5 8 Р Е Ш Е Н И Е № 175 София,17 март 2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на единадесети ноември две хиляди и двадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретар: Мариана Петрова и в присъствието на прокурора Калин Софиянски изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 681/2020 година Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба от защитниците на подсъдимия К. К. К. против въззивно решение №83/04.03.2020 г., постановено по ВНОХД №1362/2019 г. от Софийския апелативен съд. В жалбата присъства позоваване на основанията по чл. 348, ал. 1 от НПК. Според касатора в противоречие с процесуалния закон съдът е приел, че след като разглеждането на делото е протекло по реда на глава двадесет и седма, чл. 372, т. 2 от НПК защитата няма право да поставя на обсъждане въпроса за формата на вината, респективно за правната квалификация на деянието. Изтъква се, че отказът на въззивния съд да обсъди поддържаните доводи в тази връзка съществено накърнява правото на защита на подсъдимия и правото му на справедлив процес по смисъла на чл. 6 от ЕКЗПЧОС. Навеждат се и аргументи за произволни изводи на съда. Алтернативно жалбоподателят се позовава на явна несправедливост на наложената санкция поради неотчитането на смекчаващи обстоятелства, като отново се заявява претенция за отсъствие на отговор във въззивното решение по така поддържаните доводи на защитата. В заключение се отправя искане за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на втората инстанция. В съдебното заседание пред настоящия съдебен състав подсъдимият К. К. и неговият защитник поддържат жалбата по изложените в нея съображения. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец Д. Д. пледира за оставяне в сила на обжалваното решение. Представя писмено становище за неоснователност на отправените в касационната жалба искания, оспорвайки поддържаните в нея доводи. Частният обвинител и граждански ищец В. Б., редовно призован, не се явява. Повереникът му оспорва жалбата на подсъдимия в частта относно гражданския иск и изразява становище за оставяне в сила на въззивното решение. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура също поддържа становище за неоснователност на касационната жалба и оставяне в сила на обжалваното решение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда № 202/18.10.2019 г., постановена по НОХД № 4004/2019 г., Софийският градски съд признал подсъдимия К. К. К. за виновен в това, че на 08.12.2018 г. по хулигански подбуди направил опит умишлено да умъртви повече от едно лице – В. Б. и Д. Д., като им причинил временно разстройство на здравето, неопасно за живота и изпълнителното деяние останало недовършено, поради което и на основание чл. 116, ал.1, т. 4 и т. 11във вр. с чл. 18, ал.1 и чл. 58а, ал.4 във вр. с чл. 58, б. „а“ във вр. с чл. 55, ал.1, т. 1 от НК го осъдил на осем години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване, приспадайки на основание чл. 59 от НК, времето през което подсъдимия е бил задържан, съответно е изпълнявана и мярка за неотклонение „домашен арест“. Със същата присъда подсъдимият К. К. е бил осъден да заплати на гражданските ищци Б. и Д. сумите от по 10 000 лева, представляващи обезщетение за понесените от тях неимуществени вреди в резултат на престъплението, ведно със законната лихва от деня на увреждането. Исковете до пълния им предявен размер са отхвърлени като неоснователни. Софийският апелативен съд с решение № 83/04.03.2020 г., постановено по ВНОХД №1362/2019 г., потвърдил първоинстанционната присъда. Касационната жалба е основателна. Основният акцент на обжалването е поставен върху необсъждането, съответно липсата на отговори във въззивното решение, на въздигнатите пред втората инстанция възражения, с които се е оспорвала правилността на присъдата. Прегледът на въззивната жалба и допълнението към нея показва развити подробни доводи за това, че деянието осъществява по-леко наказуемо престъпление по чл. 131, ал.1, т. 4 и т. 12 във вр. с чл. 130, ал.1 от НК, които са били отхвърлени неаргументирано от основния съд. Изтъквани са аргументи, че при проведената процедура признанието на фактите по обвинителния акт от подсъдимия не включва признание за формата на вината. Възразявало се е както срещу разсъжденията на съда, че ако подсъдимият е имал желание само да увреди телесно пострадалите лица, не е имало пречка да направи това чрез ръкопашен бой, така и срещу приетия „пряк алтернативен умисъл“. Независимо от обема на въззивното решение, трябва да се подчертае, че изложените мотиви не удовлетворяват изискванията, въведени с разпоредбата на чл. 339, ал.2 от НПК. Първо, въззивният съд е приел, че направеното от подсъдимия признание на „фактическата обстановка“ в обвинителния акт се подкрепя от събраните по делото доказателства, като с оглед спецификата на проведената процедура те не следва да бъдат обсъждани детайлно. В последвалото изложение обаче, при което се заявява солидаризиране с направените изводи от първата инстанция, се забелязват и допълнителни факти като - сила на ударите, фронталното им насочване към тялото на пострадалите, взаиморазположение на подсъдимия и пострадалите при нанасянето на нараняванията, но без преценка дали те се вместват във фактическите твърдения, отразени в обвинителния акт. Второ, съществените възражения на защитата са оставени без коментар по съображения, които са несподелими. Според въззивния съд доводите относно преквалификация на деянието в по-леко наказуемо престъпление са недопустими поради законосъобразно проведена процедура по глава двадесет и седма, чл. 372, т. 2 от НПК, при която направеното самопризнание не може да бъде оттеглено, както и че „целта, с която е действал подсъдимият влиза във въведеното в практиката понятие субективни факти и се обхваща от признанието на въведената в обвинителния акт фактическа обстановка“ (виж, стр.6 от решението). Това свое виждане съдът е подкрепил с позоваване на конкретни решения, постановени от състави на касационната инстанция. Принципно, напълно допустимо е съдът да се позовава на съдебната практика, но това не следва да е самоцелно, а да се държи сметка дали използваните източници разрешават идентична проблематика (от процесуално и материалноправно естество). В цитираните решения на касационната инстанция е разисквана диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 от НПК, но разглежданите казуси имат за предмет престъпления по чл. 354а, ал.1 от НК – държане на наркотични вещества с цел разпространение и предложената аргументация за „субективни факти“ се отнася до тази „специална цел“. В третото от посочените решения е разглеждано оспорване на стойността на предмета на кражбата, факт, който е бил признат от подсъдимия. Разсъждения на съда, че прекият умисъл относно причиняването на смъртта, доколкото опитът е възможен само при тази форма на вина и това по естеството си може да бъде приравнено на изискуемата се от закона „специална цел“, са отдалечили съдебната аргументация от същността на повдигнатите от защитата доводи. Без да навлиза в терминологични уточнения, настоящият състав само отбелязва, че престъпленията, при които законът изисква специално престъпният резултат да бъде цел на дееца, извършването им при евентуален умисъл е изключено. На следващо място, касационната инстанция е имала повод нееднократно да изрази становище, че вината, в частност умисълът, като съвкупност от психически моменти, които изразяват определено субективно отношение на дееца към извършеното деяние и общественоопасните му последици, е съществуващ факт, проявен в неговата психическа сфера и подлежи на установяване в процеса. В рамките на проведената процедура по чл. 372, т. 2 от НПК съдът не е лишен от възможността да направи собствена преценка на фактите, с които се обосновава субективната страна на състава на престъплението, в частност вината и нейната форма, и съответно спрямо тях да приложи правна норма, различна от тази приета от прокурора с обвинителния акт. Противното като че ли се застъпва от въззивния съд предвид отразените съображения на стр. 9 от решението, които макар и не съвсем ясни насочват към такъв извод. Аргументирайки тезата си, че подсъдимият е признал „субективни факти“, поради което те не подлежат на оспорване, съдът се е позовал на указанията на Тълкувателно решение № 1/06.04.2009 г. на ВКС, по т.д. № 1/2008г., но ги е възприел твърде ограничено. При провеждането на коментираната процедура е забранено единствено обсъждане на „…доказателства за факти, несъвместими с обстоятелствената част на обвинителния акт..“. По отношение на допълнителни правни изводи, за тях не съществуват никакви ограничения в рамките на признатите фактически обстоятелства по обвинителния акт – „да се установяват и противопоставят правопроменящи обстоятелства, свързани с материалния закон, с предпоставките и съдържанието на наказателната отговорност…“ - виж мотиви, т. 8.1 на тълкувателния акт. Въззивният съд, приемайки стеснително тълкувателните указания, е оставил без задълбочен коментар обстойните доводи за пренебрегнати от първата инстанция обстоятелства. В тази връзка защитата се е позовавала на характера на нараняванията (порезни- 2 см., а не проникващи), незасягането на жизненоважни органи поради ниския интензитет на ударите, начина на нанасянето им –натискът на ножа не е бил достатъчно силен и прочие. Всъщност, това са твърдения за факти от реалната действителност, с помощта на които се искало установяване на факти от психическата действителност. Съвсем отделен е въпросът дали и доколко същите биха обусловили извод, различен от направения от съда за съставомерността на деянието като опит за убийство, а не за телесно нараняване, в каквато насока са били претенциите на защитата. Тук е мястото да се отбележи, че макар и не изрично, съдът е игнорирал експертното интерпретиране на данните по делото, което разколебава категоричността на формираните изводи за формата на вината. Препращането към мотивите на присъдата, без да се направи собствен преглед и оценка на всички обстоятелства, не стига, за да се приеме, че атакуваното решение отговаря на изискванията на чл. 339, ал.2 от НПК. Позоваването на утвърдените в съдебната практика критерии за определянето на вината – с оглед използваното оръжие, мястото, силата и посоката на нанесения удар и други подобни обстоятелства не е достатъчно, защото те следва да се обсъдят не по принцип, а в контекста на фактическите твърдения, залегнали в обстоятелствената част на обвинителния акт. Така, отчитайки особеностите на съкратеното съдебно следствие, съдът е следвало да даде аргументиран отговор на съществения спорен въпрос, поставян от защитата - дали е налице пряк умисъл, какъвто се изисква предвид повдигнатото обвинение за опит, вкл. за пряк алтернативен, както е прието от първата инстанция. Все във връзка с претенцията за допуснато нарушение на чл. 339, ал.2 от НПК не са лишени от основание и възраженията за пренебрегване на доводите за явна несправедливост на наложеното наказание. Първостепенният съд е приел, че наказанието следва да се определи по чл. 55 от НК, но обусловено не от наличието на изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства, а от възможността да се приложи тази разпоредба при „опит“ – чл. 58, б. „а“ от НК. Във въззивната жалба пространно са били излагани редица обстоятелства, за част от които защитата е твърдяла, че са останали извън оценката на основния съд, а относителната тежест на други е подценена. В твърде пестелив порядък в решението е утвърден размерът на наложеното наказание лишаване от свобода, без изобщо да се изследва дали изтъкнатите в жалбата обстоятелства са установени по делото, притежават ли характеристика на смекчаващи, обсъдени ли са от първата инстанция, съответно дали в своята съвкупност те не налагат преосмисляне и смекчаване обема приложената спрямо подсъдимия наказателна принуда. Твърденията в жалбата за произволност в съображенията на съда са по скоро преувеличени. Все пак следва да се споменат и някои разсъждения, като напр. : че с оглед сезона пострадалите са били облечени с дебели връхни дрехи, които са „омекотили“ нанесените наранявания, без да се посочи въз основа на какво се прави този извод; че няма значение отразеното в заключението на съдебно-медицинската експертиза за посоката (ъгълът) „на ударите, определени като коси, поради което не могат да проникнат в гръдната кухина, тъй като това обстоятелство нямало как да е съзнавано от дееца“. Обобщено, с оглед на всичко изложено настоящият съдебен състав намира, че извършената от въззивния съд проверка на невлязлата в сила присъда е дистанцирана от задълженията по чл. 314 от НПК. Допуснато е отклонение и от процесуалния стандарт, въведен с чл. 339, ал.2 от НПК, последователно утвърждаван от съдебната практика. Приложеният подход във връзка със защитните възражения са ограничили и процесуалните права на подсъдимия – да разбере защо неговите доводи са приети за неоснователни, за да може адекватно да им се противопостави в рамките на инстанционния контрол. Въззивният съд всякога е длъжен да им даде отговор, независимо дали ги счита за основателни, или не. Това е израз на задължението му да провери изцяло законосъобразността на първоинстанционната присъда, като резултатът от тази проверка следва да бъде обективиран по делото. Процесуална дейност на втората инстанция е несъответна на предвидените в НПК принципни положения и в резултат на това е реализирано касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. По естеството си констатираните нарушенията са отстраними чрез провеждане на ново въззивно съдебно производство пред втората инстанция. При този изход на делото и съобразно основанието за отмяна на съдебния акт, безпредметно е обсъждането на претенциите на подсъдимия за нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наказанието по смисъла на чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, както и противостоящите им доводи, изтъкнати в становищата на частните обвинители. Те подлежат на съобразяване при новото разглеждане на делото. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 83/04.03.2020 г., постановено по ВНОХД №1362/2019 г. от Софийския апелативен съд. ВРЪЩА делото в тази част за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.