Р Е Ш Е Н И Е № 272 гр. София, 13.08.2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на десети юни през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор П. МАРИНОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 698/2015 г. по описа на ВКС, ІІ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Настоящото производство пред ВКС е по глава тридесет и трета от НПК, образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искане на осъдените С. Н. С. и Н. С. Г. чрез защитника им адв. С. за възобновяване на НОХД № 1865/2013 г. по описа на РС – Сливен, отмяна на постановената по него присъда № 219 от 01.10.2014 г. и на решение № 130 от 16.12.2014 г. по ВНОХД № 426/2014 г. по описа на ОС – Сливен, с което е била потвърдена първоинстанционната присъда. В искането на осъдените лица е релевирано възражение за наличие на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Изложени са твърдения, че вътрешното убеждение на решаващите съдилища било опорочено, тъй като се основавало на съществени нарушения на процесуалните правила, регламентиращи кръга на подлежащите на доказване обстоятелства, доказателствената дейност на съда, задълженията, свързани със съдържанието на мотивите и с обхвата на въззивния контрол. Обстоятелствата от кръга на чл. 102, т. 1 и т. 3 от НПК не били изяснени, като не били събрани необходимите и възможни доказателства; събраните доказателства не били надлежно проверени, което злепоставяло изводите за достоверността им; оценъчната дейност на съда се характеризирала с избирателност; съдържанието на мотивите на първоинстанционния съд не отговаряли на изискванията на чл. 305, ал. 3 от НПК. Неправилно били прочетени показанията на св. С. С. от досъдебното производство без негово съгласие и без съгласие на подсъдимите и защитата им, въпреки че свидетелят се отказал тези свои показания, тъй като били дадени под въздействието на страх и заплахи от страна пострадалия М. и съпругата му. Не следвало да се кредитират показанията на св. С. Г., защото били недостоверни и нагласени с версията на св. М.. От показанията на св. Н. Н. се установявало, че когато пострадалият отишъл при него с бутилка ракия, по него нямало никакви следи от претърпян побой. Възможно било нараняването му да е било получено следствие на падане след употреба на алкохол. Осъдителната присъда и решението на въззивната инстанция се базирали само на косвени доказателства, които не доказвали по несъмнен начин участието на подсъдимите в деянието. Не било уважено желанието на защитата за извършване на следствен експеримент с цел св. Г. да посочи от кое точно място наблюдавала инцидента. В съдебно заседание на ВКС осъденият Н. С. Г. не се явява, редовно призован. Осъденият С. Н. С. и защитникът на двамата молители адв. С. поддържат искането за възобновяване и молят да бъде уважено. Представителят на ВКП дава заключение, че искането е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на наказателното производство, намери за установено следното: С присъда № 219 от 01.10.2014 г. по НОХД № 1865/2013 г. Сливенският районен съд (СлРС) е признал подсъдимите Н. С. Г. и С. Н. С. за виновни в това, че на 26.04.2012 г. в местността „Д.”, вилна зона на [населено място], в съучастие като съизвършители причинили на И. В. М. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на дясната половина на тялото на долната челюст и ставния й израстък, довело до трайно затрудняване на дъвченето и говоренето на И. М., поради което и на основание чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 от НК е осъдил всеки от тях на три години лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от пет години. С присъдата си съдът е осъдил Н. С. Г. и С. Н. С. да заплатят на И. В. М. сумата в размер на 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от престъплението неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 26.04.2012 г. до окончателното изплащане, както и направените от него разноски. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимите са възложени направените по делото разноски, както и държавна такса върху уважения граждански иск. По жалба на подсъдимите Г. и С. срещу първоинстанционната присъда е било образувано въззивно съдебно производство по ВНОХД № 426/2014 г. по описа на ОС – [населено място] (СлОС), като с решение № 130 от 16.12.2014 г. съдебният акт на районния съд е бил потвърден на основание чл. 338 от НПК. Искането на осъдените Н. Г. и С. С. за проверка по реда на възобновяването на наказателни дела е допустимо – подадено е срещу акт от кръга на посочените в чл. 419, ал. 1 от НПК, от процесуално легитимирани страни по чл. 420, ал. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 421, ал. 3 от НПК срок (решението на Сливенския окръжен съд е постановено на 16.12.2014 г., като не е подлежало на касационно обжалване, а искането за възобновяване е било внесено на 20.04.2015 г., регистрирано с вх. № 7315 на СлРС). Разгледано по същество, искането за възобновяване на наказателното производство е неоснователно. Макар в него да е посочено, че се претендира възобновяване на наказателното производство по първоинстанционното НОХД № 1865/2013 г. по описа на СлРС, настоящият състав на ВКС ще изследва наличието на релевираните основания за възобновяване при осъществената от контролната инстанция дейност, отчитайки принципното положение, че когато се иска възобновяване на наказателно производство, по което са постановени съдебни актове от първата и въззивната инстанции, на проверка по реда на глава тридесет и трета от НПК подлежи въззивният съдебен акт. След проверка на постановеното по ВНОХД № 426/2014 г. на СлОС въззивно решение касационният съдебен състав не се съгласява с изтъкнатите от молителите доводи за допуснати съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. На първо място, следва да се изтъкне, че изложените на л. 2 от искането възражения за множество допуснати при разглеждане и решаване на въззивното дело процесуални нарушения са декларативно формулирани, без да са надлежно конкретизирани и мотивирани съгласно изискванията на чл. 426, вр. чл. 351, ал. 1 от НПК. Както в касационното производство, така и в производството по възобновяване ВКС не извършва цялостен служебен преглед на атакувания съдебен акт, а съгласно чл. 426, вр. чл. 347, ал. 1 от НПК се произнася единствено по възведените претенции, които трябва да са уточнени, за да означат ясно рамките на проверката. Залегналите в молбата за възобновяване искания на осъдените лица логически се извеждат от изложените в нея основания. За да може този процесуален документ да изпълни процесуалната си функция, следва да съдържа конкретна мотивировка в достатъчен обем – да уточнява какви точно „необходими и възможни доказателства” не са събрани, кои именно доказателствени материали не са изследвани всестранно и пълно, кои доказателствени материали са останали необсъдени, едностранчиво преценени и т.н. След като самите искатели не са изяснили в какво точно се състои недоволството им от съдебния акт и не са посочили конкретни доводи, които обосновават искането им, касационният съд няма правомощия самостоятелно и за първи път да замести тази непълнота със собствените си съображения. С оглед на това настоящият съдебен състав не дължи отговор на формално посочените в искането за възобновяване на л. 2 оплаквания. Маркираното несъгласие на искателите с обема на събрания доказателствен материал (който те считат за недостатъчен), не може да получи конкретен отговор в настоящото производство, защото касационният съд няма как да прецени в какво точно се състои недоволството им от обхвата на наличната по делото доказателствена съвкупност. Ако искателите претендират неизясненост на фактическата обстановка поради необходимостта от провеждане на следствен експеримент (за да посочи св. С. Г. от кое точно място е наблюдавала инцидента – л. 4 от искането), то възражението им е неоснователно. Непълнотата на доказателствата поначало не е изведена като самостоятелно касационно основание по чл. 348, ал. 1 от НПК. При това, искане за провеждане на следствен експеримент не е било отправяно от осъдените и защитника им нито пред първоинстанционния съд, нито в хода на въззивното производство, като е недопустимо този въпрос да бъде за първи път повдиган в производството по възобновяване. На последно място, местоположението на св. Г. е категорично конкретизирано в нейните показания (л. 36 и гърба му от НОХД № 1865/2013 г. на СлРС), установено е отстоянието, от което е наблюдавала развоя на инцидента (10-15 м.), поради което обективно не съществуват основания за допълнително изясняване на тези обстоятелства. Въпреки изцяло оспорената от искателите аналитична и оценъчна дейност на въззивния съд, липсата на конкретика в искането за възобновяване не дава основания на ВКС за подробна проверка на процесуалната дейност на СлОС при установяването на фактите. Единствените конкретни аргументи на осъдените Г. и С., които могат да бъдат обсъдени от ВКС в светлината на претендираното основание за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, са възражението срещу прочитането на показанията на св. С. С. от досъдебното производство и заявената едностранчивост при оценката на показанията на св. Н. Н.. Доводът за нарушения при приобщаването на показанията на очевидеца на деянието св. С. С. е неоснователен. Той е бил разгледан от състава на СлОС (стр. 8 от въззивното решение), като е получил законосъобразен отговор. В процесуален план са били налице всички предпоставки за приложение на разпоредбата на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2, пр. 1 от НПК. Пред първоинстанционния съд в съдебно заседание на 01.10.2014 г. св. С. е заявил (гърба на л. 106 от НОХД № 1865/2013 г.), че се „отказва” от показанията си и не желае да свидетелства в процеса „по лични причини”. С оглед на тези негови изявления и съобразявайки отказа на защитника на подсъдимия да даде съгласие за прочитане на показанията му от досъдебното производство, СлРС е приобщил депозираните от свидетеля показания в досъдебната фаза пред орган на досъдебното производство по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2, пр. 1 от НПК. Приложението на тази разпоредба не е поставено в зависимост от съгласието на подсъдимите и защитника им, нито от становището на самия свидетел. Декларацията му за „отказ” от показанията, дадени на досъдебното производство, не заличават автоматично доказателствената им стойност, щом са законосъобразно приобщени към доказателствения материал. СлРС внимателно ги е анализирал и проверил, като ги е кредитирал с убедителни съображения за кореспонденцията им с останалите доказателствени материали – с показанията на пострадалия И. М., свидетелите С. Г., З. М., Д. И., С. С., Н. Н., И. Б., Радост А., заключението по изслушаната съдебномедицинска експертиза, документите, касаещи здравословното състояние и лечението на пострадалия М.. Позицията на свидетеля С. не може да бъде обяснена с посочените от адв. С. причини – страх за своето и на близките му здраве и живот. Тези твърдения са голословни, тъй като не се подкрепят от никакви доказателствени материали, дори от самия свидетел С.. В искането за възобновяване (стр. 3) манипулативно се поддържа, че свидетелят бил обяснил „отказа” си от дадените на досъдебното производство показания, тъй като били дадени под въздействието на заплахи. В протокола от съдебното заседание на 01.10.2014 г. по НОХД № 1865/2013 г. на СлРС е отразена декларацията на св. С., че се отказва от показанията си и не желае да свидетелства. Причините за поведението си свидетелят е пояснил със следното буквално цитирано изявление: „Отказвам се да отговарям на въпроси по лични причини”. Внушението, че отказът му се дължи на страх от пострадалия, е лансирано съвсем не от свидетеля, а от защитника на подсъдимите адв. С., чието изявление също е залегнало в протокола от съдебното заседание – „Лицето отказва да дава показания, страхува се, но не споделя пред съда”. Съдържанието на молбите на св. С. от 04.09.2014 г. и 30.09.2014 г. (л. 100, л. 104 и л. 105 от НОХД № 1865/2013 г. на СлРС) отново некоректно е преиначено от защитника, тъй като в тях обективно липсва какъвто и да е намек, че свидетелят е бил принуден да даде показания в досъдебната фаза под въздействието на заплахи от страна на пострадалия и негови близки. В тях св. С. неизменно е сочил, че се „отказва” от показанията си по „лични съображения”, като в първата си молба от 04.09.2014 г. (л. 100 от НОХД № 1865/2013 г. на СлРС) е конкретизирал, че отношенията му и с двете страни били „обтегнати”, поради което не искал да свидетелства. Нежеланието му да участва като свидетел в наказателния процес срещу искателите е било заявено още при разпита му от 29.07.2013 г. в досъдебната фаза (л. 144 от досъдебното производство), когато ясно и недвусмислено е обяснил, че е влизал веднъж в пререкания с „Н. Б.” (осъдения Н. Г.), който посегнал да го удари и заплашил приятелката му, знаел, че осъденият е много агресивен, поради което се страхувал за живота си, както и за живота на приятелката си. Настоящият съдебен състав не констатира нарушения на предходните съдебни инстанции и при оценката на показанията на св. Н. Н.. Съвсем стриктно съгласно действителното съдържание на показанията на този свидетел и двете съдебни инстанции (л. 112 от НОХД № 1865/2013 г. на СлРС и л. 5 от въззивното решение са приели, че след инцидента св. М. отишъл във вилата на св. Н., като донесъл бутилка с ракия. Последният не забелязал следи от кръв по пострадалия, но докато се черпели, св. М. му разказал, че му бил нанесен побой от осъдените Г. и С. и се оплакал, че го боли „ченето”. Възраженията на осъдените срещу анализа на показанията на този свидетел са мотивирани със субективни разсъждения с житейски характер относно невъзможността на пострадалия да отиде до съседа си и да употреби алкохол, ако е претърпял побой. Тази позиция обаче не отчита нито същността на заявеното от свидетеля, нито констатираното съответствие на показанията му с останалите доказателствени материали, в частност със заключението на съдебномедицинската експертиза и показанията на св. М., а няма и правно значение, защото не се основава на обективни доказателства. По отношение на претенциите на искателите срещу осъществения от съдилищата „по фактите” доказателствен анализ обобщено следва да се заяви, че са напълно неоснователни. СлРС е оценил доказателствените материали по делото съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК, като в процесуалната му дейност липсват пороци, които да доведат до съмнителност на приетата фактология. В обхвата на въззивната проверка, определен от разпоредбата на чл. 314 от НПК, окръжният съд е проверил изцяло първоинстанционната присъда и то, след нова задълбочена собствена проверка на всички доказателствени материали и пълноценно изясняване на отправените от осъдените Г. и С. и защитника им възражения за необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд във връзка с авторството на деянието. Оплакванията им са били подробно анализирани, като СлОС е изложил съдържателни аргументи защо ги приема за неоснователни. Пред настоящата инстанция осъдените отново повдигат същите доводи, въпреки даденият от въззивния съд обстоен отговор. СлОС, както и първоинстанционният съд, са разграничили гласните доказателствени средства на две основни групи – подкрепящи обвинителната теза (показанията на свидетелите М., Г., С., Н., М., И., Б., Б., А.) и обслужващи защитната позиция на осъдените (техните обяснения и показанията на С. Д., И. Б. и И. Д.). Показанията на всяка от свидетелските групи са били подробно обсъдени, като законосъобразно в процедурен план са били кредитирани с доверие установените от пострадалия факти за авторството и цялостния развой на събитието, пряко и косвено подкрепени от показанията на останалите свидетели от първата група. Освен съответствие с посочените гласни доказателствени средства, предходните съдебни състави са установили и съзвучие на съобщените от пострадалия данни с обективните находки при медицинското му освидетелстване, както и с останалите доказателствени материали. Обективно невярно е залегналото в искането твърдение, че присъдата и въззивното решение се базирали само на косвени доказателства, които не доказвали по несъмнен начин авторството на деянието в лицето на осъдените. Свидетелите М., Г., И. и С. са очевидци на инцидента и техните показания са източници на преки доказателства, които хармонично се потвърждават и допълват и от съдържанието на останалите, изброени по-горе, доказателствени материали. Посочената от адв. С. вероятност увреждането на пострадалия М. да е получена при падане е категорично изключена от устните разяснения на вещото лице д-р Й. С. (гърба на л. 37 от НОХД № 1865/2013 г. на СлРС), поради което изводите на съдилищата за авторството на деянието са изведени съгласно изискванията на чл. 303, ал. 2 от НПК. Отделен е въпросът, че направеният от съдебните инстанции доказателствен анализ не се припокрива с тезата на осъдените Г. и С. и техния защитник. Субективното несъгласие на страните с изведените фактически положения обаче не съставлява касационен повод, съответно, основание за възобновяване на наказателното производство. След като касационната инстанция не съзира процесуален порок в анализа и оценката на събраните по делото доказателства, конкретните изтъкнати от защитата данни от свидетелските показания, не следва да се обсъждат по същество. Това би означавало ВКС да се произнесе по фактическата необоснованост на съдебните актове, която не съставлява касационно основание и не подлежи на коментар както при касационната проверка, така и в производството по възобновяване на наказателните дела. Щом констатациите и изводите на инстанциите по фактите се основават на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, правото на решаващите съдебни състави по вътрешно убеждение да вземат решенията си, като елиминират определени доказателствени средства и гласуват вяра на други, е суверенно и не може да бъде накърнено от субективното несъгласие на страните с крайните изводи на съдилищата. ВКС също не разполага с процесуална възможност да промени или замести вътрешното убеждение на въззивния съд, който се явява последната инстанция, обвързана с правомощието да оценява самостоятелно доказателствените материали по делото. Именно поради това настоящият съдебен състав няма да разгледа възраженията на искателите срещу достоверността на показанията на св. Г.. Това гласно доказателствено средство е било внимателно обсъдено от две съдебни инстанции, като в настоящото извънредно по характер производство ВКС не дължи отговор на доводи за необоснованост. По изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че следва да остави без уважение като неоснователно искането на осъдените Г. и С. за възобновяване на ВНОХД № 426/2014 г. по описа на СлОС и отмяна на постановеното по него решение № 130 от 16.12.2014 г., с което е била потвърдена присъда № 219 от 01.10.2014 г., постановена по НОХД № 1865/2013 г. по описа на СлРС. С оглед този резултат от делото липсва необходимост от обсъждане на молбата на адв. С. за спиране на изпълнителните действия по изпълнително дело № 97/2015 г. по описа на ДСИ при РС – Сливен, която се явява неоснователна. Водим от горното и на основание чл. 425 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдените Н. С. Г. и С. Н. С. за възобновяване на ВНОХД № 426/2014 г. по описа на Сливенския окръжен съд. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.