Р Е Ш Е Н И Е № 156 Гр.София, 23.04.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на единадесети април, 2014 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА БИСЕР ТРОЯНОВ При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора ГЕНЧЕВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 427/14 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.422,ал.1,т.5 НПК. С присъда № 27/29.01.13 г., постановена на 11.11.11 г. от РС-Ямбол /ЯРС/ по Н.О.Х.Д. 1434/11 г., подсъдимият Н. К. Н. е бил признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.152,ал.1,т.2 вр.чл.18, ал.1 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест години, търпимо при първоначален строг режим в затвор. Оправдан е да е извършил престъплението при условията на чл.152,ал.1,т.3 НК. Осъден е да заплати на конституираната като гражданска ищца пострадала Р. П. К. иск за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв.,като искът е отхвърлен в останалата част до пълния претендиран размер от 50 000 лв. С решение № 130/08.11.13 г., постановено от ОС-Ямбол /ЯОС/ по В.Н.О.Х.Д.100/13 г., присъдата е изменена, като е намален размерът на наложеното на подсъдимия наказание на три години лишаване от свобода и неговото изтърпяване е отложено с изпитателен срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. В останалата част съдебният акт на ЯРС е потвърден. В предвидения от процесуалния закон шестмесечен срок от влизане на присъдата в сила /08.11.13 г./, на 24.02.14 г. е постъпило искане от осъдения чрез упълномощения му защитник с развити оплаквания за наличие на касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Моли се при констатиране на твърдените в искането процесуални нарушения делото да бъде възобновено и върнато за разглеждане на съответния процесуален етап. Ако се приеме присъствие на касационното основание „нарушение на закона”, се настоява да бъде постановена оправдателна присъда. В съдебно заседание пред ВКС осъденият и неговият защитник поддържат искането с изтъкнатите в него доводи. Представителят на ВКП намира, че наказателното производство не следва да бъде възобновено. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид искането и развитите в него аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си в настоящата процедура, намира за установено следното: ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА НАРУШЕНИЯ НА чл.348,ал.1,т.2 НПК: Общият признак между сочените като съществени процесуални нарушения, допуснати в настоящото съдебно производство при разглеждане на делото по същество, се извежда като основанието, предвидено в разпоредбата на чл.348, ал.3, т.1 вр.ал.1,т.2 НПК- ограничаване процесуалните права на Н.. 1/ Най-важното оплакване обосновава постановяване на осъдителната присъда и потвърждаващото я по отношение на виновността на дееца решение, на свидетелски показания, неприобщени към годната за ценене доказателствена маса по съответния процесуален ред. Става дума за информация с ключово значение относно предмета на доказване, съдържаща се в депозираното от пострадалата Р. К., конституирана в хода на настоящия процес като частен обвинител и граждански ищец. Прави се общ извод за липса на свидетелска годност на същата. За да бъде отговорено на поставените пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела възражения, трябва да се направи преглед на присъствието на обсъжданата свидетелка в съдебно заседание, обмислянето на годността й да има такова качество, провеждане на съответен неин разпит, прочит на показания по установен или не доказателствен ред и допустимост за ценене или не на определени дадени от свидетелката показания. Процесуалната действителност установява, че първоначално пред ЯРС е било образувано Н.О.Х.Д.1468/09 г. В хода на същото е депозирана допълнителна съдебно-психиатрично-психологична експертиза, според която К. страда от посттравматично стресово разстройство с тенденция към хронификация и постоянна актуализация на симптоматиката при разговор за случилото се или среща с извършителя. Във връзка с необходимостта от ясни параметри на състоянието на потърпевшата, в съответствие с нормата на чл.144,ал.2,т.5 НПК, е заявено, че към момента на инцидента изследваната е била в леко стеснено съзнание, без данни за психотични изживявания или интелектуално паметов дефицит, могла е правилно да възприема случващото се и да го съхрани като паметова следа. Към средата на 2010 г.обаче всяко събитие,напомнящо на К. случилото се, я довежда до състояние на силен отрицателен афект, който прави невъзможно адекватното и правилно възпроизвеждане на спомените от инцидента. Самото явяване в съдебната зала и близостта й до подсъдимия /за нея той е извършител/ обостря преживяванията й от страх, тревожност, напрежение, чувство за вина и малоценност, които тя самата дефинира като достатъчен мотив за актуализация на суицидни намерения. Експертизата в такъв смисъл е защитена от вещите лица в съдебно заседание на 20.05.10 г., като е направено уточнение, че макар и с оглед казаното К. поради нервната си система да става по-лабилна при среща с дееца, неминуемо обстоятелство в съдебната зала, тя не е склонна към лъжа. Липсва солидна доказателствена опора да се възприеме казаното в искането за възобновяване, че още към 16.06.09 г. жената е била диагностицирана с „параноидна шизофрения”. Предвид заявеното от съдебните експерти, което, за разлика от твърденията в сезиращия настоящата инстанция съдебен акт, не може да бъде изведено като категорично заключение за липса на свидетелска годност и за невъзможност свидетелката да дава достоверни показания, първоинстанционният съд е подходил към изслушване на потърпевшата пред себе си. Като решаващ орган в наказателния процес именно той прави крайната преценка за наличие или не на свидетелска годност, базирайки се на относими в такъв аспект доказателствени материали. На 21.06.10 г. К. е разпитана в открито съдебно заседание, депозирала е подробно изложение по случилото се, което,наред със СППЕ, е дало повод да бъде счетена за годен свидетел. Всичките участващи страни, сред които подсъдимият и неговият защитник, са имали възможност да й задават въпроси за детайлно установяване на основния факт, подлежащ на доказване. Тогава са били прочетени показанията, дадени от потърпевшата на досъдебното производство на основание чл.281,ал.4 вр.ал.1,т.1 НПК. В тази връзка,видно от съдебния протокол, и тя, и нейният защитник, и самият прокурор не са разкрили наличие на противоречия между казаното пред разследващ орган и това пред съда, а допълване и конкретизиране. След постановяване на осъдителен съдебен акт спрямо осъдения, който следва да се подчертае не е базиран единствено на показанията на пострадалата, а и на подкрепящи казаното от нея факти, изхождащи от други доказателствени източници, с решение № 78/ 27.05.11 г, постановено по Н.О.Х.Д.159/11 г., състав на ЯОС е отменил атакувания съдебен акт и е върнал делото за разглеждане от прокурора. Така постановеното решение не е предмет на разглеждане пред настоящата инстанция, но именно то стои в основата на образуване на Н.О.Х.Д.1434/11 г.по описа на ЯРС. В хода на последното е назначена поредна психолого-психиатрична експертиза, с вещи лица от лечебно заведение от друг град. Съгласно нея е установено, че състоянието на пострадалата е прогресирало и към април 2012 г.тя вече страда от параноидна шизофрения, пристъпно-прогредиентно протичане, пореден пристъп, параноиден синдром, начална емоционално-волева промяна на личността. Извежда се заключение, че жената не може пълноценно да участва в наказателния процес без опасност за влошаване на състоянието й, отключващ момент за развитието на което е опитът за изнасилване спрямо нея с изживяна заплаха за живота й. Акцентът в този извод е, че К., макар и с третираното заболяване, би могла да свидетелства,защото не е загубила връзка с реалността, но от медицинска гледна точка не е желателно, тъй като ще се доведе до влошаване на актуалното й здравословно състояние поради повода за даване на показания. В съдебно заседание на 07.06.12 г. експертите са защитили своята теза, като са направили уточнение за прогресиращо състояние на К., предвид провежданото спрямо нея лечение и наличие на усложняващи фактори за явяването й в съдебна зала. Именно в тази връзка, доколкото описаното психическо заболяване не води само по себе си до извод за липса на свидетелска годност /обратната позиция се застъпва в искането за възобновяване/, а преценката за това е дейност на решаващия орган в наказателното производство, първостепенният съд е намерил за налично качеството „свидетел” за К. и е пристъпил към прочит на показанията, дадени от нея пред предишния съдебен състав, на допустимото правно основание по чл.281,ал.1,т.3 НПК. Втори път е постановена осъдителна присъда спрямо Н., като отново не само показанията на потърпевшата стоят в нейната основа. Въззивният съдебен състав по В.Н.О.Х.Д.100/13 г.е назначил поредна актуална експертиза за здравословното състояние на К. с оглед явяването й за даване на показания пред съд, по което вещите лица са се ангажирали, че тя не може да депозира такива за неопределено и продължително време /л.247 от второстепенното дело/. Това становище е защитено в съдебно заседание на 22.05.13 г. и ЯОС е построил решението си в частта по съобщеното от К., въз основа на процесуалните действия, предприети от ЯРС. Не може да не се намери за основателно генералното възражение на защитата, изложено пред ВКС, че незаконосъобразно ЯРС е формирал вътрешното си убеждение на основа депозираните от К. показания на досъдебното производство. Същите не са били приобщени към годната за ценене доказателствена маса и следователно е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК. Но то е преодоляно от въззивната инстанция, която е коригирала част от аргументацията за осъждане на Н., имайки предвид показанията на жената, дадени пред съдебния състав по Н.О.Х.Д.1468/09 г.по описа на ЯРС. За да подкрепи лансираната теза за липса на свидетелска годност на К., защитата е сочила решения на ЕСПЧ, които не са пряко относими към обстоятелствата по конкретния казус. Изводите за виновността на Н. не са резултат единствено на собствените заключения на частната обвинителка, за която въпреки душевното й заболяване е намерено наличие на свидетелска годност, а и на други доказателствени материали, каквито ще бъдат коментирани по-долу в настоящите мотиви. 2/ В светлината на казаното дотук, в искането за възобновяване са поставени следващи два проблема: а/ след като обвиняемият не е участвал в разпит на потърпевшата лично или чрез свой защитник, са нарушени базисни принципи, заложени в чл.6, §3,б.d от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи; б/ приемайки казаното от пострадалата пред съда, различаващо се от депозираното от нея на досъдебното производство, залегнало в обвинителния акт, Н. е осъден за деяние, за чието осъществяване не е надлежно обвинен и не се е защитавал срещу нововъздигнатото му обвинение пред съответен съд по фактите. Претенциите по искането са несъстоятелни и по двата посочени пункта. Изложени са множество решения на Европейския съд с цитиране на части от тях. Те според защитата подкрепят тезата й за липса на противопоставяне между подсъдим и основния свидетел, който го обвинява и на чиито показания в решаваща степен се основава осъдителната присъда, а това води до нарушаване правото на справедлив процес. Не се държи сметка за обстоятелството, че финално деецът е осъден на основата на показания, дадени от потърпевшата пред съдебен състав- първия такъв по Н.О.Х.Д.1468/09 г. Тогава Н. и неговата защита са присъствали в съдебно заседание, имали са възможност да участват активно в разпита на уличаващата дееца свидетелка и по посочения начин клаузата за конфронтация е изпълнена със съдържание. Това се пренася и при последващото законосъобразно приобщаване на тези свидетелски показания към годната за ценене доказателствена маса по Н.О.Х.Д.1434/11 г.по описа на ЯРС, В.Н.О.Х.Д. 100/ 13 г.по описа на ЯОС. Ето защо и наред с казаното по-горе относно всичките доказателствени източници, взети предвид за осъждане на Н., без да се спори, че правото на обвиняемия да участва в разпита на свидетелите срещу него е основно право, което макар и неабсолютно, е съществен елемент от правото на справедлив процес, не може да се приеме тезата, че в процесния случай то е нарушено, тъй като главните доказателства срещу осъдения се съдържат в показания на свидетели, които той и неговата защита не са имали възможност да разпитат нито на досъдебното, нито на съдебното производство. По отношение на второто възражение за приетото от въззивната инстанция, осъдила искателя по непредявено обвинение, подходът на защитата е следният: Буквално е възпроизведено изложеното в обвинителния акт, което очертава предмета на делото, обхвата на изпълнителното деяние и доказателствената тежест на държавното обвинение, както и рамките на правото на защита. То е противопоставено на точно цитираните възприети от ЯОС фактически действия по приетия опит за изнасилване, източник за които са показанията на К.. Всъщност, повече от обяснимо предвид спецификата на повдигнатото обвинение и конкретната обстановка, е точно пострадалата да дава информация за основните насоки на случилото се между нея и осъдения. При разпита й в съдебно заседание пред ЯРС тя е артикулирала по по-друг начин, отколкото пред органа на досъдебното производство факторите, залегнали в обстоятелствената част на обвинителния акт. Огледани в същината им, те се явяват по-скоро детайлизиращи и допълващи обстоятелствата по обвинителния инструмент. До голяма степен обсъжданото зависи от начина на провеждане на разпит. Обикновено в съдебно заседание, когато присъстват всички възможни страни в производството с право да задават въпроси по съществото на делото, той е по-богат, както е и в процесния случай. При него по отношение на основните съставомерни признаци по повдигнатото конкретно обвинение, обстоятелствата не търпят промяна от характер да се налага прилагане на разпоредбата на чл.287 НПК, заради наличие на съществено изменение на обстоятелствената му част. По-нататък, твърди се, че посоченото във въззивното решение изпълнително деяние коренно се различава по своя интензитет и проявление от повдиганите срещу Н. обвинения и внесения обвинителен акт, поради което допуснатото нарушение е съществено, тъй като ВКС няма правомощия да изменя приетата от втория съд по същество фактическа обстановка. Тази инстанция не се съгласява с изложения довод. „Изпълнителното деяние” представлява цялостното описание на фактическите елементи, съдържащи се в извършеното деяние от обективна страна като компонент на престъплението. Молителят е осъден, че е направил опит да изнасили К., като я принудил за това със сила и заплашване, т.е., изпълнителното деяние е свързано с опит за съвкупление, във функционална връзка с което се упражняват насилие и заплашителни слова. И по обвинителен акт, и по финално осъждане присъстват следните фактически елементи: хващане на ръцете и завличане във входа, опиране до стена и блъскане в нея, душене с ръце, запушване на устата с цел осуетяване на викове за помощ /формулирано при привеждането в безпомощно състояние, за което искателят е оправдан, но прието като факт по престъпната дейност/, опит Н. да откопчае колана на панталона си, всички тези действия, съпроводени с отправяне на думи, които навеждат потърпевшата на ясната мисъл, че той желае да се съвкупи с нея. Това е достатъчно да се приеме за налично изпълнителното деяние по изнасилването с необходими съставомерни белези. Както вече бе заявено, пострадалата е разпитана по-пълноценно в съдебно заседание пред ЯРС и е казала повече ковкретика. Затова ЯОС е възприел дърпане на косата силно назад, което може да се сравни със скубане по обвинителния акт; но и обръщане с лице към стената на тялото на К. и притискане, при осъществяване от страна на дееца на действия по опипване в областта на гърдите и между краката й и опит да свали колана на панталона й. Последните изложени фактори не фигурират в обвинителния инструмент, а допълват престъпната фактология, без да влияят върху нейна същностна промяна, водеща и до изменение на правната преценка за нея, доколкото и при тяхно изключване, основните характеристики на престъпното деяние биха били налице. С оглед казаното, фундаменталната роля на обвинителния акт в една наказателно производство, сочена от защитата във връзка с цитиране на дела на ЕСПЧ, не е подменена и в светлината на това не е нарушено правото на осъдения за провеждане на справедлив процес. 3/ Следващото оплакване за допускане на процесуални нарушения е свързано с отказ от страна на ЯРС и ЯОС да уважат доказателствени искания, съществени за осъществяване правото на защита. В тази връзка е отправен упрек за неизлагане от страна на съдилищата на „адекватни мотиви”. Без да се затъва в разсъждение по изказа, този съд отбелязва, че следващото се от казаното твърдение е, че поведението на съдилищата не е убедително в насока на това защо доказателствените искания са недопустими. Ето защо са отхвърлени в нарушение на принципа за равенство на страните в процеса. Преди да вземе отношение по съществото на отправените претенции, ВКС следва да отбележи, че съдът няма задължение да уважава всяко искане по събиране и проверка на доказателства, отправено от страните, а само такова, което дава сериозна база да се счете, че неговото удовлетворяване е относимо към предмета на доказване по смисъла на чл.102 НПК и липсват доказателствени материали, от които да се извлече целяното от съответната страна твърдение. Обстоятелството, че подсъдимият по правило е най-ограничената страна в процеса и в такъв аспект има изначално неравенство между него и обвинителната власт, в никакъв случай не означава, че всяко негово искане следва да бъде уважено /тогава не би имало съдебна преценка/; а ако това не бъде сторено, обезателно ще бъдат нарушени правото на защита и принципът за равенство в процеса. Последното, съдържащо в себе си изискването за равни възможности между страните за ползване на процесуални средства, несъмнено се разглежда в неразривна връзка с изискванията за справедлив процес, както е изтъкнато в искането за възобновяване. Посочването на съдържанието на цитираните в контекста на равенството на средствата конкретни разрешения по дела на ЕСПЧ, не навежда на извод, че те обслужват настоящата позиция за неоснователно отхвърляне на доказателствените искания, а за принципно установяване на познанието на страната за тяхното съществуване. Конкретиката на развитието по настоящото производство, доколкото може да бъде разгледана на плоскостта на еднакви възможности между страните да представят позициите си и всяка от тях да се противопоставя на доводите, изтъкнати от друга, не дава повод да се счете, че съдилищата по фактите са ограничили процесуалните права на осъденото лице. Настоява се на лаконичност и очевидна несъстоятелност на отказа да се уважат отправените искания от страна на защитата. Това са оценъчни характеристики, направени от страна, чиято претенция не е удовлетворена. По-важно е какви съображения излага тя в насока на защита същината на претенцията си. ВКС не може да остави без коментар момента, когато са предявени тези доказателствени искания пред първостепенния съд- след изменение на обвинението и даване на време за подготовка по новото такова, непосредствено преди приключване на второто поред съдебно следствие- без да се установява да имат отношение към тези процесуални обстоятелства. Действително, в правото на защита се съдържа възможността тя да бъде упражнявана по най-благоприятния преценен за обвиняемия, респективно подсъдимия, начин, но пък съдът има право да премисля не само същността, но и времето на претендиране на това право, с оглед правомерното му упражняване, включително и предвид разпоредбата на чл.22 НПК. Първото възражение касае отправяна доказателствена претенция за разпит на поемните лица, участвали при разпознаване на жалбоподателя, тъй като пострадалата не била разпитана непосредствено преди разпознаването, на фотоалбума не сочи никого от разпознаваните и разпознаването е извършено на 22.10.08 г., а фотоалбумът е изготвен на 23.10.08 г. /л.178 от първостепенното дело/. В съдебно заседание на 29.01.13 г. ЯРС е отхвърлил искането със законосъобразни аргументи, давайки разяснение по всяко поставено от защитата обстоятелство. Не може да става дума за бегли мотиви. Освен това доказателственият способ „разпознаване” въобще не стои в основата на осъдителната присъда срещу Н.. В тази връзка впрочем, видно от отправената до въззивния съд негова жалба, не е поискан разпит на поемните лица. Това е направено с допълнителна молба на 10.04.13 г., шест дни преди откритото съдебно заседание на 17.04.13 г., след произнасяне на второстепенния съдебен състав по насрочване на делото с определение от 08.03.13 г. и получаване на призовки от защитниците на 14.03.13 г. и 19.03.13 г. В съдебно заседание на 17.04.13 г., освен посоченото от единия защитник на осъдения, че разпознаването на отговаря на процесуалните правила, липсва друго пояснение, което да се обсъжда. Затова основателно доказателственото искане е оставено без уважение и от ЯОС, макар и в съдебно заседание на 22.05.13 г. Второто възражение касае отправено до ЯРС искане на основание чл.286 вр. чл.155 НПК за оглед на мястото на извършване на престъплението, предвид твърдени от защитата обстоятелства за несъответствие между казаното от потърпевшата и обективната действителност по състоянието на входа, в който е прието, че е извършено престъпното деяние. Посочената доказателствена претенция, отправена незабавно след отхвърляне на тази за разпит на обсъжданите вече поемни лица /не едновременно с нея, което говори за желание да не се пристъпи към приключване на делото с краен съдебен акт/, има повече вид на свидетелстване на защитата за състоянието на местопроизшествието, противопоставящо се на показанията на свидетелката К., отколкото на формулирано доказателствено искане, което да очаква съдебно произнасяне. ЯРС го е оставил без уважение, тъй като е намерил делото за изяснено от фактическа и правна страна, иначе казано, решимо по друг доказателствен път. Пред втората инстанция поведението на осъдения и неговата защита е идентично като изложеното по-горе за поемните лица- не е отправено искане по жалбата, а едва в открито съдебно заседание с ясна позиция за отлагане на делото. Тук вече, на 17.04.13 г. адвокат П., доста години след инкриминираната дата иска извършване на оглед, формулирайки го с оглед архитектурните особености на недвижимия имот. Обосновавайки позицията си с изтеклото време и невъзможността тепърва да се установява идентичност на обстановката на местопроизшествието с тази към момента на осъществяване на деянието, на 22.05.13 г. ЯОС е оставил искането без уважение. Точно този негов извод се атакува като очевидно несъстоятелен, тъй като съдът не е изложил мотиви защо счита, че за пет години е изменена архитектурата на сградата. Вярно е, че в тази насока липсват данни по делото, но по-важно е доколко, в съобразие с всичкия събран доказателствен материал, огледът е бил процесуално наложителен. ВКС не намира, че отказът да се осъществи исканото процесуално действие като противопоставяне на доводите на друга страна в производството е незаконосъобразен. Трябва да се отбележи, че в хода на досъдебното производство няма оглед на местопроизшествие и съдът не би имал база за доказателствено сравнение в този смисъл. Освен това показанията на пострадалата и на свидетеля И., които са лицата, влизали в процесния вход, са бегли по въпроса, но не внасят разнобой относно възможността осъденият там да е извършил вмененото му престъпление. Дали има заден вход и малка стена или тези факти са се сторили съществуващи на потърпевшата в екстремната ситуация, в която е била поставена, е без значение. Житейски откроим е изводът, че след като има завършена сграда, има и вътрешна стена, на която осъденият е могъл да облегне пострадалата и да извърши вменените му фактически действия. Воден от изложените аргументи, ВКС не намира, че са нарушени разпоредбите на чл.12,ал.2 и чл.15 НПК с отхвърляне на „очевидно” относими за защитната теза на жалбоподателя /в националното правораздаване той е такъв пред втората инстанция, пред ВКС в процесната процедура по възобновяване е искател или молител/ искания, отправени чрез защитата му. 4/ В искането за възобновяване се твърди, че е допуснато нарушение на чл.14 НПК и на правилата на формалната логика, тъй като осъждането на въззивния съд е основано на пороци във вътрешното убеждение по релевантните факти. В тази връзка са релевирани и нарушения на чл.301,ал.1,т.1 и 2 вр.чл.303 и 304 НПК. Твърди се, че събраните по делото доказателства са коренно противоречиви. Изразената теза е категорично несъстоятелна. Този съд не съзира сериозни противоречия в доказателствената съвкупност, които при това да насочват на неустановеност на поведението на осъдения спрямо К.. За нейната свидетелска годност бяха изписани съображения по-горе в изложението. Какво е приел РС по съществото на престъпната деятелност, което се смята от защитата за важно, е без съществено значение, при наличието на въззивно решение, при постановяването на което не се намира да са допуснати съществени процедурни нарушения. Не отговаря на процесуалната действителност оплакването, че авторството на деянието е установено само на основа на показанията на К., несъмнено имащи решаващо значение за конкретното негово съставомерно поведение. В тази насока са взети предвид и показанията на свидетелката С. И., свидетелстваща за проявеното малко преди извършване на престъплението „игриво” поведение на осъдения, на Р. И., на И., на съпруга на потърпевшата и нейната майка, на които тя е разказала какво й се е случило; от снимкови кадри от камера и идентификационна експертиза. Казаното от К. за механизма на причиняване на телесните й увреждания, част от които видими и за И., се потвърждава от медицинско изследване. Що се касае до думите, отправени от дееца спрямо нея, от които,наред с действията, се прави извод за съставомерност на деянието по чл.152,ал.1,т.2 НПК, другояче заявено, за целта за упражняване на съответната принуда, това е въпрос на кредитируемост на показанията на пострадалата. При липса на процесуални недъзи при тяхното снемане, схождането им с друг събран по надлежен ред доказателствен материал и неприемане на възражението за неприсъствие на възможност за конфронтация от страна на осъдения с обвиняващото го лице, същността на тези показания не подлежи на по-нататъшна преценка от върховната съдебна юрисдикция по наказателни дела. Особено внимание ВКС обръща на възражението, че въззивният съд предположително е разрешил въпроса с времетраенето на престъплението от 15.50 ч. до 16.00 ч., при положение, че е имал предвид представената пред него съдебно-техническа експертиза, според която подсъдимият и пострадалата са били извън обсега на камера около две минути. Невъзможно е следователно, твърди защитата, в този времеви период да бъдат извършени всички действия, описани в решението на ОС като изпълнително деяние. Както е отразил ЯОС в мотивите към своето решение, по отношение на времето на извършване на деянието той е обвързан с измененото по съответен процесуален ред обвинение от представителя на държавното обвинение. Видно от снимките по приложената техническа експертиза, лицето, законосъобразно прието, че е осъденият, и пострадалата, излизат от обсега на камерата, т.е., както е счетено по фактите по престъпната деятелност, той я сбутва в процесния вход в 15.59.11 ч. След това се вижда лице, стоящо пред входа и отговарящо в съобразие със събрания доказателствен материал да е свидетелят И.. По негови показания в този момент той разбира, че във входа става нещо неестествено. След липса на заснемане на няколко секунди се вижда излизане на И. от входа и отправяне нанякъде- да вика помощ. В 16.02.35 ч. се вижда леко подаване в кадър на пострадалата, след което нейно окончателно излизане от входа в 16.02.37 ч., насочване и сядане върху рамката на оградено дърво от градската среда. Предвид изложеното, което не е намерило пространно разяснение в мотивите на въззивната инстанция, става ясно, че инкриминираното на дееца поведение е извършено във времето от 15.59.11 ч. приблизително до 16.02. ч. Наистина иде реч за порядък от две минути, но в техните рамки няма пречка да е осъществено вмененото на дееца поведение. Според потърпевшата осъщественото противоправно деяние е траяло по-дълго. В съответствие обаче с данните за нейно душене, потвърдени по експертен път, е установено, че този механизъм на причиняване на увреждане е толкова шокиращ и мъчителен за жертвата, че тя губи възможността за точно отчитане на времето. Описаните събития попадат в по-кратък период от обвинителния такъв, за който Н. е признат за виновен и осъден, но се съдържат в него с изключителна приблизителност. Така че доводът за предположителност на съставомерен белег на престъпното посегателство не следва да бъде споделен. Най-накрая в тази част на изложението ВКС не може да не се солидаризира по принцип с последния довод по основанието по чл.348,ал.1,т.2 НПК, че охранителната камера не съдържа индикации, че жалбоподателят /за пореден път в искането Н. се именува по посочения начин, въпреки че пред ВКС делото не се разглежда по редовен касационен ред/ е упражнил каквото и да било насилие върху пострадалата. Макар и това да вярно, насилието и заплахата са установени с други доказателствени средства, съдържанието на които не се изключва от запаметеното на охранителната камера. Ето защо формалното позоваване на третираното обстоятелство не води до целения от защитата ефект. ПО ОПЛАКВАНЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА МАТЕРИАЛНИЯ ЗАКОН: Доводите в насока на наличие на това касационно основание са неоснователни. Решаващите съдилища са изложили съображения защо приемат, че е извършен опит за изнасилване на частната обвинителка, обсъждайки дадените от нея показания по повод обективните действия на дееца- с физически действия и думи. Както вече бе разгледано, в насока на доверяемост на казаното от жената, за която и не следва да се твърди,че се е самонаранила, могат да бъдат прибавени и съдържащите информация нейни изявления, отправени незабавно след деянието към И., както и споделеното в по-късен етап със съпруга и майка й. Косвен довод за поведението на дееца, формулирано като опит за изнасилване, представляват и показанията на свидетелките С. И. и Р. И., говорещи за негови непосредствено преди случката предизвикателни в интимен план действия към първата жена. Ето защо не може да се възприеме, че авторството на деянието по отношение на К. би могло да се субсумира под нормата на чл.130 НК. Освен всички друго, би останал крайно неясен поводът молителят да нанася телесно увреждане на пострадалата. Доминиращата съдебна практика по въпроса за дължимите изводи за правна преценка на опит за изнасилване по чл.152,ал.1,т.2 НК, общо засегната от защитата, не е в несходство с приетото по правната оценка от съдилищата по фактите по това дело. Цитираното съдържание от определено решение на ВКС на РБ /№416 от 27.09.10 г.,постановено от 1 н.о.по К.Н.Д.367 от същата година/ видимо касае съвсем друга фактология на престъпната деятелност и привеждането му като пример в процесния казус е безпочвено. То само по себе си не установява невъзможност да се реши настоящото производство на плоскостта на опит за изнасилване. Затова не може да се изведе заключение, че Н. е осъден по несъставомерни факти и да се пристъпи към възобновяване на наказателното производство, отмяна на постановените съдебни актове и оправдаване на лицето по силата на разпоредбата на чл.425,ал.1,т.2,пр.посл.вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК. Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за възобновяване на Н.О.Х.Д.1434/11 г. по описа на РС-Ямбол, В.Н.О.Х.Д.100/13 г.по описа на ОС-Ямбол. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/