Р Е Ш Е Н И Е София, 20 юли 2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на десети юни две хиляди и двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА МАРИЯ МИТЕВА при участието на секретаря: Илияна Петкова и в присъствието на прокурор Мария Михайлова изслуша докладваното от съдия Мария Митева н. дело № 473/2021 година Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на подс. И. Р. С. чрез защитника му - адв. К. Е. и по касационна жалба на частния обвинител и граждански ищец Н. С. Н. чрез повереника му – адв. Г. К. срещу Решение № 260068/09.12.2020 г. по ВНОХД № 271/2020 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което първоинстанционната присъда на Окръжен съд – Пловдив е била изменена частично, като присъдата е отменена в частта, в която подсъдимият И. Р. С. е признат за виновен в това да е употребил заплашване при отнемането на чужда движима вещ - златен синджир 14 карата, 11,5 грама на стойност 747,50 лева от владението на другиго – С. Н. Н., с намерение противозаконно да я присвои и вместо това подсъдимият е признат за НЕВИНЕН и на основание чл. 304 от НПК е бил оправдан по първоначално предявеното му обвинение по чл. 198, ал. 1 от НК в този смисъл; отменена е присъдата и в частта, в която на основание чл. 24 от НК е увеличено с ДВЕ ГОДИНИ определеното на подсъдимия И. Р. С. общо най-тежко наказание лишаване от свобода в размер на ОСЕМНАДЕСЕТ ГОДИНИ. В останалата част присъдата е била потвърдена. В касационната жалба на подс. И. С., депозирана чрез защитника му се излагат аргументи за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт в потвърдителната част, тъй като неправилно е приложен материалния закон и са допуснати съществени процесуални нарушения. Изтъква се, че са налице касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 и ал. 2 и ал. 3 , т. 1 НПК, включително и за уважения граждански иск. Твърди се, че в процесуален план дейността на въззивната инстанция не е съобразена изцяло със законовите изисквания за обективност, всестранност и пълнота на доказателственото изследване и мотивите в отделни части се основават на предположения. Сочи се, че въззивният съд се е опитал да поправи сам допуснатите от Пловдивския окръжен съд нарушения на материалния и процесуалния закон и непреодоляната в мотивите на присъдата неубедителност на тезата за умишлено извършено от подсъдимия лишаване от живот на пострадалия. Развиват се съображения във връзка с неяснотите и противоречията, свързани със субективната страна на деянието. Излагат се и възражения във връзка със становището на съдилищата по отношение на СМЕ № 183/2018 г. и оспорването на подписа на вещото лице Д.. Навеждат се и доводи, че неправилно инстанционните съдилища обосновават вината на подс. И. С. и по двете обвинения, чрез селективен подбор на показанията на св. И. С. – съпруга на подсъдимия. Изтъква се, че неправилно са игнорирани онези части от обясненията на подсъдимия и показанията на св. И. С., които сочат на извършено деяние по чл. 124 НК. Отправеното искане е за отмяна в посочените части на решението на Пловдивския апелативен съд и потвърдената с него присъда на Пловдивския окръжен съд и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. От подс. И. С. се постъпили и писмени бележки, в които развива доводи, че обвинението за извършено престъпление по чл. 116 вр. чл. 115 НК следва да бъде преквалифицирано в такова по чл. 124 НК. Моли да бъде оправдан изцяло по обвинението по чл. 198 НК, защото счита, че същото е несъставомерно по отношение на него. Заявява че наказанието следва да бъде намалено, а делото върнато на Апелативен съд – Пловдив за ново разглеждане с нужните указания. В касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец Н. Н., депозирана чрез повереника му – адв. Г. К. се навеждат доводи за явна несправедливост на наложеното наказание. Излагат се съображения, че въззивният съд е оценил механично и формално смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, като е отдадено прекомерно значение на характеристиките на подс. И. С., а са неглижирани характеристиките на самото деяние. Отправено е искане за отмяна на атакуваното решение на Апелативен съд – Пловдив и връщане на делото за ново разглеждане с указания за увеличаване на наказанието и прилагане на разпоредбата на чл. 24 НК. В съдебното заседание пред касационната инстанция повереникът на частния обвинител и граждански ищец Н. Н., адв. К. поддържа депозираната жалба по изложените в нея съображения. Отново развива доводи за увеличаване на наказанието, като изтъква, че са налице и всички предпоставки за приложението на чл. 24 НК. Цитира практика на ВКС свързана с разпоредбата на чл. 24 НК. Моли касационната жалба да бъде уважена. Жалбоподателят частен обвинител и граждански ищец Н. Н. изразява съгласие със заявеното от неговия повереник. Частният обвинител и граждански ищец Н. И. също поддържа доводите на повереника. Защитникът на подс. И. С., адв. Е. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Отново акцентира на оплакванията, залегнали в жалбата и навежда доводи за допуснати съществени процесуални нарушения и преквалифициране на деянието в престъпление по чл. 124 НК. С оглед депозираната касационна жалба се отправя искане за отмяна в посочените части на решението на Пловдивския апелативен съд и потвърдената с него присъда на Пловдивския окръжен съд и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Подс. И. С. в лична защита подкрепя казаното от неговия защитник и изтъква, че не е целял да отнеме живота на пострадалия. Заявява, че не е съгласен с повдигнатото обвинение за грабеж, тъй като от никого нищо не е откраднал. Представена е и писмена защита. Представителят на Върховната касационна прокуратура счита, че касационните жалби са неоснователни и предлага да бъдат оставени без уважение. Навежда доводи, че при постановяване на решението си Апелативен съд – Пловдив не е допуснал съществени процесуални нарушения, които да са основание за връщане на делото за ново разглеждане. Сочи, че всички факти и обстоятелства, които са от значение за правилното приложение на материалния закон са установени по необходимия процесуален ред. Намира за неоснователни съображенията за приложението на чл. 124 НК. Счита за правилни мотивите на първоинстанционния съд, че деянието е извършено при евентуален умисъл, но изтъква, че това не води до намаляване на наказанието, тъй като определеното наказание е съответно на извършеното престъпление и е съразмерно. С оглед на изложените доводи намира за неоснователна и касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец Н. Н. за увеличаване на наказанието и за прилагане разпоредбата на чл. 24 НК. В заключение предлага атакуваното решение да бъде оставено в сила. В реплика защитника, адв. Е. подчертава, че тежки наранявания изобщо няма и изразява възмущение за това, че едната инстанция приема, че е налице умисъл, а другата поправя. В реплика повереника, адв. К. изтъкава, че няма никакъв спор, че нараняванията, които подсъдимият е причинил на пострадалия са тежки и че побоят е продължил около един час. Изразява несъгласие с аргументите на защитника, адв. Е.. В последната си дума подс. И. С. моли за справедлива присъда. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното. С присъда № 106 от 20.11.2029 г., постановена по НОХД № 2175/2018 г. по описа на ОС – Пловдив подсъдимият И. Р. С. е бил признат за ВИНОВЕН в извършване на две престъпления: за това, че на 02.07.2018 г. в [населено място], умишлено е умъртвил другиго - С. Н. Н., като убийството е извършено по особено мъчителен начин за убития и с особена жестокост, за което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и пр. З вр. чл. 115 вр. с чл. 54 от НК е бил осъден на лишаване от свобода за срок от ОСЕМНАДЕСЕТ ГОДИНИ и за това, че на 02.07.2018 г. в землището на [населено място], обл. Пловдивска, е отнел чужда движима вещ - златен синджир 14 карата, 11,5 грама на стойност 747,50 лева, от владението на другиго - С. Н. Н., с намерение противозаконно да я присвои, като е употребил за това сила и заплашване, за което и на основание чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 54 от НК е бил осъден на лишаване от свобода за срок от ТРИ ГОДИНИ. На основание чл. 23, ал. 1 от НК е било определено едно общо най-тежко наказание лишаване от свобода в размер на ОСЕМНАДЕСЕТ ГОДИНИ, което на основание чл. 24 от НК е било увеличено с ДВЕ ГОДИНИ, а определеното общо най - тежко и увеличено наказание - ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, е постановено да се изтърпи при първоначален СТРОГ режим. На основание чл. 59, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 от НК от така наложеното наказание лишаване от свобода е приспаднато времето, през което подсъдимият И. Р. С. е бил задържан по реда на чл. 63 от ЗМВР, чл. 64 от НПК, по време на съдебния процес и до влизане на присъдата в законна сила. Уважени са били частично предявените от гражданските ищци И. Н. Н., Н. С. Н. - ИВАНОВА и Н. С. Н. граждански искове - до размер от 100 000 лева за първата ищца /съпруга/ и до размер от по 60 000 лв. за всеки един от другите двама ищци /деца/, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на престъплението по чл. 116, ал. 1, т.6 пр. 2 и пр. 3 вр. чл. 115 от НК, ведно със законната лихва от датата на извършване на престъплението до окончателното изплащане на сумите, а до пълните им предявени размери исковете са отхвърлени като недоказани. Съдът се е разпоредил с приложените по делото веществени доказателства, а на основание чл. 189, ал.З от НПК в тежест на подсъдимия И. Р. С. са били възложени направените по делото деловодни разноски, направените от частните обвинители и граждански ищци разноски за участието им в производството, както и дължимата държавна такса върху уважените размери граждански искове. Недоволни от присъдата са останали всички страни в процеса и въззивната процедура е инициирана по протест на прокурора, по жалба на подсъдимия И. С. и по жалба на частните обвинители и граждански ищци срещу присъда № 106 от 20.11.2029 г., постановена по НОХД № 2175/2018 г. по описа на ОС – Пловдив. С Решение № 260068/09.12.2020 г. по ВНОХД № 271/2020 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив първоинстанционната присъда на Окръжен съд – Пловдив е била изменена частично, като присъдата е отменена в частта, в която подсъдимият И. Р. С. е признат за виновен в това да е употребил заплашване при отнемането на чужда движима вещ - златен синджир 14 карата, 11,5 грама на стойност 747,50 лева от владението на другиго - С. Н. Н., с намерение противозаконно да я присвои и вместо това подсъдимият е признат за НЕВИНЕН и на основание чл. 304 от НПК е бил оправдан по първоначално предявеното му обвинение по чл. 198, ал. 1 от НК в този смисъл; отменена е присъдата и в частта, в която на основание чл. 24 от НК е увеличено с ДВЕ ГОДИНИ определеното на подсъдимия И. Р. С. общо най-тежко наказание лишаване от свобода в размер на ОСЕМНАДЕСЕТ ГОДИНИ. В останалата част присъдата е била потвърдена. Касационните жалби са допустими, но разгледани по същество са неоснователни. Оплакванията в касационната жалба на подс. И. С., депозирана чрез защитника му са свързани с основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 и ал. 2 и ал. 3 , т. 1 НПК, включително и за уважения граждански иск. В касационната жалба се поддържа, най-общо, че някои доказателствени средства са игнорирани, а други тълкувани превратно. Навеждат се доводи са неясно формирано вътрешно убеждение на съдилищата и за липса на обективно, всестранно и пълно изследване на доказателствения материал. При касационната проверка обаче Върховният касационен съд констатира, че въз основа на събраните възможни и относими доказателства, доказателствени средства и способи за доказване, фактологията по делото е правилно установена и са направени верни правни изводи. Първоинстанционният и въззивният съд са възприели за установена идентична фактическа обстановка, като за прецизиране на фактологията Апелативен съд - Пловдив е направил известни уточнения и допълнения. Изначално неоснователни са оплакванията на защитата за липса на прецизен анализ на доказателствените източници от страна на първата и на въззивната инстанция. Това е така, защото при внимателния прочит на материалите по делото се установява, че инстанционните съдилища са анализирали внимателно, подробно и задълбочено всички доказателства и доказателствени средства, като са подходили при оценката им с нужната критичност и обективност. Инстанционните съдилища са изпълнили изискванията на чл. 13 и чл. 14 НПК и са положили дължимите усилия за обективно, всестранно и пълно изясняване на релевантните за предмета на доказване факти. И първата и въззивната инстанция не са подходили безкритично към обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите С., Н., И., К., Х., Ч., А., Т., Д. и Д.. На показанията на св. С., съпруга на подсъдимия е отделено специално внимание и тяхната достоверност е прецизно проверена, като не са игнорирани показанията й, в които твърди, че съпругът и не е целял да умъртви пострадалия. Не са подценени и обясненията на подсъдимия. Напротив, след пълноценна съпоставка на показанията на посочената свидетелка и обясненията на подс. С. с останалите доказателствени източници и обективни находки, е отговорено обстойно и аргументирано в кои части се кредитират и в кои не им се дава вяра, на показанията на св. С. и на обясненията на подс. С.. Противоречията в гласните доказателствени средства също са били взети предвид и са обсъдени с нужното внимание от инстанционните съдилища. След задълбочен анализ на всички доказателствени източници, включително и заключенията на СМЕ и разясненията, дадени от вещите лица, и първоинстанционният и въззивният съд са достигнали до верен и категоричен извод относно датата на извършване на престъпленията, тяхното авторство и причината за смъртта на пострадалия С. Н.. Както първата, така и втората инстанция, не е тълкувала доказателствените материали превратно, а напротив доказателствата и доказателствените средства са оценени с оглед на тяхната информативност и с оглед на действителното им съдържание. При анализа и оценката на доказателствените източници не се констатира нито тенденциозност, нито повърхностност. Съдът поначало има суверенно право да реши на кои доказателства и доказателствени средства да даде вяра, независимо от това в коя фаза на процеса са депозирани. Преценката си разбира се съдът следва да направи след критичен анализ и оценка на всички доказателствени източници и при внимателна съпоставка помежду им. Такъв е бил подходът и на инстанционните съдилища. Неоснователно е оплакването, че въззивната инстанция се е опитала да санира с част от мотивите си, допуснато от първостепенния съд противоречие в мотивите към присъдата. Действително мотивите на първостепенния съд по отношение на умисъла за осъществяване на престъплението по чл. 116 НК са недостатъчно издържани и структурно не добре формулирани. Именно това е наложило и възззивният съд също не особено прецизно да употреби изрази като „противоречие”, „объркване”, „неясно точно по какви съображения е прието и т. н.”. Така липсата на прецизен изказ на първоинстанционния съд във връзка с умисъла за извършване на престъплението по чл. 116 НК е рефлектирало и върху изказа на въззивния съд, чието изложение по този въпрос също не е съвсем последователно и прецизно формулирано. Не са касае обаче за опит от страна на въззивната инстанция да санира допуснато от първата инстанция противоречие в мотивите към присъдата, както твърди защитника. Това е така, защото поначало въззивният съд има правомощие да внася допълнения и уточнения във връзка с установените факти от първостепенния съд, а също и по отношение на субективната страна на деянието, като може да изрази своето съгласие или несъгласие с някои фактически или правни изводи на първостепенния съд. Несходствата във вижданията на инстанционните съдилища не винаги представляват съществени процесуални нарушения, които да налагат връщането на делото за ново разглеждане. И двете инстанции са изразили своето виждане по отношение на умисъла за извършване на престъплението по чл. 116 НК, изложили са пространни и задълбочени разсъждения защо престъплението не следва да бъде преквалифицирано като такова по чл. 124 НК, отговорили са на доводите на страните по този въпрос и към тях не може да бъде отправен упрек, че не са изпълнили законовите предписания. Това, че убийството е извършено по „особено мъчителен начин за убития” и с „особена жестокост” се установява несъмнено от всички доказателствени материали по делото и от обективните находки, които са обсъдени задълбочено, и е отговорено на възраженията на защитата. Прецизно са анализирани причинените на пострадалия наранявания от подсъдимия, продължителността на побоя /около един час/ и ожесточението при нанасяна на ударите, и с нужната критичност е отбелязано кои от травмите не са били причинени от подс. И. С., а са резултат от проведените реанимационни действия – индиректен сърдечен масаж. Така или иначе, по делото несъмнено е установено, че масивната мастна емболия, която е пряка и непосредствена причина за смъртта на пострадалия С. Н. е посттравматично усложнение, което може да бъде резултат както от счупването поотделно на кости – множество ребра и лопатка, така и от размачкване на тъкани и мастни депа или чрез реализирането на тези увреждания в съвкупност. Всички констатирани наранявания, които могат да доведат до мастната емболия, съобразно механизма им на причиняване, са в причинно – следствена връзка с нанесения от подсъдимия побой по отношение на пострадалия. Предвид изложеното неоснователни са доводите, че следва деянието да се преквалифицира по чл. 124 НК. От друга страна въззивният съд е изложил и подробни и съдържателни аргументи за това, че не може да намери приложение и нормата на чл. 118 НК. Изначално несъстоятелно е оплакването във връзка със СМЕ № 183/2018 г. и оспорването на подписа на вещото лице Д.. Същото оплакване е било отправено и пред въззивния съд, който изчерпателно го е обсъдил и с основание е приел, че в конкретната ситуация изобщо не е било необходимо вещото лице Д. да преподписва заключението, след като в съдебно заседание посоченото вещо лице категорично е разпознало и потвърдило подписа си. Всъщност първостепенният съд е предприел едно ненужно действие, като допълнителна гаранция, че именно вещото лице Д. е подписала експертното заключение. Активността на първата инстанция в тази насока по никакъв начин обаче не се отразява нито на качеството и обективността на СМЕ № 183/2018 г., нито пък по някакъв начин накърнява правото на защита на подсъдимия или някоя друга страна в процеса. Що се отнася до възраженията във връзка с другото осъществено от подсъдимия престъпление, а именно това по чл. 198, ал. 1 НК, то въззивният съд е изложил пространни и ясни съображения относно обективната и субективната страна на престъплението, начина на извършването му и неговото авторство. Въз основа на гласните доказателствени средства – частично обясненията на подс. И. С., показанията на св. С. и показанията на св. Т., е установено несъмнено, че подс. И. С. е осъществил състава на престъплението по чл. 198, ал. 1 НК. Така доказателствената съвкупност с основание е дала възможност на инстанционните съдилища да заключат, че подсъдимият е автор и на това престъпление. Ето защо и оплакванията на подс. И. С. във връзка с това, че от никого нищо не е откраднал се явяват несъстоятелни. Изчерпателни са и се споделят от касационната инстанция съображенията на въззивния съд, че престъплението не е осъществено чрез заплашване. След като въззивният съд е проверил изцяло правилността на атакувания съдебен акт, анализирал е всестранно, обективно и пълно както гласните, така и писмените доказателствени средства, били са подложени на анализ и изготвените по делото експертизи, към него не може да бъде отправен упрек, че не е формирал вътрешното си убеждение въз основа на доказателствата по делото и закона. Обективен и безпристрастен е бил подходът на съдилищата при оценката на всички доказателствени материали и е отговорено на всички възражения на защитата, част от които се повтарят и в касационната жалба. В заключение касационната инстанция счита, че всички годни доказателства и доказателствени средства, съпоставени помежду им, представляват една последователна и единна верига, която дава възможност да се заключи несъмнено, че подсъдимият е съпричастен към извършване на престъпленията , за които му е повдигнато обвинение. Касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец Н. Н. Върховният касационен съд намира, за неоснователна, тъй като принципите за индивидуализация на наказанието по отношение на подс. И. С. са били спазени. Въззивният съд поначало не е преекспонирал смекчаващите отговорността обстоятелства и тяхната тежест. При внимателния прочит на съдебните актове всъщност се констатира, че както първостепенният, така и въззивният съд са отчели като отегчаващи отговорността обстоятелства двата квалифициращи признака на престъплението, а именно „особено мъчителен начин за убития” и „особена жестокост”, упоритостта при извършване на престъплението, интензитета на нанесения побой, причинил не само увреждания, които са в пряка причинна връзка с резултата, но и множество други травми на пострадалия С. Н.. Известно е от правната теорията и съдебната практика, че квалифициращите признаци на престъплението не могат да бъдат отчитани и като отегчаващи отговорността обстоятелства, тъй като са елементи от състава на престъплението и са намерили отражение в санкционната част на съответната правна норма. Като отегчаващо отговорността обстоятелство може да бъде взето предвид единствено това, че квалифициращите признаци са два на брой. Като обстоятелства, които смекчават отговорността на подсъдимия в конкретния случай правилно са отчетени много добрите му характеристични данни, липсата на предходни осъждания, трудовата му ангажираност, процесуалното му поведение и дадени обяснения, които също допринасят за разкриване на обективната истина, психологичното състояние на дееца във връзка с конкретната мотивация за извършване на престъплението и поведението на подсъдимия след нанесения побой. Така при отчитане на значимите за индивидуализацията на наказанието факти, правилно въззивният съд е приел, че на подсъдимия следва да бъде наложено общо най – тежко наказание „лишаване от свобода” в размер от 18 /осемнадесет години/, а присъдата да бъде отменена в частта, с която по реда на чл. 24 НК наказанието „лишаване от свобода” е било увеличено с две години. По-строгото санкциониране по реда на чл. 24 НК се определя от общите принципи за индивидуализация на наказанията, посочени в чл. 54 и чл. 36 НК. Ето защо при приложението на чл. 24 НК съдът е длъжен да прецени цялостната престъпна дейност на подсъдимия, обществената опасност на деянията и личната му степен на обществена опасност, подбудите за извършване на престъпленията, степента и вида на вината, както и останалите отегчаващи отговорността обстоятелства, като приеме, че и най–високото наложено наказание не ще изпълни целите, визирани в чл. 36 НК, и пред всичко не ще му въздейства поправително. В настоящия казус обаче изобщо не може да се заключи, както правилно е приел и въззивният съд, че са налице предпоставките за приложението на чл. 24 НК. Личната степен на обществена опасност на дееца не е завишена, а подбудите за извършване на престъпленията са от личен характер – обида и огорчение и преживяно унижение във връзка с поведението на пострадалия С. Н. по отношение на съпругата на подсъдимия. В принципен план във връзка с индивидуализацията на наказанията е необходимо да се подчертае, че наказанието е установена от закона мярка за държавна принуда, налагана от съда на лице, извършило престъпление, която се изразява в засягане на определени права и интереси на лицето, показва отрицателната оценка на държавата относно това лице и неговото деяние, има за цел да предотврати извършването на нови престъпления от него и другите членове на обществото, като въздейства върху тях възпиращо и поправително-възпитателно. Така наказанието според българския законодател не е обикновено възмездие, а има конкретно определени цели, визирани в чл. 36 НК. За пълнота на изложението е нужно да се отбележи, че принципно абстрактната обществена опасност на деянието е намерила своя законодателен израз при определянето на съответната санкция за конкретното престъпление. При осъществяването на цялостната дейност по индивидуализацията на наказанието се отчита не общата обществената опасност на престъпленията от определен вид, а специфичната обществена опасност на конкретното деяние и конкретния деец. При разрешаването на въпроса за наказанието съдът е длъжен да постигне баланс между посочените в чл. 36 НК цели – поправянето и превъзпитанието на осъдения и общопревантивната функция на наказанието. Надценяването на значението на генералната превенция винаги би довело до неоправдана репресия спрямо конкретните подсъдими, поради което би се явило несправедливо. Общопревантивното въздействие на наказанието се осигурява единствено посредством справедливостта му. Предвид на изтъкнатите съображения касационната инстанция намира за неоснователни възраженията залегнали в касационните жалби за нарушение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения и за явна несправедливост на наложеното наказание. С оглед на изложеното Върховният касационен съд намира, че решението на въззивния съд следва да бъде оставено в сила. Ето защо и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 260068/09.12.2020 г. по ВНОХД № 271/2020 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. Решението е окончателно. Председател: Членове