3 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 606 София, 21.07.2022 год. Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков Десислава Попколева като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 3219 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ч. И. А., чрез пълномощника му адв. Б. Д. и по касационна жалба на „Параходство БМФ“ АД, чрез юрисконсулт П. К. против решение № 836/29.04.2021 г. по в.гр.д. № 3271/2020 г. на Окръжен съд Варна. Касаторът-ищец обжалва решението в частта, с която след частична отмяна на решение от 4.09.2020 г. по гр.д. № 6562/2019 г. на Районен съд Варна, са отхвърлени предявените от касатора срещу „Параходство български морски флот“ АД, кумулативно обективно съединени искове за присъждане на суми, представляващи командировъчни пари за периода от 16.11.2016 г. до 04.01.2019 г. за разликата над 7 104,69 лв. до 34 303 лв. на основание чл.215 КТ, както и за мораторна лихва за периода от 01.12.2016 г. до 30.04.2019 г. за разликата над 1 221,18 лв. до присъдените 3 704,75 лв., за сумата от 3 954,00 лв.- обезщетение за положен извънреден труд през официални празници на датите 24.12.2016 г., 25.12.2016 г., 31.12.2016 г., 01.01.2017 г. и 03.03.2017 г. в общ размер от 35 часа, за сумата от 212,90 лв. – лихва за забава върху обезщетението за положен извънреден труд през официалните празници, за сумата от 4 222,00 – обезщетение за положен извънреден труд през почивните дни – 15.06.2018 г. и 20.10.2018 г. в общ размер на 16 часа и са сумата от 753,16 лв.- лихва за забава върху обезщетението за положен извънреден труд през почивните дни, конкретно посочени в диспозитива на решението. Касаторът-ответник обжалва решението в частта, с която е потвърдено решението от 4.09.2020 г. по гр.д. № 6562/2019 г. на Районен съд Варна, с което са уважени исковете за заплащане на командировъчни дневни пари за периода 16.11.2016 г. – 04.01.2019 г. в размер на 7 104,69 лв. и за мораторна лихва върху тази сума в размер на 1 221,18 лв. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационните жалби са подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът-ищец обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните въпроси: 1/ Може ли работодателят да откаже да изплати командировъчни пари, а след установяване от съда на тяхната дължимост, решаващият съдебен състав да не съобрази изготвената ССЕ и сам да определи размер на командировъчните пари в по-нисък от определения в Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да присъди възнаграждение за положен извънреден труд, ако същият е възложен въз основа на писмено възлагане от работодателя, макар и не във формата на заповед, а с електронно съобщение по „вайбър“, като възлагането и приемането на работата извършена извънредно е установено с представени по делото писмени доказателства; 3/ Длъжен ли е въззивния съд да определи точния предмет на спора с оглед на всички наведени от страните твърдения и възражения и да постанови решението си след като вземе предвид и извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства и въз основа на нея да приеме кои факти и обстоятелства от значение за спора са установени и кои не, както и какви са правните последици от така установените факти за правоотношенията между страните; 4/ Допустимо ли е при определяне на командировъчните пари подробно описани и изчислени по размер в заключение на приета по делото ССЕ, съдът да не се съобрази с изчисленията на експерта и по този начин да определи размера им под размера, регламентиран в Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина. По първия въпрос се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с решение № 129/07.07.2016 г. по гр.д. № 3736/2015 г., IV г.о. на ВКС, по втория въпрос – в противоречие с решение № 14 от 27.03.3012 г. по гр.д. № 405/2011 г., IV г.о. на ВКС, по третия въпрос – в противоречие с решение № 115/17.09.2018 г. по гр.д. № 2150/2017 г., IV г.о. на ВКС, а по четвъртия въпрос – в противоречие с решение № 753 от 29.03.2011 г. по гр.д. № 1283/2010 г., IV г.о. на ВКС. Твърди се и наличието на основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК без изложена конкретна обосновка. Насрещната страна - „Параходство български морски флот“ АД, чрез пълномощника си юрисконсулт П. К., аргументира становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. По съществото на жалбата се поддържа неоснователност на изложените в нея доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение. Касаторът-ответник обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон, като поддържа, че съдът неправилно е определил размера на дневната ставка съгласно позиция 27, Приложение 3б от Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина, тъй като ищецът не попада сред т.нар. „морски лица“ по смисъла на §1, т.15 от КТ. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК следните въпроси: 1/ При противоречие на материалноправна норма – позиции 26 и 27 от Приложение 3б - командировъчни пари на екипажи на кораби, плаващи по море под чуждо и българско знаме към Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина на норми от нормативни актове от по-висока степен, в случая на чл.87 КТК и на §1, т.15 от КТ, следва ли да се начисляват командировъчни дневни пари по реда на противоречащи на нормативен акт от по-висока степен, а не по реда на Приложение 2 от НСКСЧ на лице командировано на кораб в чужбина за извършване на ремонт и поддръжка на техническите средства, или други дейности по време на престой на кораба в пристанище, което лице не отговаря на изискванията на чл.87, ал.1 КТК и няма качеството на морско лице, поради което не е възможно включването му в екипажния списък на кораба, който има точно определена форма и съдържание, тъй като същото лице не може да заема длъжност в корабния екипаж съгласно националното ни законодателство и международните правила , а посочените командировъчни дневни са за членове на екипажа и 2/ следва ли решаващият състав след като е установил всички факти и обстоятелства по делото и е посочил в мотивите си, че порочността на първоинстанционното решение се изразява в прилагането на материална норма, противоречаща на правна норма от нормативен акт от по-висока степен, да се произнесе по валидността и допустимостта /по посочените в жалбата основания/ на обжалваното решение. Обосновка защо така поставените въпроси имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, извън твърдението, че т.26 и т.27 от Приложение 3б към НСКСЧ противоречат на норми от нормативни актове от по-висок ранг, не са изложени. За да отмени частично решението на първоинстанционния съд и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли частично исковете за заплащане на командировъчни пари, въззивният съд е приел, че ищецът не попада сред т.нар. морски лица по смисъла на §1, т.15 от ДР на КТ, нито е член от корабния екипаж по смисъла на чл.87 КТК. Съобразявайки употребеното в нормата на чл.31, ал.4 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, понятие „персонал на водните транспортни средства“, чиято легална дефиниция е дадена в §1, т.33 от ПЗР към Наредбата, а именно „лицата, включени в състава на екипажа на морски и речни кораби, учащи се, преподаватели или стажанти, когато провеждат учебна и производствена практика на кораби зад граница,…контролни органи по експлоатационната дейност и друг експлоатационен състав“, както и нормата на §4 от ПЗР от същата Наредба, според която ведомствата и предприятията могат да командироват по Наредбата външни експерти с доказан опит и висока квалификация в съответната област, както и посочените в Приложение 3б, в т.26 и т.27 две позиции за длъжности, извън корабния екипаж, а именно вътрешни и външни проверяващи и контролни органи и специалисти, въззивният съд е приел, че в полза на ищеца се дължат суми за командировъчни дневни на основание чл.31, ал.4 от Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина и т.27 от Приложение 3б /за специалисти/, в размер на 90 щ.д. на ден, а не по т.26 от Приложение 3б /за вътрешни и външни проверяващи и контролни органи/ в размер на 210 щ.д. на ден, доколкото заеманата от него длъжност „експерт суперинтендант“ попада в хипотезата на т.27 с оглед възложените му трудови функции. При преценка на трудовия договор, допълнителните споразумения към него и длъжностната характеристика за заеманата от ищеца длъжност, въззивният съд е приел, че тя предполага специални технически знания и умения, свързани с експлоатацията и обслужването на кораборемонтните дейности за обезпечаване правилната експлоатация на плавателния съд, като всички командировки на служителя са били свързани с организиране и ръководене извършването на ремонтни работи на корабите на място и за разрешаване възникнали въпроси относно корабния мениджмънт, т.е. не е споделил изводите на първата инстанция относно категорията, към която се отнася длъжността на ищеца, като е приел, че заеманата от последния длъжност попада в категорията „специалисти“, а не в тази за „вътрешни и външни проверяващи и контролни органи“. По претенцията за заплащане на положен от ищеца извънреден труд през празнични и почивни дни, съдът е приел, че искът е недоказан, доколкото от представените от ищеца доказателства, не се установява реално да е полагал извънреден труд по време на официални празници и почивни дни на посочените в исковата молба и уточняващите молби дати. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора-ищец въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1 т.1 ГПК следва да са налице следните кумулативно дадени предпоставки: касаторът да е формулирал правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение и даденото от въззивния съд разрешение на въпроса да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС. Според разясненията, дадени от ВКС в т.1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В тълкувателното решение е разяснено, че правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставените от касатора първи, втори и четвърти въпроси нямат характер на правни, тъй като касаят фактите по спора, а не разрешен правен въпрос в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Обосновката на въпросите припокрива оплакванията в касационната жалба по съществото на спора, а именно с твърдения за неправилност и необоснованост на съдебното решение – касационни основания по чл.281, т.3, пр.3 ГПК. Оплакванията на касатора за неправилност на изводите на въззивния съд относно характера на трудовите функции на заеманата от него длъжност и за обсъждане на събраните по делото доказателства във връзка с претенцията за заплащане извънреден труд по време на официални празници и почивни дни, са въпроси по правилността и обосноваността на съдебното решение, които обаче не могат да се разглеждат в производството по чл.288 ГПК. След изменението на ГПК /ДВ, бр.86/2017 г./, позоваването на необосноваността на въззивното решение, има значение във фазата по допускане на касационно обжалване, но само при формулирането на хипотези, обхванати от понятието „очевидна неправилност“ по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В конкретния случай обаче не е налице хипотеза на явна необоснованост на решението, тъй като мотивите на същото не разкриват грубо несъответствие на фактическите констатации на съда с установените по делото факти и обстоятелства поради нарушения на логически и опитни правила и на каузалните връзки между явленията, които да са довели до неистински фактически констатации. Доколкото не е налице общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, не следва да се обсъжда и сочения допълнителен критерий – противоречие с практиката на ВКС. Само за пълнота следва да се отбележи, че в цитираните от касатора решения по чл.290 ГПК са дадени разрешения по въпросите може ли работодателят да определя размер на обезщетенията при командироване, който да е по-малък от предвидения в съответната наредба на МС, издадена въз основа на законовата делегация по чл.215 КТ вр. чл.228, ал.2 КТ и в кои случаи се дължи заплащане на извънреден труд. Въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с дадените от ВКС разрешения по тези правни въпроси. За да определи размера на дължимите командировъчни пари, съдът не е слязъл под определения в Наредбата минимален размер, а е приел че с оглед трудовите функции за длъжността, заемана от ищеца, последната попада в хипотезата на т.27 от Приложение 3б /за специалисти/ към Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина. По отношение на претенцията за заплащане на извънреден труд, положен през официални празници и почивни дни, след преценка на събраните по делото доказателства, съдът е приел, че ищецът не е установил факта на реално положен извънреден труд. Третият процесуалноправен въпрос относно задълженията на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства и въз основа на тях да приеме кои факти и обстоятелства от значение за спора са установени и кои не, както и какви са правните последици от така установените факти за правоотношенията между страните, макар и формално да покрива общото основание за допускане до касация по чл.280, ал.1 ГПК, няма претендираното от касатора значение, тъй като той е разрешен от въззивния съд в съответствие със съдебната практика на ВКС, включително и със задължителните разяснения, дадени в т.2 на ТР №1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК. В конкретния случай въззивният съд е постановил решението си, като е изложил мотиви, обективиращи исканията и възраженията на страните, извършил е преценка на относимите към спора доказателства, като е извел самостоятелни фактически и правни изводи по спорното материално право, като по този начин е изпълнил задължението си, произтичащо от разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК. Съдът е взел отношение по направените от въззивника - ответник оплаквания и по доводите на насрещната страна и след преценка на всички относими доказателства в тяхната взаимна връзка, е приел, че ищецът не е доказал факта, че е полагал извънреден труд по време на официални празници и почивни дни на конкретно посочените от него дати. Повдигнатите от касатора - ответник въпроси също не удовлетворяват общото основание за селекция на касационната жалба по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Първият въпрос е по съществото на спора и е изводим от становището на ответника по правилността на въззивното решението относно приложимата материална норма в процесното правоотношение и по-конкретно от собственото му виждане за наличието на противоречие на нормите на Приложение 3б към Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина на норми от нормативни актове от по-висока степен, каквото не се разкрива в конкретния случай. Вторият въпрос също няма характер на правен въпрос, тъй като по него въззивният съд не е дал разрешение – видно от мотивите на обжалваното решение съдът не е приел, че в случая е налице колизия между приложимите по спора материални норми от различна степен и че следва да се приложи тази от нормативен акт от по-висока степен, нито е приел, че в резултат на неправилното виждане за приложимия материален закон - чл.31, ал.4 от Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина и Приложение 3б към нея, решението на първата инстанция е неправилно. Напротив решението на първата инстанция е потвърдено в частта, с която на ищеца са присъдени ковандировъчни пари до размера, посочен в т.27 от Приложение 3б /за специалисти/ към Наредбата, в размер на 90 щ.д. на ден, а в останалата част решението е отменено и искът е отхвърлен поради неправилно определяне на длъжността на ищеца към категорията за „вътрешни и външни проверяващи и контролни органи“. Непоставянето на правен въпрос с обуславящо изхода на делото значение е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат заявените допълнителни основания за това. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 836/29.04.2021 г., постановено по в.гр.д. № 3271/2020 г. по описа на Окръжен съд Варна. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: