О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 198
гр. София, 19.04.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на четвърти февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 3643 по описа за 2018 г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 81198 от 11.06.2018 г., подадена от К. Н. Г. и П. Д. Г. чрез адвокат Ю. Д. от САК против въззивно решение № 2349 от 16.04.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 6463/2017 г. на СГС, ГК, ІІ „д” въззивен състав.
Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответникът по касация „ТИГЪР” ООД е подал отговор на касационната жалба, като поддържа отсъствие на основание за допускане на обжалването, както и неоснователност на жалбата.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение е отменено решение № І-40-181 от 06.02.2017г. по гр.д.№ 48191/2014 г. по описа на СРС, І г.о., 40 състав в обжалваната с въззивната жалба част, с която К. Н. Г. (конституиран на осн. чл. 227 ГПК като наследник по закон на починалия в хода на производството Н. Т. Г.) и П. Д. Г. са признати, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, по отношение на „ТИГЪР” ООД за собственици на дворно място с площ от 850 кв.м., находящо се в землището на [населено място], СО, р. „П.”, състоящо се от реална част от 104 кв.м. от ПИ с идентификатор *** (част от бивш ПИ с идентификатор ***), реална част от 12 кв.м. от ПИ с идентификатор *** (част от бивш имот ***), реална част от 72 кв.м. от ПИ с идентификатор *** (част от бивш имот с идентификатор ***) по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-51 от 03.11.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, както и в частта, с която на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт за собственост на недвижим имот № 60, том IV, peг.№ 5386, д.№ 589/2006 г. на нотариус И. И. (с район на действие СРС) в частта, с която „ТИГЪР” ООД е признат за собственик на ПИ с идентификатор *** с площ от 662 кв.м., реална част от 104 кв.м. от ПИ с идентификатор *** (част от бивш ПИ с идентификатор ***), реална част от 12 кв.м. от ПИ с идентификатор *** (част от бивш имот ***), реална част от 72 кв.м. от ПИ с идентификатор *** (част от бивш имот е идентификатор ***) по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-51 от 03.11.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, като вместо това е поставено, че се отхвърля предявения срещу „ТИГЪР” ООД иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че К. Н. Г. и П. Д. Г. са собственици на така описаното дворно място.
Въззивният съд е приел за безспорно, че процесният имот се намира във фактическа власт на ищците, което обосновава интереса им от защита чрез установителен иск. Те претендират да са придобили правото на собственост върху имота по реда на § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ и в резултат от давностно владение. Прието е за безспорно, че собствеността върху частта, представляваща ПИ с идентификатор *** с площ от 323 кв.м. е придобита по силата на § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Спорно е осъществено ли е придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС относно останалите части, произнасянето относно които е предмет на предявената от „ТИГЪР” ООД въззивна жалба. В тази връзка въззивният съд е приел, че от събраните по делото гласни доказателства е установено, че при закупуване на процесните недвижими имоти от ответника през 2004 г., ищците са били заградили по-голяма площ от притежаваната по силата на § 4, а именно 1 173 кв.м. След твърдение за извършен анализ на събраните по делото доказателства е формулиран извод, че не са събрани такива, от които да се установява, че ищците са манифестирали пред ответното дружество, че осъществяват фактическа власт върху посочените реални части от процесния недвижим имот с обща площ от 850 кв.м., както и че правят това с намерението да ги своят, поради което тези лица не са придобили по давност посочените реални части, притежавани от ответника по силата на сключените от него с трети лица договори за покупко-продажба.
Така формираната правораздавателна воля мотивира касационната инстанция да приеме, че поставеният в изложението въпрос „Когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание (завладяване), намира ли приложение презумпцията по чл. 69 ЗС и предполага ли се, че упражняващият фактическата власт държи имота за себе си ?” има изискваното съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК обуславящо значение за изхода на спора. Същият е произнесен от въззивния съд в противоречие с постановките както на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, така и с постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., съгласно които в хипотеза, при която се завладява (т.е. установява се фактическа власт при липса на основание) чужд (не съсобствен) имот, не се изисква наличие на уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно (не по скрит начин, така че да може да бъде узнато от собственика) и спокойно. В такива случаи според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец, поради което за придобиването на имота по давност в този случай не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като още от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. Констатираното противоречие обосновава извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в хипотезата на което следва да се допусне исканото касационно обжалване.
При допускане на касационното обжалване касаторите дължат заплащането на пропорционална държавна такса, която в случая възлиза на сумата 50 лева (при съобразяване размерите на данъчните оценки от л.л. 25 и 27 от делото на СРС).
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2349 от 16.04.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 6463/2017 г. на СГС, ГК, ІІ „д” въззивен състав.
НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 14.10.2019 година от 9 часа, за когато страните да се призоват по реда на чл.289 ГПК.
На касаторите К. Н. Г. и П. Д. Г., чрез процесуалния им представител адвокат Ю. Д. от САК, да се съобщи задължението в едноседмичен срок от съобщението да представят документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 50 (петдесет) лева, като при неизпълнение на задължението за внасяне на държавна такса производството по делото ще бъде прекратено.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |