Р Е Ш Е Н И Е
№190/2017
София,07.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретаря Ани Давидова
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 180 по описа за 2017 година
Производство по чл.290 ГПК.
С определение № 785/11.07.2017 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснато касационно обжалване по касационна жалба на Е. Г. Г. – Г., подадена чрез адв. Ст. Х., против решение № 334/27.06.2016 г. по гр.д. № 123/2016 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 123/15.12.2015 г. по гр.д. № 198/2015 г. по описа на Районен съд – Своге, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу Р. В. В. и С. Т. Н. иск с правно основание чл.40 вр. чл. 26,ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за покупко-продажба на недвижим имот във формата на н.а. № 6 ,т. І,рег. № 94, д. № 5 от 2011 г. , по силата на който Е. Г. Г., чрез пълномощника си Х. С. И., е продала на Р. В. В. УПИ ХІІ-580, в кв.23 от ПУП на [населено място], [община], вилна зона „К., Г. и П.”, с площ от 760 кв.м., ведно с построената в имота жилищна сграда, със застроена площ от 18.кв.м. и построената второстепенна сграда със застроена площ от 6 кв.м., заедно с всички трайни подобрения, приращения и насаждения в имота. С решението е отхвърлен и предявеният от Е. Г. Г. - Г. срещу Р. В. В. и С. Т. Н. иск с правно основание чл.124, ал. 1 ГПК за установяване правото й на собственост върху същия имот.
Касационното обжалване е допуснато по обуславящия изхода на делото процесуално - правен въпрос „Длъжен ли е въззивният съд да изложи точни и ясни собствени мотиви и разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателсвата и обсъди защитните тези на страните при очертаните с въззивната жалба предели на въззивно производство? Длъжен ли е въззивният съд да формира своите правни изводи по същество на спора след преценка на всички относими доказателства по делото с оглед разпоредбата на чл. 188 ГПК /отм./, аналогична на нормата на чл. 12 и чл. 235 ГПК?“ и по материално-правни въпроси по приложението на чл. 40 ЗЗД, прецизирани от настоящия състав в смисъл – кога представителят при сговаряне с лицето, с което договаря, действа във вреда на представлявания и доказателствените средства за доказване на сговор, както и по приложението на чл. 22, ал. 1 ЗЗД относно характера на съглашението за отмяна на правото на ползване, учредено в полза на трето лице.
Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, съобрази следното:
Отговорът на поставения въпрос относно приложението на чл. 40 ЗЗД, а именно кога представителят, при сговараряне с лицето, което договаря, действа във вреда на представлявания и с какви доказателствени средства се доказва сговор следва да се съобрази със задължителната практика на Върховния касационен съд, обективирана в множество решения постановени по реда на чл.290 ГПК - решение № 841/19.01.2010 г. по гр.д № 3530/2008 г., ВКС, IV г.о., решение № 361/16.11.2011 г. по гр.д № 1077/2010 г., ВКС, IV г.о., решение № 140/15.10.2015 г. по т.д. № 2092/2014 г., ВКС, I т.о., решение № 586/01.11.2010 г. по гр.д № 853/2009 г., ВКС, IV г.о. ,според която задължението на представителя да действа в интерес на упълномощителя е принцип в института на доброволното представителство. Нарушението на този принцип влече различни правни последици, които са в зависимост от конкретните обстоятелства. Нормата на чл. 40ЗЗД урежда хипотеза, в която третото лице, с което пълномощникът е договарял във вреда на упълномощителя, е недобросъвестно, когато представителят и лицето, с което той договаря се споразумеят във вреда на представлявания и в този случай договорът не поражда действие за представлявания. Хипотезата на чл. 40 ЗЗД предпоставя осъществяване на два правопораждащи факта: договор, сключен във вреда на упълномощителя и споразумяване между пълномощника и третото лице във вреда на представлявания. Преценката дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя се извършва при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи. Увреждането на интереса на представлявания може да има различни проявни форми в т.ч. договор, сключен при неизгодни условия съобразно конкретната икономическа обстановка или когато имуществото на упълномощителя е неоправдано обременено, или когато предоставените на упълномощителя права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт. Успоредно с увреждането следва да е налице и второто условие - споразумяване между упълномощителя и третото лице във вреда на представлявания. В чл. 40 ЗЗД не се предполага недобросъвестност на третото лице, поради което упълномощителят, позоваващ се на тази недобросъвестност следва да я установи.В производството по иска за прогласяване недействителност на увреждащата сделка, ищецът упълномощител следва да установи намерението за увреждане на пълномощника и третото лице. Преценката за това намерение се извършва въз основа на всички доказателства за обстоятелствата, при които е сключен договорът с третото лице - обяснимо е представлявания да не разполага с преки доказателства за сговор между пълномощника си и третото лице, поради което наличието на сговор за увреждане може да бъде установено с косвени доказателства, които ценени в съвкупност да обуславят извод за сговаряне за увреждане. Поредица от такива косвени доказателства могат да бъдат: близки родствени отношения между пълномощника и третото лице в степен, в която законът презумира знание за увреждането (чл. 135, ал. 2 ЗЗД) или заинтересованост (чл. 172 ГПК) вкл. даваща право на отказ от свидетелствуване (чл. 166, ал. 1, т. 2 ГПК), или трайни търговски отношения, или времевия период от упълномощаването до сключването на разпоредителна сделка и последващи такива, сочещи, че третото лице е знаело и се е възползвало от конкретната икономическа ситуация или обратно прехвърляне на правото на собственост от третото лице в полза на пълномощника, както и поведението на приобретатателите свързани с реализиране правомощията, които придобиват с придобиване право на собственост или други действия, даващи основание да се приеме, че сделката е била сключена при сговаряне за увреждане на представлявания. Във всички случаи обаче съвкупната преценка на доказателства следва да създава сигурно убеждение за осъществяване на факта на увреждане на представлявания при сговаряне между пълномощника и третото лице.
По въпроса относно характера на съглашението за отмяна на правото на ползване, учредено в полза на трето лице, следва на първо място да се уточни, че е допустимо с договор за покупко-продажба продавачът да учреди пожизнено право на ползване в ползва на трето лице, в случай, че е налице съгласие на купувача по сделката. Тази уговорка по същността си е договор в полза на трето лице и е регламентирана в чл. 22 ЗЗД, и представлява изключение от принципа за действие на договора между сключилите го страни. Уговорката в полза на трето лице има действие от постигане на съгласието между уговарящ и обещател, а правните последици в сферата на третото лице настъпват съобразно волята на бенефициера, който е свободен да приеме или не уговореното в негова полза, но със изявлението му, че ще се ползва от уговорката, независимо дали то е извършено изрично или мълчаливо, правото на уговарящия да я отмени се погасява. При договор за прехвърляне право на собственост върху недвижим имот с уговорено между страните по сделката в полза на трето лице право на ползване върху прехвърления имот, правото да се отмени тази уговорка се погасява с изричното изявление на бенефициера, че ще ползва имота или с конклудентни действия, изразяващи се в упражняване на учреденото право. След като третото лице е предприело действия, сочещи по безсъмнен начин, че ще ползва имота, страните по сделката не могат да отменят без съгласието му направената в негова полза уговорка – чл. 22, ал.1, изр. ІІ-ро ЗЗД. Изключение от това правило е възможно само в хипотезата на чл. 22, ал.1, изр. ІІІ-ро ЗЗД, когато уговарящият изрично е запазил правото си да отмени уговорката или да замени третото лице. В този смисъла и решение № 158/19.06.2015 г. по гр.д № 6479/2014 г. по описа на ВКС, IV г.о.
Отоворът на поставения процесуално-правен въпрос следва да се съобрази със задължителната практика на ВКС , обективирана в решение № 59/14.04.2015 гр.д. № 4190/14, ВКС, IV г.о., решени №212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010, ВКС, II т.о., определение № 383/16.08.2016 по ч.т.д. № 1312/16, I т.о., решение № 114/15.05.2010 г. по гр.д. № 4232/08, IV г.о., решение № 331/04.07.2011 г. по гр.д. № 1649/10, IV г.о., решение № 157/08.11.2011 г. по т.д. № 823/10, II т.о., решение № 36/24.03.2014 г. по т.д. № 2366/13, II т.о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр.д. № 1640/14, IV г.о., решение № 126/09.05.2011 г. по гр.д. № 421/09, IV г.о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/10, IV г.о., решение № 237/24.06.2010 г. по гр.д. № 826/09, IVг.о., решение № 161/04.10.2016 г. по т.д. № 2220/15, II т.о., решение № 392/10.01.20162 г. по гр.д. № 891/10, I г.о., решение № 22/29.06.2017 г. по гр.д. № 2113/16 г., I г.о. и др. Трайно и безпротиворечиво се поддържа разбирането, че задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. С приетия през 2007 г. ГПК, правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 от ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението – изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК, аналогична на чл. 189, ал. 2 от ГПК (отм.), и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. За обоснованост на въззивното решение съдът е длъжен да обсъди всички обстоятелства по делото, в т.ч. относно преюдициалните правоотношения, от които произтичат претендираните права и възражения, които съдът включва в доклада по делото съгласно чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК. Кои са тези факти съдът определя от твърденията на страните въз основа на правната квалификация на всички права, претендирани от ищеца и насрещните права и възражения на ответника съгласно чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК и от отговорите на въпросите и указанията по чл. 145 ГПК, ал. 1 и 2 ГПК. При обсъждането на фактите и обстоятелствата по делото е без значение коя от страните твърди съответния факт и с процесуалните действия на коя страна той е доказан. За да признае или отрече претендираните права от страните, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Съдът обсъжда също и всички процесуални искания на страните, които се основават на установени факти, както и доводите на страните, които имат значение за решението по делото. Наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. Предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение.
По касационните основания
В касационната жалба и съдебно заседание се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Поддържа се, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви, а е препратил към мотивите на първоинстанционния съд без да изрази становище по подробно въведените във въззивната жалба възражения. Заявява се, че правните изводи на съда не се базират на конкретна преценка и анализ на доказателствата във връзка с твърденията на страните. Твърди се, че договорите за продажба са сключени във вреда на упълномощителката, както и че е налице сговор между пълномощника и купувачите, обстоятелства установяващи се със събраните косвени доказателства и обосноваващи приложението на чл. 40 ЗЗД.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация – С. Т. Н., чрез адв. М. П.. Изразеното становище за нейната неоснователност и правилност на въззивното решение се поддържа и в проведеното открито съдебно заседание. Заявена е претенция за разноски.
Ответник по касация - Р. В. В. не е подал писмен отговор и не се явява в съдебно заседание, за да изрази становище.
Релевираните касационни основания за неправилност на решението са основателни.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че не са ангажирани доказателства, от които да се направи безспорен извод за сговор между пълномощника И. и ответника В. за увреждане на ищцата,а обстоятелството,че сделката между тях е сключена няколко дни след упълномощаването не обосновава безспорен извод,че те са се познавали и сговорили във вреда на ищцата.Приел е,че продажната цена на имота е значително по-ниска от пазарната му цена,но същата е значително по-висока от тази на която ищцата е закупила имота.Позовавайки се на постоянната практика на ВКС,според която ниската продажна цена на имота няма значение за валидността на сделката, ако съдоговорителят е бил добросъвестен и поради липса на ангажирани доказателства за недобросъвестност е потвърдил първоинстанционното решение,препращайки и към неговите мотиви.
Съдът не е обсъдил доказателства по делото в тяхната цялост и е достигнал до неправилен извод,че не може да се направи безспорен извод за сговор между пълномощника И. и ответника В.. Анализирайки съдържанието на процесното пълномощно и предвид отговора на поставения въпрос по приложението на чл. 40 ЗЗД, настоящият състав намира, че с оглед широкия кръг на предоставените пълномощия и гарантиране интереса на представлявания, представителят е следвало да избере разпореждането с правата на собственика, което в най-значителна степен би я удовлетворило. След като е избрал сключване на възмездна сделка за покупко-продажба и предвид установения принцип за действие в интерес на представлявания е следвало да избере най-подходящите и най-добрите условия според компетентността му. Безспорно е установено, че пазарната цена на процесния имот, ведно с построеното в него, към датата на разпоредителните сделки е в приблизителен размер на 17 457, 30 лв., а сделката от 24.01.2011 г.между пълномощника и ответника В. е сключена за цената 7 000 лв. Очевидно е драстичното разминаване между двете стойности. Следва да се подчертае, че цената, на която упълномощителят е придобил процесния имот е ирелевантна, доколкото за наличието на субективно намерение за увреда у пълномощника и третото лице приобратател може да се съди само спрямо обективни данни, като пазарната цена към момента на сключване на сделката е служеща като ориентир. Следователно налице е договор, сключен при неизгодни условия съобразно икономическата обстановка и във вреда на упълномощителя.Споразумяването във вреда на упълномощителя се доказва чрез установяване недобросъвестност на третото лице. Поради това разликата в цената следва да се коментира във връзка с краткия времеви период, протекъл между сключването на упълномощителната сделка и реализиране правата на ответника. Не може да се сподели тезата на въззивния съд, че времевият момент, в който е сключена атакуваната разпоредителна сделка е без правно значение и е ирелевантен по отношение на добросъвестността на третото лице Р. В. В.. Напротив мигновеното откриване на купувач /4 дни след упълномощаването/ на недвижим имот и то съчетано със значително занижена пазарна цена е индиция именно за недобросъвестна уговорка между представител и договорящ.
Въззивният съд е бил длъжен да изследва конкретните обстоятелства по делото по отношение на твърдението за сговор между И. и В., както и условията при които сделките са сключени – обективни факти, от които се правят конкретни изводи за субективните им намерения. Липсата на преки доказателства, допуска сговорът да бъде доказан чрез косвени доказателства, включително и като се изследват данни за последващо прехвърляне на имота. По делото не се спори, че на 14.02.2011 г. /24 дни след първата прехвърлителна сделка/ имотът отново е продаден, този път от Р. В. В. на С. Т. Н. и то на още по-ниска цена – 3 350 лв. Установява се поредица от разпоредителни сделки, която сочи на мотивиране за сключване на сделките във вреда на представлявания продавач.Още повече,че за наличие на сговор между пълномощник и купувач свидетелства и обстоятелството, че приобретателят е платил на представлявания продажната цена, без правото да получи платежната цена да е предвидено в процесното пълномощното.
Въззивният съд не е обсъдил и обстоятелството ,че по отношение на процесния имот в полза на К. А. Л. – Г. е учредено пожизнено право на ползване./ н. а. № 160, т. II, рег. № 1428, д. № 332/2008 г./ Макар и съществуването му да не е отразено в последвалите разпоредителни сделки, същото не е погасено на това основание,тъй като договорът в полза на третото лице вече е произвел своето действие.Освен това от показанията на приобретателката Л.-Г. се установява, че същата е осъществявала учреденото й право и владее имота. Липсата на данни за учреденото вещно право, отразено в актовете за сключване на разпоредителни сделки, включително и предвид предвиденото му публично оповестяване чрез вписване, също буди съмнение в добросъвестността на пълномощник и купувач.
Неправилно е игнорирано обстоятелството, че в продължителен период от време / 24.01.2011 г. – 31.03.2013 г./, нито един от приобретателите не е заявил владелчески претенции спрямо имота, който е придобил,както и обстоятелството,че дори към настоящия момент К. владее имота.
С оглед изложеното, формираните от въззивния съд изводи по приложението на чл. 40 ЗЗД са неправилни, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено при условията на чл. 293, ал. 2 ГПК и постановено ново решение по съществото на гражданскоправния спор, с което предявеният иск за прогласяване недействителност на договор , обективиран в н.а. за продажба № 6, том I, рег. № 94, дело № 5/2011 г. на нотариус А. Ч. се уважи като основателен.
Сделки, с които се прехвърлят вещни права върху чужди вещи не пораждат вещно-транслативен ефект,т.е. продажбата на чужда вещ не поражда правни последици относно собствеността й. Следователно сделката, с която Р. В. В. е продал на С. Т. Н. имота не е годно правно основание да легитимира купувача като собственик на процесния имот.С оглед изхода на спора по иска с правно основание чл. 40 ЗЗД, решението следва да бъде отменено като неправилно и в частта му по иска с правно основание чл. 124 ГПК. Извършеното с договора по н. а. за продажба № 6, том I, рег. № 94, дело № 5/2011 г. по описа на нотариус А. Ч. прехвърляне на правото на собственост върху процесния имот е недействително по отношение на ищцата, поради което не е породила действие спрямо нея и сделката, обективирана в н. а. за продажба № 31, том I, рег. № 174, дело № 29/2011 г. по описа на нотариус А. Ч., по силата на която Р. В. В. е прехърлил същия имот на С. Т. Н.. Ето защо Е. Г. Г. – Г. е собственик на процесния имот, поради което претенцията за установяване правото ѝ на собственост следва да бъде уважена като основателна.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 2 ГПК на касатора Е. Г. Г.-Г. следва да бъдат присъдени направените и доказани съдебни разноски в размер на 2 105 лева, съгласно приложения списък.
Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, Върховния касационен съд, състав на IV г.о.
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 334/27.06.2016 г. по гр.д. № 123/2016 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 123/15.12.2015 г. по гр.д. № 198/2015 г. по описа на Районен съд – Своге, с което е отхвърлен предявеният от Е. Г. Г. - Г. срещу Р. В. В. и С. Т. Н. иск с правно основание чл.40 вр. чл. 26,ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за покупко-продажба на недвижим имот във формата на н.а. № 6 ,т. І,рег. № 94, д. № 5 от 2011 г. по описа на нотариус А. Ч., по силата на който Е. Г. Г., чрез пълномощника си Х. С. И., е продала на Р. В. В. УПИ ХІІ-580, в кв.23 от ПУП на [населено място], [община], вилна зона „К., Г. и П.”, с площ от 760 кв.м., ведно с построената в имота жилищна сграда, със застроена площ от 18.кв.м. и построената второстепенна сграда със застроена площ от 6 кв.м., заедно с всички трайни подобрения, приращения и насаждения в имота, при граници на имота: [улица], УПИ X.-58, УПИ VIII-406, всички в кв. 23 по плана на населеното място и край на регулацията и е отхвърлен и предявеният от Е. Г. Г. - Г. срещу Р. В. В. и С. Т. Н. иск с правно основание чл.124, ал. 1 ГПК за установяване правото й на собственост върху УПИ ХІІ-580, в кв.23 от ПУП на [населено място], [община], вилна зона „К., Г. и П.”, с площ от 760 кв.м., ведно с построената в имота жилищна сграда, със застроена площ от 18.кв.м. и построената второстепенна сграда със застроена площ от 6 кв.м., заедно с всички трайни подобрения, приращения и насаждения в имота, при граници на имота: [улица], УПИ X.-58, УПИ VIII-406, всички в кв. 23 по плана на населеното място и край на регулацията.
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 40 ЗЗД за недействителна по отношение на Е. Г. Г. - Г. сделка от 24.01.2011 г., сключена с н. а. за продажба № 6, том I, рег. № 94, дело № 5/2011 г. по описа на нотариус А. Ч., с който Е. Г. Г. - Г., действаща чрез Х. С. И., е продала на Р. В. В. УПИ ХІІ-580, в кв.23 от ПУП на [населено място], [община], вилна зона „К., Г. и П.”, с площ от 760 кв.м., ведно с построената в имота жилищна сграда, със застроена площ от 18.кв.м. и построената второстепенна сграда със застроена площ от 6 кв.м., заедно с всички трайни подобрения, приращения и насаждения в имота, при граници на имота: [улица], УПИ X.-58, УПИ VIII-406, всички в кв. 23 по плана на населеното място и край на регулацията.
ПРИЗНАВА за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на Р. В. В. и С. Т. Н., че Е. Г. Г. - Г. е собственик на УПИ ХІІ-580, в кв.23 от ПУП на [населено място], [община], вилна зона „К., Г. и П.”, с площ от 760 кв.м., ведно с построената в имота жилищна сграда, със застроена площ от 18.кв.м. и построената второстепенна сграда със застроена площ от 6 кв.м., заедно с всички трайни подобрения, приращения и насаждения в имота, при граници на имота: [улица], УПИ X.-58, УПИ VIII-406, всички в кв. 23 по плана на населеното място и край на регулацията.
ОСЪЖДА Р. В. В. и С. Т. Н. да заплатят на Е. Г. Г. - Г. сумата 2 105 лв. (две хиляди сто и пет) лева съдебни разноски.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Членове: |