Р Е Ш Е Н И Е № 60178 гр. София, 21.02.2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Биляна Чочева ЧЛЕНОВЕ: 1. Жанина Начева 2. Бисер Троянов при секретаря …… Г. Иванова ………………………………………… в присъствието на прокурора … Бенчев …………………………………. изслуша докладваното от съдия Ж. Начева ……………………………………… наказателно дело № 878 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия К. Г. П. против решение № 19 от 22.07.2021 г. на Военно-апелативния съд по в. н. о. х. д. № 36/2020 г. В жалбата са отбелязани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Твърди се, че въззивният съд е нарушил закона при определяне на наказанието; допуснал е съществено процесуално нарушение предвид погрешния си подход при оценката на събраните доказателства; позовал се е на назначената на досъдебното производство съдебно-техническа и фоноскопна експертиза в противоречие със съдебната практика на ВКС (Решение № 175/11.11.2019 г. по н. д. № 774/2019 г.) и разпоредбата на чл. 13, ал. 2 НПК; наказанието е явно несправедливо, защото отчетените смекчаващи обстоятелства са били подценени, а приносът на пострадалия и здравословното състояние на подсъдимия - неоснователно игнорирани; наказание, индивидуализирано при условията на чл. 55 НК може изцяло да постигне целите по чл. 36 НК; определеният размер на обезщетение за неимуществени вреди е немотивиран и завишен несправедливо. Направено е искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, или за изменение на решението, като се намалят наказанието и присъденото обезщетение. В съдебно заседание прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, съображенията на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 8 от 22.06.2020 г. на Пловдивския военен съд по н. о. х. д. № 100/2019 г. подсъдимият К. Г. П. е признат за виновен в това, през периода от 23.03.2018 г. до 30.07.2018 г. в гр. Пазарджик, при условията на продължавано престъпление, да се е заканил с убийство на Д. И. К. и това заканване е могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл. 54 НК е наложено наказание от една година лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено за срок от три години, на основание чл. 66, ал. 1 НК. Съдът е осъдил подсъдимия да заплати на Д. И. К. сумата от пет хиляди лева като обезщетение за причинени неимуществени вреди. Разпоредил се е с веществено доказателство. В тежест на подсъдимия е възложил разноските по делото. С решение № 19 от 22.07.2021 г. на Военно-апелативния съд по в. н. о. х. д. № 36/2020 г. присъдата е потвърдена. Подсъдимият П. е осъден за разноски, направени във въззивното производство. Касационната жалба е неоснователна. В нея се съдържат поредица от съображения, направени и пред Военно-апелативния съд срещу обосноваността на присъдата, които изразяват несъгласието на защитника с оценката на свидетелски показания. Посочва се, че въззивният съд безкритично дал вяра на показанията на св. К.; не обсъдил изявленията на св. П. за изнудване от пострадалия, склоняване към сексуален контакт и заплаха, че ще съобщи на съпруга й; пренебрегнал и заявеното в показанията, че подсъдимият не е отправял в нейно присъствие заплахи към пострадалия; съдът се позовал на показанията на св. Н., който на досъдебното производство бил разпитван за факти без връзка с инкриминиран по делото случай. По същината си така представената аргументация покрива оплакване за фактическа необоснованост на въззивното решение, тъй като според жалбоподателя, приетите за установени факти за няколкократно изречени от подсъдимия думи, чието съдържание съдът е интерпретирал като закани за убийство, и за конкретното поведение на самия пострадал спрямо съпругата на подсъдимия П., не отговарят на събраните доказателства по делото. Върховният касационен съд не разполага с правомощия в настоящото производство нито да преоценява доказателствените материали, нито да приема различни фактически положения. Извън касационната проверка остава и какво точно се установявало от едни или други свидетелски показания. Въпреки липсата на прецизни и всеобхватни мотиви по въпроса дали е могъл да използва фактическите данни при решаване на конкретното дело по повдигнатото обвинение след надлежно извършена проверка от гледна точка и на общия правен принцип за законност, въплътен в чл. 32 от Конституцията (в какъвто аспект е бил ориентиран доводът на защитника), преценявайки възможността и в контекста на критериите, при които ЕСПЧ приема за допустимо ограничение в упражняването на право, гарантирано от Конвенцията, в крайна сметка въззивният съд изрично е подчертал, че съдържанието на записите, направени от пострадалия при проведени от него разговори с подсъдимия (единият по време на лична среща, а другият – на телефонна комуникация) и чиято автентичност е била възприета с помощта на специалните знания на вещите лица от съдебно-техническата и фоноскопна експертиза, не се явява водещият аргумент за постановеното решение (л. 16). При установяване на правно релевантните факти съдът основно се е облегнал на съвкупността от доказателства, извлечени от оценените като достоверни показания на св. К. и св. В., на обясненията на подсъдимия (частично), в които бил признал, че лично се срещал с пострадалия, многократно му звънял чрез мобилен апарат и изпращал телефонни съобщения, на част от показанията на св. П., на приобщените писмени материали по делото. Показанията на св. Н. е отчел като източник на доказателствена информация относно личността на подсъдимия П.. Твърдението за наличие на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК в жалбата е отразено декларативно и е обвързано единствено с определеното наказание. От тази гледна точка нарушение на закона по делото няма. Оплакването за явна несправедливост на наказанието също не може да бъде възприето. Военно-апелативният съд е приел за фактически установено, че пострадалият с нищо не е допринесъл за действията на подсъдимия, респ. не е имал и лични взаимоотношения със съпругата му. Не е пренебрегнал здравословното (психично) състояние на подсъдимия, очертано от експертно изяснените личностови разстройства и спецификите в тяхното проявление, обстоятелство, което безусловно е повлияло за конкретното престъпно поведение. Съдът е посочил в мотивите, че неговата относителна тежест в съвкупността от обстоятелства със значение при индивидуализация на наказанието не подкрепя искането на защитника за приложението на чл. 55 НК и замяна на предвиденото по вид наказание или за намаляване по размер на наложеното с присъда лишаване от свобода (л. 17). Наказанието на подсъдимия, което е било индивидуализирано в размер, близък до минималния, с отложено изпълнение за най-краткия срок по чл. 66, ал. 1 НК, не разкрива такова очевидно несъответствие с релевантните по този въпрос обстоятелства, което да обуславя наведеното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Размерът на присъденото обезщетение е бил определен в съответствие с установените неимуществени вреди съобразно обстоятелствата на конкретния случай и не нарушава обществения критерий по чл. 52 ЗЗД за справедливост в обществото. Жалбата е неоснователна и решението следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения, Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 19 от 22.07.2021 г. на Военно-апелативния съд по в. н. о. х. д. № 36/2020 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: