от съобразителната част на атакуваното решение. Всички съображения, за които иде реч, се споделят изцяло от ВКС, като не се установяват причини за критично отношение към стореното от ПАС. Преповтарянето им тук не е задължително, нито пък необходимо. При видимата изчерпателност на анализа на съдържанието на обвинителния акт на плоскостта на чл.246 от НПК и ТР № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС, както и на доказателствената основа позволила изводите по фактите от кръга по чл.102 от НПК, приети за установени от въззивния съд, ВКС не намира какво да добави. Още повече, че както се спомена, тези съображения не са оспорени надлежно. Декларативното несъгласие с тях не налага друг извод относно дейността на ПАС, различен от произтичащия от казаното дотук. Внесеният в съда обвинителен акт не е ограничил процесуалните права на подсъдимия, по начина претендиран от него и защитата му, защото е изготвен в съответствие с изискванията на чл.246 от НПК и цитираното по-горе тълкувателно решение на ОСНК на ВКС. Вярно е, че обстоятелствената му част е нетипична, но това, в конкретният случай не указва на твърдяната непълнота, а оттук и на ограничението на процесуалните права на подсъдимия. Инкриминираното обвинение не е лишено от доказателствена основа. Всички елементи на същата, гласни и писмени, са обсъдени в съответствие с процесуалните правила, най-напред всеки един поотделно и след това във взаимната им връзка с насоченост за изясняването на фактите от кръга на главния по чл.102 от НПК. При липсата на основанието по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, проверката относно правилното приложение на закона е възможна само в рамките на фактите, приети за установени от въззивния съд. Стана дума за това, че коментираното основание е ангажирано като последица на обсъденото вече, а не самостоятелно с отделни данни, в негова подкрепа. Отразената в решението фактическа обстановка разкрива признаците от обективна и субективна страна на инкриминирания престъпен състав, поради което съдът е имал основание да ангажира отговорността на подс.Б.. С намесата на въззивния съд, наложеното на подсъдимия наказание е справедливо, тъй като е съответно на обстоятелствата по чл.348, ал.5, т.1 от НПК. Възражението по приложението на чл.68, ал.1 от НПК е основателно. Както е известно мярката за процесуална принуда „Забрана за напускане на пределите на Република България”, по чл.68, ал.1 от НПК е основана на съществуването на основателна опасност, че извън нея, подсъдимият ще се укрие от органите на наказателното производство. Доколкото с настоящата проверка приключва висящността на последното, следва да се приеме, че взетата спрямо подсъдимия, още от досъдебното производство, мярка по чл.68, ал.1 от НПК, е изиграла своята роля, и поради това тя следва да бъде отменена. Водим от горното, като не намери основания за изменение или отмяна на обжалваното въззивно решение, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение от 21.06.2017 г., постановено по внохд № 247/17 г. на Апелативния съд – гр. Пловдив. ОТМЕНЯ взетата спрямо подсъдимия П. З. Б. мярка за процесуална принуда по чл.68, ал.1 от НПК „Забрана за напускане на пределите на Република България”. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: