Р Е Ш Е Н И Е № 45 София, 19.07.2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ отделение на гражданската колегия , в ОТКРИТО съдебно заседание на четвърти април две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА гр. дело № 61/ 2016 година и за да се произнесе, взе предвид :. Производството е по чл. 290-293 ГПК. Н. К. Н. от [населено място] чрез процесуалния си представител адв.Ц. Т.- САК обжалва и иска да се отмени въззивно Решение Nо 6370 от 11.09.2015 година по гр. възз. д. Nо 1498 / 2015 год. на Софийския градски съд , в частта по сметки – чл. 346 ГПК във вр. с уважения иск на К. К. –Н. по чл. 31 ал.2 ЗС и чл. 86 ЗЗД за сумите от 64 866 лв. за периода 03.02.2005 година до 20.11.2012 година и за сумата 30 249.42 лв. изтекли лихви за същия период от време.С касационната жалба се поддържат доводи , че в частта по уважения иск по чл. 31 ал.2 ЗС и чл. 86 ЗЗД обжалваното решение е неправилно като постановено при непълно и неточно анализиране на фактите и тяхното съотнасяне към правната норма на чл. 31 ал.2 ЗС. Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по въпросите при наличие на алтернативни искания от страна на неползващия съсобственик, изпълнението на едно от тях погасява ли задължението за изпълнение на другото и какво е правното значение на изявлението за готовност за плащане на обезщетение с конкретно предложение , прекъсва ли състоянието на дължимост респ. от кой момент в тези хипотези би било изискуемо задължението по чл. 32 ал.1 ЗС. Ответникът по касация К. К.- Н. чрез адв. П. Г. , АДВ.М. М. и адв.Е. П., всичките от САК с писмена защита обстойно и мотивирано , вземайки становище по въпросите , обусловили касационното обжалване , защитават тезата , че правилно и законосъобразно са уважени исковете на доверителката му по чл. 31 ал.2 ЗС и чл. 86 ЗЗД, обжалваното решение следва да се потвърди. Претендират се разноски за касационното производство. Върховният касационен съд-състав на второ отделение на гражданската колегия като прецени доводите на страните и в правомощията си по чл. 291 ГПК и чл. 293 ГПК , намира : С посоченото решение , Софийският градски съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е отменил решението на първата инстанция по извършване на делбата на апартамент , ателие и гараж, в [населено място] между страните - бивши съпрузи и е постановил ново решение, с което делбата е извършена по реда на чл. 353 ГПК. Като необжалвано в тази част , решението е влязло в сила. Със същото въззивно решение е оставено в сила решението на първата инстанция в обжалваните от Н. Н. части - досежно уважения иск на К. К. –Н. по сметки, за присъдено обезщетение по чл. 31 ал.2 ЗС и чл. 86 ЗЗД за изтекла мораторна лихва и досежно отхвърления иск на Н. Н. срещу К. Н. по чл. 61 ал.2 ЗЗД за разликата над сумата 3 079.55 лв. до предявения размер от 46 052 лв. Предмет на касационната жалба на Н. Н. е въззивното решение в частта , с която са уважени исковете на К. К. по чл. 31 ал.2 ЗС и чл. 86 ЗЗД. За да уважи иска по сметки чл. 346 ГПК във вр. с чл. 31 ал.2 ЗС, решаващият съд е приел, че делбените обекти- апартамент , ателие и гараж са ползвани само от ответника Н. Н. и недопускането на ищцата К. К. да ги ползва е основание да се реализира отговорността му за компенсация за ползата от която е лишена бившата съпруга. Прието е , че са реализирани в правния мир и доказани в процеса всички правно релевантни факти пораждащи притезателното право на обезщетение по чл. 31 ал.2 ЗС в полза на съсобственика К. К.- Н. и че ответникът в отговор на отправена нотариална покана от дата 14.02.2005 година е изразил съгласие да заплаща обезщетение ,но не и да предостави реалното ползване на съсобствеността в обема на притежаваната ½ идеална част, като позовавайки се на разясненията по приложение на закона , дадени с ТР 7/2012 година на ОСГК на ВКС същият е осъден за заплати съответно сума от 64 866 лв. на основание чл. 31 ал.2 ЗС и сума от 30 249.42 лв. на основание чл. 86 ЗЗД за периода от 03.02.2005 година – 20.11.2012 година . По изведените правните въпроси С разясненията на ТР 7/2012 год. на ОСГК на ВКС по приложение на чл. 31 ал.2 ЗС се прие 1./ че ползващият съсобственик почва да пречи , когато друг съсобственик е отправил искане да се служи с вещта, доведено до знанието му и ползващият вещта съсобственик не е отстъпил съответстващата на дела на претендиращия или не му е предоставил възможност да ползва общата вещ , заедно с него; 2./ препятстването от страна на ползващият съсобственик - макар и по силата на правомерно поведение - на възможността друг съсобственик да упражни субективното си материално право да ползва своята част от общата вещ, нарушава забраната на ал.1 – да не се пречи и поражда установеното в чл. 2 на чл. 31 ЗС – право на обезщетение ; 3./задължението за заплащане на обезщетение възниква с получаване на писмено поискване от лишени от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл. 31 ал.2 ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение , което е равнозначно на покана по чл. 81 ал.2 ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава и 4./ правото на обезщетение не възниква когато съсобственикът отказва да приеме предоставената му възможност да ползва общата вещ, съответно на дела му или да ползва общата вещ заедно с другия съсобственик, в този случай е налице нежелание да се ползва общата вещ. С цитираното ТР на ОСГК на ВКС няма отговор на въпроса дължи ли с обезщетение в хипотезите , когато ползващият общия имот съсобственик вместо да предостави реално ползване на имота направи предложение за заплащане на обезщетение в определен от него размер, което не се приеме от неползващия съсобственик. Без съмнение в тези хипотези не може да се приеме , че се касае до алтернативни искания от страна на неползващия съсобственик, тъй като последният като съсобственик на обща вещ има правото да ползва реално свойствата и според нейното предназначение , а неизпълнението на реално ползване поражда правото на вземане за паричен еквивалент на ползата от която е лишен съсобственика. Ето защо само предоставяне на реалното ползване на общата вещ препятства възникване на задължението за изпълнение на паричното задължение. В случай на изявлението за готовност за плащане на обезщетение вместо предоставяне на реално ползване с конкретно предложение , ясно сочи на несъгласие на ползващия вещта съсобственик да предостави реалното ползване на общата вещ . Ако е налице предложение за обезщетяване на ползата от която е лишен неползващия съсобственик вместо предоставяне на реално ползване на вещта, достигнало по последния , без съмнение е налице основание за съществуването на притезателно право. За да е ликвидно и изискуемо същото следва да е определено и по размер, но без да се прекъсва състоянието на неговата дължимост и без да се променя моментът от който се дължи - а именно отказа да се предостави реалното ползване на общата вещ след получаване на писмената покана. По основателността на касационната жалба Обжалваното въззивно решение е процесуално недопустимо и като такова следва да бъде обезсилено ведно с инкорпорираното с него решение на първата инстанция. Няма спор , че по отношение проверка правилността на обжалвания съдебен акт , касационният съд е ограничен , съгласно чл. 290 ал.2 ГПК , само до посочените в касационната жалба основания. Но в рамките на касационния контрол, при допуснато касационно обжалване, при проверката на решаващия състав на евентуалната недопустимост на обжалваното съдебно решение или неговата валидност, разпоредбата на чл. 290 ал.2 ГПК не намира приложения , т.е. касационният съд не може да бъде ограничен от въведен или невъведен довод от страна на обжалващия съдебното решение относно проверката на допустимостта и валидността на обжалваното въззивно решение , дори и в етапа на допусната до разглеждане по същество касационна жалба. Предмет на касационен контрол е въззивното решение по иска по сметки чл. 346 ГПК във вр. с чл. 31 ал.2 ЗС. Решаващият съд е приел, че делбените обекти- апартамент , ателие и гараж са ползвани само от ответника Н. Н. и недопускането на ищцата К. К. да ги ползва е основание да се реализира отговорността му за парична компенсация за ползата от която е лишена бившата съпруга за времето от нотариална покана с дата 14.02.2005 година до предявяването – 20.11.2012 година , с обжалваното решение касаторът е осъден за заплати съответно общо сумата от 64 866 лв. на основание чл. 31 ал.2 ЗС и общо сума от 30 249.42 лв. на основание чл. 86 ЗЗД за периода от 03.02.2005 година – 20.11.2012 година .За разликата до заявения размер на претенциите съответно общо от 82 375.04 лв. и 36 939.03 лв. претенциите са отхвърлени. Настоящият състав на ВКС намира , че в хипотеза на обективно съединени облигационни претенции , макар и на едно и също правно основание/ чл. 31 ал.2 ЗС/ между едни и същи лица/ бивши съпрузи/ , но за различни обекти, придобити по време на брака им – апартамент , гараж и ателие , обхващащи различни периоди от време – преди прекратяване на брака и след прекратяване на същия по съдебен ред с развод, при които периоди съсобствеността между тях е бездялова и дялова, произнасянето от страна на решаващия съд един единствен общ диспозитив за уважаване на претенциите по чл. 31 ал.2 ЗС и по исковете по чл. 86 ЗЗД , е толкова съществено нарушение на процесуалните правила- чл.235 ал.1-4 ГПК и чл. 236 ал.1 и 2 ГПК във вр. с чл. 5 предл. първо, ГПК, чл.6 и чл. 7 ал.1 ГПК, обуславящо процесуална недопустимост на съдебното решение след като не е ясно по кой от всеки един от исковете е налице произнасяне в рамката на заявеното искане , дали това искане е изцяло или частично основателно респ. неоснователно. Не може да се сподели тезата на защитата на К. К.- Н., че се касае до отделни пера на една обща претенция по чл. 31 ал.2 ЗС. На стр.137 / производство 1 инст./ ищцата К. К.- Н. чрез процесуалните си представители , в молбата си по чл. 346 ГПК е посочила , че предявява три самостоятелни иска по чл. 31 ал.2 ЗС , при общ период- връчване на нотариалната покана от 03.02.2005 година до датата на предявяването, като е формулирала конкретен петитум по всеки един от исковете- съответно –„обезщетение за неползване на апартамента- 45 764.33 лв. и съответно лихвата за забава за 30 521.03 лв., обезщетение за неползване на ателието от 27 458.03 лв. и съответно лихва за забава от 12 312.87 лв. и обезщетение за неползване на гаража от 9 152.68 лв. и съответно лихва за забава от 4 104.29 лв.Обстоятелството, че е била удовлетворена от правния резултат , уважени искове с постановен позитивен резултат , не може да санира порока на съдебното решение , при условие, че противната страна е подала въззивна жалба в тази част на решението по сметки. Искът на К. К.- Н. за заплащане на обезщетение за ползата от която е лишена като съсобственик поради непредоставяне от страна на бившия и съпруг Н. Н. на възможността за реално ползване на припадащата и се част от общата вещ – съответно апартамент, ателие и гараж е самостоятелен иск по чл. 31 ал.2 ЗС за всяка една от посочените общи вещи, поради което законодателят изисква самостоятелно произнасяне от страна на решаващия съд относно доказаните правно релевантните факти , на които се базира иска и въз основа на които е уважена предявената претенция.Именно с посочените по горе разпоредби на ГПК законодателят задължава съда с диспозитива на решението си да посочи е ли е основателно заявеното искане и в какъв размер, съобразно рамката на заявена претенцията. Постановеният общ диспозитив изключва възможността при проверка законосъобразността на решението по чл. 346 ГПК да се провери дали уважената част , респ. неуважената част от иска е съобразена със предметната рамка на заявената претенция за съответния обект на собственост /апартамент , ателие или гараж/ т.е. е ли е съобразен този диспозитив с искането/ петитума/, събраните доказателства и установените правно релевантни факти. В мотивите на първата инстанция изрично е посочено , че исковете са заявени за период от време 03.02.2005 год. до 20.11.2012 година , който включва както период на фактическа раздяла на съпрузите , така и след дата 12.11.2008 год., когато брака е прекратен поради развод и съответно е прекратена и съпружеската имуществена общност. При разясненията , дадени с приетото по р. II на ТР 5/2014 год. на ОСГК на ВКС , изрично се сочи , че макар и съпружеската имуществена общност като особена съсобственост – бездялова , да има правен статут различен от този на обикновената / дялова / съсобственост , не изключва правото на съпруга, който не ползва общия имот по време на фактическа раздяла, да търси от ползващия имота съпруг обезщетение по чл. 31 ал.2 ЗС , след писмена покана , за времето до прекратяване на общността. Прие се , че „при фактическа раздяла лишеният от правото на ползване съпруг може да води иск по чл. 31 ал.2 ЗС при едностранно ползване от единия съпруг и лишаване на другия от ползата от общата вещ“ , като „според данните във всеки конкретен случай следва да се прецени по време на фактическата раздяла дали еднолично ползващият общата вещ съпруг пречи на другия да ползва семейното жилище и оттам дали дължи обезщетение , като във всички случаи не се дължи обезщетение за ползването от малолетните или непълнолетни деца на съпрузите“. С цитираното тълкувателно решение безсъмнение е разрешен проблема с допустимостта на иска по чл. 31 ал.2 ЗС между бивши съпрузи за времето на фактическата раздяла , когато единия от тях ползва общата вещ / не само жилище / , но изрично се приема , че правото на обезщетение ще възникне при доказана форма на “ пречене“ според данните по делото т.е. с оглед на утежнените брачни отношения съдът следва по задълбочено да изследва въпроса дали са налице всички правно- релевантни факти за ангажиране на имуществената отговорност на съпруга - ответник по иска за времето на фактическата раздяла по отношение на конкретния обект на собственост, а когато са няколко-по отношение на всеки един от тях. Като приема , че постановеното въззивно решение , в частта , с която е потвърдено решението на първата инстанция по уважените с общ диспозитив искове на К. В. К.-Н. , е процесуално недопустимо , настоящият състав намира , че същото следва да бъде обезсилено, ведно с инкорпорираното решение на първата инстанция и след възстановяване висящността на спора по заявените при обективно съединяване искове по чл. 31 ал.2 ЗС , делото се върне на първата инстанция за постановяване на валидно решение по всеки един от исковете, съобразено с посочената задължителна съдебна практика и доводите на страните по спора за всеки един от общите недвижими имоти- апартамент , ателие и гараж. По изложените съображения и на основание чл. 293 ал.4 ГПК , състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия Р Е Ш И: ОБЕЗСИЛВА въззивно Решение Nо 6370 от 11.09.2015 година по гр.възз.д.Nо 1498/2015 год. на Софийския градски съд ГО-II „Е“,в частта, с което е потвърдено Решение от 28.08.2014 година , постановено по гр.д. Nо 45859/2010 година на Софийския районен съд, 63 състав по чл. 346 ГПК във вр. с уважения иск на К. В. К. –Н. по чл. 31 ал.2 ЗС и чл. 86 ЗЗД, съответно за сумите от 64 866 лв. , дължими за периода 03.02.2005 година до 20.11.2012 година и за сумата 30 249.42 лв. изтекли лихви за същия период от време и ВРЪЩА делото в отменената част , за ново разглеждане от друг състав на Софийския районен съд, за постановяване на валидно съдебно решение съобразно заявените претенции дадените в тази насока указания. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :