О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 304 [населено място] ,14,07,2016 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение,в закрито заседание на осми юли ,през две хиляди и шестнадесета година,в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д. № 1 400/ 2016 год. и за да се произнесе съобрази следното : Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. В. П. против определение № 173/28.04.2016 год. по ч.гр.д.№ 196 / 2016 год. на Великотърновски апелативен съд, в частта му ,с която е частично потвърдено определение от 05.04.2016 год. по гр.д.№ 203 / 2016 год. на Великотърновски окръжен съд, като е отказано освобождаването на жалбоподателката – ищца от заплащането на част от дължимата държавна такса / цялата в размер от 2 397 лева /, за сума от 599,57 лева, или за 1/4 от дължимата държавна такса. Жалбоподателката намира несправедлив и необоснован извода на съда, че е във възможност да осигури сумата от 599,97 лева, изхождайки от факта на доказано задоволена нейна жилищна нужда и брутно трудово възнаграждение от 525,84 лева,което в нетен размер твърди от порядъка на 400 лева.Обосновава се с данни на Националния статистически институт,за среден разход на лице от домакинство, за последното тримесечие на 2015 год., в размер на 382,10 лв. на месец.При това положение, целият трудов доход на ищцата покрива единствено потребителските й нужди от първа необходимост – за храна, облекло, ток и вода,транспортни нужди и пр..С въззивният акт жалбоподателката счита, че необосновано й е отказан достъп до правосъдие. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира,че частната жалба е подадена в срока по чл.274 ал.1 ГПК , от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе,настоящият състав съобрази следното: Ищцата е предявила в пасивно субективно съединение искове срещу В. Г. и М. Х. С.,за установяване несъществуващо вземане на първия спрямо втория ответник, в размер на 58 750 лева и законната лихва върху тази сума, считано от 05.10.2015 год., както и вземане от разноски в размер на 1 175 лева , на основание заповед за изпълнение, издадена в полза на първия срещу втория, по реда на чл.417 ГПК,въз основа запис на заповед.Върху общия сбор от двете суми е определена за дължима държавна такса от 4 % или сумата от 2 397 лева. Ищцата е предявила молба по чл.83 ал.2 ГПК, за освобождаване от държавна такса и разноски, оставена без уважение от първоинстанционния съд ,частично уважена от въззивния, до размера на 3/4 от дължимата държавна такса,като за сума от 599,75 лева частната й жалба срещу първоинстанционното определение е оставена без уважение.В тази му част същото е предмет на настоящото обжалване. В представената от ищцата декларация за семейно и имотно състояние е декларирано притежание на наследствена къща в [населено място],очевидно обитавана като семейно жилище , предвид посочения постоянен адрес, както и месечен доход от трудово възнаграждение в размер на 400 лева.Декларирано е обстоятелството,че ищцата издържа пълнолетната си дъщеря – студентка. Служебната бележка от работодателя сочи последно брутно трудово възнаграждение от 674,29 лева. Отделно е представена декларация,че ищцата от 03.01.2005 год. не живее съвместно със съпруга си, макар бракът помежду им да не е прекратен. Други доходи , влогове и имущество не са декларирани. За да потвърди отказа на първоинстанционния съд, до размера на 1/ 4 от дължимата държавна такса или за сума от 599,75 лева, въззивният съд е приел, че след като ищцата има задоволена жилищна нужда и е в добро здравословно състояние, както и че брутното й месечно възнаграждение е средно от 525,84 лева, то тя е в състояние да набави сумата от 599,75 лева,независимо че формално е налице надвишаване от същата на брутния месечен трудов доход, поради което изводът на съда за възможните източници за набавянето й остава напълно необоснован. В изложението по чл.280 ал.1 ГПК, жалбоподателката формулира следния въпрос : Каква е тежестта на всеки от критериите, изчерпателно изброени в чл.83 ал.2 ГПК и следва ли да се обсъждат всички обстоятелства по чл.83 ал.2 ГПК при произнасяне по наличие на основание за освобождаване от такси и разноски или съдът може да ограничи преценката си само до една или няколко от тях ? Касационното обжалване се обосновава в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното определение с постановеното в опр. № 161 по ч.т.д.№ 531 / 2016 год. на ІІ т.о., опр.№ 577 по ч.т.д.№ 176/2014 год. на ІІ т.о. и опр.№ 173 по ч.т.д.№ 1839/2013 год. на ІІ т.о. на ВКС. Като несъобразени от съда обстоятелства се сочат значително по-ниския нетен размер на месечния трудов доход, заявен с декларацията, както и декларираната издръжка на пълнолетен член на семейството. Кумулативно са изложени съображения ,неотносими към съдържанието на поставения въпрос, доколкото се отнасят до необоснованата преценка за възможно осигуряване на сума за държавна такса,надвишаваща по размер дори преценимия от съда брутен месечен трудов доход, както и ирелевантността по отношение на тази възможност на факта на задоволена жилищна нужда и добро здравословно състояние, доколкото от тяхното наличие за ищцата не следва допълнителен приход, а единствено спестяване на разход за семейния бюджет. Доколкото така посочените,в обосноваване релевантността на правния въпрос обстоятелства действително са налице ,формулираният такъв покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Цитираните определения на състави на ВКС са постановени в производства по чл.274 ал.3 ГПК, при допуснато по същите касационно обжалване и като такива съставляват задължителна за въззивния съд съдебна практика по въпросите: 1/ Следва ли съдът да обсъди всички обстоятелства по чл.83 ал.2 ГПК, при произнасяне за наличие на основания за освобождаване от такси и разноски в съдебното производство ? / опр.№ 161 / ; 2 / За необходимостта от извършване на преценка доколко материалното състояние на заявителя , съпоставено с размера на дължимата държавна такса ,му позволява нейното заплащане ? / опр.№ 577/ и 3/ напълно идентичен с поставения от страната правен въпрос /опр.№ 173/.Следователно, с първото и последното от цитираните определения е обоснован и допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. В същите е прието, че при произнасяне по молба по чл. 83 ал.2 ГПК съдът преценява всички относими обстоятелства относно имущественото състояние на лицето, семейното му положение,възраст, здравословно състояние,трудова заетост и като цяло всички обстоятелствата, които определят възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за заплащане на държавна такса.След изясняване на общото материално състояние на молителя съдът е длъжен да го съпостави с цената на иска и определимия от същата размер на дължимата държавна такса.Притежавано недвижимо и движимо имущество подлежи на преценка като евентуален и възможен източник на доходи. С оглед така дадения в цитираните и многобройни други определения по приложението на чл.83 ал.2 ГПК отговор на правния въпрос, въззивното определение се явява неправилно и следва да бъде отменено. Съдът е изходил от обстоятелства, които сами по себе си не обосновават възможност за изпълнение на задължението за държавна такса – притежание на собствено жилище, но не и декларирано и преценено като източник на възможен доход, както и здравословното състояние на ищцата,което би било преценимо само доколкото ,и с оглед обслужването му,натоварва семейния бюджет с разходи, поради което и преценката не следва да се извършва единствено на базата на обичайния месечен разход за издръжка на член от семейството.От друга страна въззивният съд напълно е игнорирал декларираното обстоятелство по издръжка , макар на пълнолетен, член на семейството на ищцата.До доказване на противното и като заявено под страх от наказателна отговорност, така декларираното обстоятелство следва да бъде съобразено, като съществуващо и формиращо допълнителни разходи за ищцата. Впрочем, дори при простото съпоставяне на доказания, при това брутен, а не нетен месечен доход , спрямо приетата за дължима държавна такса от 599,75 лева, е налице надвишаване, при това без съобразяване и приспадане на среден месечен разход за издръжка на лицето. В този смисъл, необоснован и в противоречие с приетото в цитираната от жалбоподателката съдебна практика ,е извода на съда за възможен източник на доходи за заплащане на така определената,а и изобщо на държавна такса,поради което частната жалба следва да бъде уважена. Въззивното определение следва да бъде отменено в обжалваната си част, вместо което ищцата да бъде освободена от заплащането на държавна такса изцяло, на основание чл.83 ал.2 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 173/28.04.2016 год. по ч.гр.д.№ 196 / 2016 год. на Великотърновски апелативен съд. ОТМЕНЯ определение № 173/28.04.2016 год. по ч.гр.д.№ 196 / 2016 год. на Великотърновски апелативен съд, в частта му ,с която е частично потвърдено определение от 05.04.2016 год. по гр.д.№ 203 / 2016 год. на Великотърновски окръжен съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА : ОСВОБОЖДАВА, на основание чл.83 ал.2 ГПК, В. В. П. изцяло от заплащане на държавна такса по гр.д.№ 203 / 2016 год. на Великотърновски окръжен съд . Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: