Р Е Ш Е Н И Е № 232 София , 22.01.2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Биляна Чочева Петя Шишкова при секретар Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Ивайло Симов изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 852 по описа за 2019 г. Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба от подсъдимия Р. М. Х., подадена чрез неговия защитник адвокат Б. К. от С. адвокатска колегия, против решение № 235 от 06.06.2019 г. по внохд № 297/2019 г. на Софийския апелативен съд. В жалбата се сочи , че съдът е нарушил материалния закон, допуснал е съществени процесуални нарушения и е наложил явно несправедливо наказание т.е. релевират се всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от НПК. Касаторът изтъква, че решението почива единствено на предположения, тъй като събраният доказателствен материал не подкрепя фактическите изводи на съда. Обжалваният акт се атакува и с доводи за декларативност, пренебрегване на аргументите на защитата и непрофесионален прочит на свидетелските показания. В него жалбоподателят не е видял мотиви, аргументиращи съпричастност към инкриминираната дейност, поради което е останал в неведение на кои реални доказателства са базирани правните заключения на решаващите състави. Защитава се и версията, че подсъдимият не се е занимавал със счетоводна дейност, която бил поверил на счетоводители, без да има възможност да проверява документацията. На последно място в жалбата се изтъква продължителния период на разглеждане на делото като фактор, обуславящ явна несправедливост на наложеното наказание, което принципносе определя като недопустимо поради невинността на подсъдимия. В заключение се отправя искане за отмяна на решението и оправдаване на жалбоподателя. В съдебното заседание пред касационния съд подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата по изложените в нея съображения. Прокурорът пледира жалбата да бъде оставена без уважение, тъй като не са допуснати нарушения, относими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т.3 от НПК. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното : Софийският градски съд, наказателно отделение, шести състав, с присъда № 263 от 04.12.2018 г. по нохд № 1033/2017 г. признал подсъдимия Р. М. Х. за виновен в това, че през непродължителен период от време от 14.09.2006 г. до 15.01.2007 г. в [населено място] в ТД на НАП- С., офис „Л.”, при условията на продължавано престъпление, като данъчно задължено лице – управител на „С. В.” Е., с цел да избегне установяване на данъчни задължения, ползвал, като подал, счетоводни документи с невярно съдържание – справки – декларации по ЗДДС, в които отразил сделки за покупко-продажби, които реално не са сключени, и с деянието са укрити данъчни задължения в особено големи размери - 49 853,69 лева, поради което и на основание чл. 255, ал. 3 във вр.с ал. 1, т. 6, пр.1 във вр.с чл.26, ал. 1 във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 2, ал. 2 от НК му наложил наказание една година лишаване от свобода, като го оправдал по повдигнатото обвинение да е извършил две отделни деяния. На основание чл. 66, ал. 1 от НК съдът отложил изпълнението на наложеното наказание за срок от три години от влизане на присъдата в сила. Съгласно чл. 25, ал.1 във вр с чл.23, ал. 1 от НК съдът групирал така наложеното наказание с наказанието, определена на подсъдимия по нохд №221/2012 г. от Окръжния съд в гр. Добрч, като наложил на подсъдимия най-тежкото от тях - две години и десет месеца лишаване от свобода, чието изпълнение отложил по силата на чл. 66, ал. 1 от НК за срок от четири години. Касационният съдебен състав насочва вниманието на предходните инстанции към произтичащата от чл. 301, ал. 1, т. 3 и т. 6 от НПК необходимост приложението на чл. 66 от НК, както и определянето на първоначалния режим на изтърпяване на лишаването от свобода, да се коментират след определяне на общата санкция, а не преди това за всяко отделено наказание В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски. Софийският апелативен съд потвърдил изцяло първоинстанционната присъда с решение № 235 от 06.06.2019 г. по внохд № 297/2019 г. Възраженията срещу така постановения въззивен акт са неоснователни поради следното : Преди всичко е наложително да се очертаят рамките на касационната проверка, тъй като жалбата съдържа доводи за несъответствие между фактическите изводи на въззивния съд и събраните доказателства и по този начин се артикулира оплакване за необоснованост. Това налага да се припомни, че необосноваността, когато не е резултат на процесуални нарушения, е извън лимитираните от чл. 348, ал. 1 от НПК касационни основания, както Върховният касационен съд е бил принуден да се произнесе в устойчива и многогодишна практика. Доводите на касатора в тази насока не представляват обект, годен за процесуално обсъждане в рамките на провежданата процедура по глава двадесет и трета на НПК и няма да бъдат коментирани. В рамките на процесуална допустимост остават останалите аргументи на касатора за процесуални нарушения, наказателна несъставомерност на деянието и явна несправедливост. Оплакванията за съществени отклонения от правилата за въззивно производство са напълно несъстоятелни. Според касатора второстепенният съд не е извършил собствен „прецизен и внимателен анализ” на доказателствата и доказателствените средства и не е съобразил възраженията на защитата за доказаност на обвинението по несъмнен начин. Това твърдение има процесуално значение единствено в контекста на нарушение на чл.339, ал.2 от НПК, т.е. ако се разтълкува в смисъл, че апелативният съд не е посочил основанията, поради които не приема доводите, изложени в подкрепа на жалбата, тъй като принципно проверяващата инстанция не е задължена да сподели позицията на жалбоподателя. Така разгадан упрекът на защитата относно съдържанието на въззивното решение се опровергава от неговия внимателен прочит. Второстепенният съд е изложил съображенията си относно кредитираните доказателствени източници – първични и вторични счетоводни документи, справки-декларации и показания на разпитани свидетели. Надлежен коментар е получила и експертната интерпретация на приложените по делото писмени доказателствени средства. В решението детайлно са разгледани данъчните фактури, въз основа на които подсъдимият е претендирал данъчен кредит по ЗДДС, и са дадени ясни разяснения защо те не легитимират реално извършени доставки. По делото е събран достатъчен доказателствен материал, показващ отсъствие на движение на стоки и парични средства между съконтрахентите по сделките, включените в представените от подсъдимия справки – декларации по ЗДДС. Вещите лица не са намерили каквито и да било свързани с тях първични счетоводни документи при доставчиците, а освен това фактурите не били отразени и в дневниците за продажба. Предходните инстанции са обсъдили тези обстоятелства в светлината на данните, съобщени от свидетели, ангажирани с дейността на дружествата- доставчици - Р. Ч., Г. Д., А. А., К. К. и Д. Д. . На същата доказателствена база е отхвърлено и възражението на подсъдимия, че не е бил в известност относно коментираните сделки, обективиращите ги фактури и счетоводното им оформяне.. Тук е мястото да се подчертае, че касаторът е осъден заради отразяване в справки – декларации по ЗДДС на сделки за покупко-продажби, които реално не са сключени, а не заради неуредици в книгите за продажби на посочените за доставчици, за които не е бил длъжен да се информира. Вж. и Решение на СЕС по съединени дела С-80/11 и С-142/11 във връзка с Директива 2006/112/ЕО относно общата система на ДДС Изцяло произволно е твърдението в жалбата, че съдът е кредитирал неотносими, противоречиви и ненадеждни свидетелски показания, които при това ползвали само обвинението. Информацията относно връзките на дружествата , в дейността на които са били включени част от разпитаните свидетели, и управляваното от подсъдимия дружество, е съпоставена отговорно с писмените доказателства и експертната им оценка. По отношение на показанията на служители от данъчната администрация е подходено по същия начин, така че не става ясно кои от гласните доказателствени средства защитата счита за недопустимо фаворизирани. Несподелимо е и твърдението, че решението не дава ясно обяснение в какво точно се е изразила дейността на подсъдимия, правеща го съпричастен към инкриминираната дейност. На стр.19 – стр.22 от решението са изложени съображения на предходната инстанция относно обективната и субективна съставомерност на инкриминираната дейност. Достатъчно разбираемо е изяснено, че подсъдимият е лицето, което е било задължено и е подало в качеството на управител на „С. В.” Е. справки-декларации по ЗДДС, в които съзнателно е включило сделки, които не са били извършени реално - дейност, довела до избягване на установяване на данъчни задължение в размер на 49 853,69 лева. С решението убедително е отхвърлено възражението на защитата, че подсъдимият е бил в неведение за съдържанието на справките - декларации. Съдът се е позовал на пряката комуникация между подсъдимия и данъчната администрация, както и на неговата ангажираност с дейността на дружеството, която изключва случайност във формиране на данъчните бази или самоинициатива на служители. Правилно е подчертано, че подсъдимият е имал достатъчна степен на грамотност и опит, които не допускат неглижиране на документи, засягащи значителни търговски обороти. Ето защо възраженията срещу обективната и субективна съставомерност на деянието и неговата правна квалификация по чл. 255, ал. 3 във вр.с ал. 1,т. 6, пр. 1 във вр.с чл.26, ал. 1 от НК са доказателствено и правно несъстоятелни. In fine оплакването за явна несправедливост на обжалваното решение е заявено с общото твърдение за невиновност, поддържано от подсъдимия. Аргументите в противната насока вече бяха обсъдени по-горе. Не се съобщават и не се обосновават други обстоятелства, с изключение на позоваването за изтеклия продължителен срок от време от деянието до постановяването на присъда. Въззивният съд е отчел несъмнената прекомерна продължителност на воденото наказателно производство, за която подсъдимият няма съществен и изключителен принос. На това основание е подкрепил становището на първата инстанция, че е налице изключително смекчаващо отговорността обстоятелства, правещо и най-ниското по размер наказание, предвидено в чл. 255, ал.3 от НК несъразмерно тежко, поради което е наложил лишаване от свобода под легалния тригодишен минимум. Изтърпяването на наказанието (след извършената по чл. 25 от НК кумулация) е отложено при условията на чл. 66, ал. 1 от НК. Касационната инстанция намира така отмерената санкция за справедлива и адекватна на принципите за индивидуализиране на наказателна принуда и целите по чл. 36 от НК без необходимост от корекция. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че искането на касатора за оправдаване от настоящата инстанция е лишено от процесуално основание, доколкото се свързва с фактическа обстановка, различна от изложената от предходната инстанция. Както е добре известно третата инстанция по наказателни дела не установява нови факти (извън неприложимата в настоящия случай хипотеза на чл. 354, ал. 5, изречение второ от НПК), поради което не може да отмени въззивния съдебен акт, отричайки фактологичната му обосновка. Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1,т.1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА решение № 235 от 06.06.2019 г. по внохд № 297/2019 г. на Софийския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.