Ключови фрази
Пряк иск на увредения срещу застрахователя * застраховка "гражданска отговорност" * извънсъдебно признание * застрахователно обезщетение за неимуществени вреди * реквизити на застрахователен договор * погасителна давност


10
Р Е Ш Е Н И Е

№ 133
София, 28.10.2014 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в откритото заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и четиринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова

при секретаря ЕЛЕОНОРА СТОЯНОВА и с участието на прокурора ………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2675 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.
С определение № 389/21.V.2014 г., постановено по делото, касационният контрол по отношение решение № 579 от 18.ІІІ.2013 г. на Софийския апелативен съд, ГК, 10-и с-в по гр. дело № 4153/2012 г. е бил допуснат в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос дали извънсъдебното признание на неизгодни за страната факти представлява доказателство, което трябва да бъде преценявано с оглед всички обстоятелства по делото, но също и в хипотезата по т. 3 на ГПК - по материалноправния въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: как се удостоверява сключването на задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите и значението, което в тази връзка има посочването в застрахователната полица на съответния номер на рамата на автомобила – наред с други обстоятелства каквито са марка, модел, собственик на МПС и регистрационен номер на последното.
Оплакванията на касаторката В. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция касаторката е заявила чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК, че поддържа жалбата си, докато ответното по касация застрахователно д-во, редовно призовано, не е било представлявано и затова следва да бъде съобразено единствено становището му, изложено в писмения му отговор, депозиран по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Като взе предвид оплакванията и доводите в касационната жалба на К. Г. В., съответно становището, изразено в отговора на ответното по касация [фирма]-София, както и след като извърши проверка по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК относно материалната и процесуална законосъобразност на постановеното от САС решение, Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, приема следното:
Касационната жалба на К. Г. В. е основателна.
1. По материалноправния въпрос от значение за точното прилагане на закона както и за развитието на правото:
Съгласно чл. 261, ал. 1 КЗ наличието на застрахователен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите се удостоверява кумулативно със застрахователна полица и със съответен знак, който се издава от Г. , а първият документ представлява „бланка под отчет с поредна номерация, която се отпечатва по реда, установен от Министерския съвет за отпечатване на ценни книжа”. От задължителния характер на този вид имуществена застраховка по необходимост се налага извод, вкл. и по аргумент от текста на чл. 315, ал. 3 КЗ за административно-наказателната отговорност на застраховател, нарушаващ чл. 250 от същия кодекс, че ответното по касация [фирма] не може да се позовава на недостатъци при попълването на реквизити в издадена от самото него застрахователна полица, правещи я негодна да служи като доказателство, „че въпросното застрахователно правоотношение касае именно автомобила, с който е било причинено процесното ПТП”. Освен, че във връзка с процесната комбинирана полица № 08...– 139524 /респ. 08139524, както е отразена ръкописно в знака на Г/ от датата 23.ІІ.2007 г. Гаранционният фонд е издал знак с конкретен номер, позволяващ проверка онлайн – на сайта www.guaranteefund.bg, в неговата база данни за наличието на съществувала в миналото /към датата на процесното ПТП/ валидна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите за лек автомобил марка „Ситроен”, модел „С.” с номер на рамата , следва изрично да се подчертае значението, което последният има. По естеството си този номер представлява VIN - „идентификационен номер на МПС”, от английското V. Identification N.. Ноторно е (В. I. 3779 от 1983 г., както и Оn-line VIN decoder на www.insbook.info), че той винаги се състои от общо 17 символа, а началните буквени обозначения в диапазона VF-VR непременно сочат, че в случая автомобилът е произведен във Франция.
Относно фактите, че в процесната застрахователна полица като „собственик” на така надлежно индивидуализирания автомобил е посочено юридическо лице – [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], докато с влязлата в сила присъда № 24 на Кюстендилския ОС по н.о.х.д.№ 64/2008 г. е било прието, че смъртта на сина на настоящата касаторка /К. А. К. от [населено място] дол/ е била причинена от делинквента С. В. С. от същия град при управление на „собствения” му лек автомобил м. „Ситроен С.” с ДК№ 0145 АС. Съгласно чл. 257, ал. 2 КЗ застраховани лица са собственикът на моторното превозно средство, за което е налице валидно сключен застрахователен договор, „както и всяко лице, което ползва моторното превозно средство на законно основание” – т.е. всяко възможно ползване, изключващо установяването на фактическа власт върху същото МПС чрез кражба, грабеж или престъпление по чл. 346 НК. Ирелевантно за валидността на застрахователното правоотношение е съгласието, респ. знанието, на собственика за осъщественото ползване на неговата движима вещ. В основата на действащото нормативно разрешение е концепцията, че субективните предели на задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите включват всеки изправен водач, който притежава и/или използва застрахованото МПС – независимо от това в какви отношения се намира със собственика. Доколкото процесната полица за застраховката „ГО” на автомобилистите е била със срок от 30 дни, възможните хипотези на издаването й са по т.т. 1-3 на чл. 262, изр. 2-ро КЗ: било като сключена от фирма, извършваща по занятие внос и продажба на МПС, било защото съответното МПС към този момент /на сключването на застрахователния договор/ е имало „временна” или „транзитна” регистрация съгласно действащото българско законодателство, било защото същата полица е сключена като „гранична застраховка”. С оглед всичко това незаконосъобразен се явява решаващият извод на САС, че след като в процесната застрахователна полица бил вписан „друг собственик, различен от делинквента”, това препятствало възможността да се направи заключение, че застрахован по нея бил именно автомобилът с рег. № 0145 АС, с който е причинено ПТП на датата 5.ІІІ.2007 г. От законова гледна точка меродавно обаче е не дали застрахован се явява даден автомобил, а дали има качеството на „застрахован” /по смисъла на чл. 257, ал. 2 КЗ/ точно лицето, което е било зад волана на това МПС (идентифицирано с посочения в полицата номер на неговата рама) в момента на настъпване на процесното ПТП. Именно гражданската отговорност на застрахованите физически или юридически лица, а не моторното превозно средство, представлява действителния „обект” на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”. От друга страна, независимо от непълното /при липса на съответното буквено означение „КН”, съответстващо на област К./ изписване на регистрационния номер в обстоятелствената част, както и в диспозитива на влязлата в сила присъда на Кюстендилския ОС, с която С. В. С. от същия град е бил признат за виновен за причиняването на това ПТП, за индивидуализирането на лекия автомобил е напълно достатъчно посочването в полицата на идентификационен номер на неговата рама. Изводът на настоящия състав на ВКС за наличието на връзка между знака на Г. фонд и процесната застрахователна полица на [фирма], издадена при условията на чл. 262, т.т. 1-3 КД за срок от 30 дни, считано от 23.ІІ.2007 г. до 22.ІІІ.2007 г., се основа на следните съображения:
Съгласно чл. 125а ЗДвП / в редакцията на тази разпоредба към датата на процесното ПТП/ службите за контрол на МВР издават протокол за посещението по предходния член, т.е. вкл. и в хипотеза, когато при произшествието има убит или ранен човек- каквато именно е била процесната, на мястото, където то е настъпило. Екземпляр от този протокол се изпраща служебно „на застрахователя на виновния за произшествието водач”, посочен в протокола, в 10-дневен срок от издаването му. Към датата 5.ІІІ.2007 г. е била в сила и Наредба № І-167 от 24.Х.2002 г. за условията и реда за взаимодействие между контролните органи на МВР, застрахователните компании и А. за застрахователен надзор при настъпване на застрахователни събития, свързани с моторните превозни средства, издадена съвместно от министрите на вътрешните работи и на финансите (Обн. ДВ, бр. 103 от 5.ХІ.2002 г., в сила от 6.ІІ.2003 г.), която в своя чл. 5, ал. 1, т. 1 означава този протокол „констативен”, вменявайки в задължение на застрахователните компании осигуряването на организацията, техническото оборудване и „консумативите по документиране на ПТП”. Общоизвестно е, че в стандартната бланка за протокол за ПТП винаги фигурират поне двама участници, за всеки от които изрично се посочва не само регистрацията и вида на съответното пътно-превозно средство и имената на неговия собственик, но и номер на рама (шаси), както и има ли сключена застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите с конкретно посочен номер на полицата и отбелязване за валидността й към датата на съответното ПТП.
В заключение, отговорът на релевирания от касаторката материалноправен въпрос в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК следва да гласи, че за надлежното удостоверяване на обстоятелството, че е сключен договор по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите е достатъчно кумулативното наличие на застрахователна полица с посочен в нея идентификационен номер на рамата на съответното МПС, както и издаден от Г. фонд специален знак, между които да е налице връзка посредством посочване номера на застрахователната полица в същия знак на ГФ.

2. По разрешеният в противоречие с практиката на ВКС процесуалноправен въпрос дали извънсъдебното признание на неизгодни за страната факти представлява доказателство, което трябва да бъде преценявано с оглед на всички останали обстоятелства по делото:
При разглеждане на спора от първостепенния съд по делото е било представено от страна на касаторката писмо, адресирано до нейния процесуален представител по пълномощие, с което ответното по касация застрахователно д-во признава, че е завело ликвидационна преписка „по щета” № 161675 от датата 10.ІІІ.2010 г. по молбата на К. Г. В. за причинени неимуществени вреди. Макар в отговора по исковата молба [фирма] да основава възражението си по чл. 111, б. „в” ЗЗД за изтекла погасителна давност по отношение на дължимите лихви върху главницата на претендираното от Г. обезщетение с посочване на 3-месечния срок по чл. 271, ал. 1 КЗ, чиито начален момент винаги се свързва със завеждането на съответната ликвидационна преписка /”Щета”/, търговецът едновременно поддържа, че щета с горепосочения в писмото му номер „не съществува”. Първото твърдение въззивната инстанция е преценила като „необвързващо в процеса” дружеството настоящ ответник по касация досежно качеството му на застраховател на гражданската отговорност на прекия делинквент /С. В. С. от [населено място]/, понеже застрахователят бил свободен да заяви различна позиция, противоположна по смисъл на първоначалното му извънсъдебно признание, вкл. заради позоваване на грешка.
Извън аргументацията относно задължителния характер на застраховката „Гражданска отговорност” на автомобилистите, както и че издалият полица за такава застраховател трябва да действа винаги с грижата на добрия търговец /чл. 302-във вр. чл. 1, ал. 1, т. 6 ТЗ/, в случая трябва да бъде съобразена и задължителната практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 235/4.VІІ.2011 г. на състав от ІV-то г.о. по гр. д. № 513/2010 г., с което се приема, че „извънсъдебните признания на страната за неизгодни за нея факти съставляват доказателство, което следва да бъде преценявано с оглед всички обстоятелства по делото”, т.е. точно така, както и съдебното признание на факт. В процесния случай, при съобразяване разпоредбата на чл. 155, предл. 1-во ГПК, че не подлежат на доказване общоизвестни факти, какъвто характер имат посочените в т. 1 от настоящето изложение, извънсъдебното признание на [фирма] за заведена от него щета по искането на К. Г. В. за обезщетяване на понесени неимуществени вреди от смъртта на нейния син К. вследствие на ПТП, настъпило на 5.ІІІ.2007 г., кореспондира с факта, че едва две години по късно, на датата 6 юни 2012 г., ОСТК на ВКС се е произнесло с тълкувателно решение № 2 по тълк. дело № 1/2010 г., разяснявайки, че плащането на сумата, присъдена на увреденото лице на основание чл. 45 ЗЗД, няма значение за допустимостта на прекия иск по чл. 407, ал. 1 (отм.) ТЗ, респ. по чл. 226, ал. 1 КЗ, но е от евентуално значение за неговата основателност. Докато въпросното извънсъдебно признание на [фирма] от 10 юни 2010 г. за наличие на заведена от него „Ликвидационна преписка по щета № 161675/10.03.2010 г.” по искането на настоящата касаторка К. Г. В., в действителност е било мотивирано с предстоящото произнасяне на ОСТК на ВКС по съществото на горепосочения /по т. 2/ противоречиво разрешаван от съдилищата в страната правен въпрос. От друга страна въпросното извънсъдебно признание кореспондира с фактическа обстановка по делото, при която този застраховател изпълнява с грижата на добрия търговец задължението си по чл. 250 КЗ за сключване на договор за задължителна застраховка, каквато е тази за „Гражданска отговорност” на автомобилистите и с предвидения в Кодекса конкретен способ за надлежно удостоверяване, че полица за такава застраховка валидно е била издадена на виновния участник в процесното ПТП от 5.ІІІ.2007 г.
3. По размера на претендираното от касаторката обезщетение и възраженията на застрахователя за изтекла погасителна давност по отношение на дължимата лихва върху него и нейния начален момент.
Следва да бъдат споделени съображенията както на наказателния, така и на първостепенния съд, основани върху прогласения в чл. 52 ЗЗД принцип, като се приеме, че обезщетение в размер на сумата от 60 000 лв. (шестдесет хиляди лева) справедливо възмездява понесените от настоящата касаторка неимуществени вреди от нелепата загуба на нейния 21-годишен син.
С влязлата в сила присъда на Кюстендилския ОС е установено, че в резултат на ПТП от 5.ІІІ.2007 г. смъртта на К. А. К. от [населено място] дол е настъпила на дата 7 март 2007 г., т.е. два дена по-късно. Ето защо неправилно първостепенния съд е присъдил законна лихва върху главницата на дължимото на настоящата касаторка К. Г. В. обезщетение, считано от датата 5.ІІІ.2007 г. Същевременно към датата, когато В. е сезирала ответното [фирма]-София с искането си за заплащане на обезщетение в този размер, а именно 10.ІІІ.2010 г., са изминали повече от 3 години от така уточнения по-горе момент на вредоносното събитие. Поради това основателно се явява възражението на ответното застрахователно д-во по чл. 111, б. „в” ЗЗД в отговора по исковата й молба, че претенцията за присъждане на законната лихва, считано от 7.ІІІ.2007 г. върху главницата от 60 000 лв. е погасена с изтичането на специалната /кратка/ погасителна давност по този законов текст. Съгласно чл. 271, ал. 5 КЗ обаче, законна лихва върху главницата на определеното обезщетение за неимуществени вреди се дължи след изтичането на 3-месечния срок по ал. 1 на този законов текст, предназначен „за окончателно произнасяне по претенцията”, откогато застрахователят реално е изпаднал в забава.
По отговорността за разноски:
На основание чл. 81 във вр. чл. 78, ал. 1 ГПК и изрично направеното от касаторката искане за това, произтичащо от представения по делото договор за правна защита и съдействие от 24.ІХ.2014 г. в настоящето касационно пр-во, ответното [фирма]-София ще следва да бъде осъдено да заплати на К. Г. В. сума в размер на 2 330 лв. (две хиляди триста и тридесет лева), представляваща разноски по чл. 38, ал. 2, изр. 2-ро от закона за адвокатурата и при съобразяване правилото на чл. 7, ал. 2, т. 4 /в сега действащата негова редакция към ДВ, бр. от 28 от 28.ІІІ.2014 г./ от Наредба № 1 от 9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК [фирма]-София ще следва да бъде осъдено да заплати по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 2 400 лв. (две хиляди и четиристотин лева).

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА решение № 579 на Софийския апелативен съд, ГК, 10-и с-в, от 18.ІІІ.2013 г., постановено по гр. дело № 4153/2012 г. И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
О С Ъ Ж Д А [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица] - НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 226, АЛ. 1 КЗ – да заплати на К. Г. В., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес в [населено място], област К., [улица] /чрез адв. Емил А./ СУМА в размер на 60 000 лв. (шестдесет хиляди лева), представляваща обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди от смъртта на сина й К. А. К., бивш жител на [населено място] дол, починал на 7.ІІІ.2007 г. в резултат от ПТП, настъпило на 5.ІІІ.2007 г. и причинено по непредпазливост от водача на лек автомобил марка „Ситроен”, водел „С.”, с ДК [рег.номер на МПС] и номер на рамата /VIN/ VF7S6NFZF56660752, С. В. С., при сключена с това дружество застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, съгласно издадената от него 30-дневна полица № 085070-139524 от 23.ІІ.2007 г. с действие до 22.ІІІ.2007 г. и ведно със законната лихва върху горепосочената главница, считано от 10 юни 2010 г. и до окончателното изплащане на обезщетението.
О С Ъ Ж Д А [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 1 ГПК – да заплати на К. Г. В., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес в [населено място], област К., [улица] /чрез адв. Емил А./ СУМА в размер на 2 330 лв. (две хиляди триста и тридесет лева), представляваща разноски по водене на делото пред ВКС, съгласно чл. 38, ал. 2, изр. 2-ро от закона за адвокатурата.
О С Ъ Ж Д А [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица] да заплати по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 2 400 лв.(две хиляди и четиристотин лева).
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1


2


Решение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 2675 по описа за 2013 г.