Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е     № 571   гр. София, 27 януари 2010 г.     В   ИМЕТО   НА   НАРОДА                 Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети  декември,  две хиляди и девета година, в състав:                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ :   КРАСИМИР  ХАРАЛАМПИЕВ        ЧЛЕНОВЕ :   КЕТИ  МАРКОВА                                                                           ЦВЕТИНКА  ПАШКУНОВА     при участието на секретаря  ЛИЛИЯ  ГАВРИЛОВА и в присъствието на прокурора  РУСКО  КАРАГОГОВ изслуша докладваното от съдията  КЕТИ  МАРКОВА н. д. №  675 по описа за  2009 година   Касационното производство е образувано по жалба на КВС редник П. С. У., от гр. С., депозирана чрез неговия з. адв. Ив. И. , срещу въззивна присъда № 107 от 5. 10. 2009г., на Военно- апелативния съд на Република България, постановена по ВНОХД № 94/ 2009г., по описа на съда, с което е отменена присъда № 108 от 4. 06. 2009г., на Софийския военен съд, по НОХД № 108/ 2009г., и е постановена нова. В касационната жалба на подсъдимия р-к П. С. У. се релевират доводи за нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание- отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 НПК. Заявява се искане за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд. Подсъдимият, лично и чрез своя з. , поддържа жалбата в съдебно заседание пред касационната инстанция, по съображенията, подробно изложени в писменото допълнение към нея, постъпило по реда на чл. 351, ал. 3 НПК. Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа, че депозираната жалба е основателна, съобразно аргументите, изтъкнати в писменото допълнение към нея. Предоставя на съда да постанови решение, съобразено със закона и доказателствата по делото. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като взе предвид доводите в жалбата, становищата на страните в съдебно заседание, и провери обжалваното решение в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба на подсъдимия КВС редник П. С. У. е основателна. С първоинстанционната присъда Софийският военен съд, е признал подсъдимия р-к П. С. У., от гр. С., за невинен в това, че за времето от 00.10ч. до 00.30ч. на 15. 11. 2007г., при участие в мисия- като шофьор на „БРДМ”, във ІІ лекопехотен взвод, на ІІІ лекопехотна рота „Алтея”, от състава на Български военен контингент за мисия в Б. и Х. , база „Бутмир”- гр. С., и при условията на продължавано престъпление не изпълнил заповед на началника си, както следва: -заповед на кап. Добромир Д. , който му заповядал да преустанови употребата на алкохол и да се прибере в спалното помещение; -заповед на кап. Любомир К. , който му заповядал да се прибере в спалното помещение; -заповед на подп. Ангел С. , който му заповядал да се прибере в спалното помещение и да ляга да почива, поради което и на основание чл. 304 НПК, го е оправдал по обвинението по чл. 396, т. 2, предл. 1, вр. чл. 372, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК. Признал е подсъдимия У за невинен и в това, че за времето около 00. 30ч.- 00. 40ч., на 15. 11. 2007г., при участие в мисия- шофьор на „БРДМ”, във ІІ лекопехотен взвод, на ІІІ лекопехотна рота „Алтея”, от състава на Български военен контингент за мисия в Б. и Х. , база „Бутмир”- гр. С., при условията на продължавано престъпление, заплашил с убийство и телесна повреда началника си- ст. лейт. Вълев, поради което и на основание чл. 304 НПК, го е оправдал по обвинението по чл. 396, т. 2, предл. 4, вр. чл. 375, алт. 1 и 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК. Постановил е разноските по делото, да останат в тежест на държавата. С обжалваното въззивно решение, Военно- апелативният съд на Република България е отменил цитираната първоинстанционна оправдателна присъда, с която подсъдимият У е признат за невинен и оправдан по обвинението му по чл. 396, т. 2, предл. 1, вр. чл. 372, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, освен в частта, с която е оправдан по обвинението за неизпълнение на заповед на началника си кап. Добромир Д. да преустанови употребата на алкохол, и с която е признат за невинен и оправдан по обвинението по чл. 396, т. 2, предл. 4, вр. чл. 375, алт. 1 и 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК, и разноските по делото са възложени на държавата, и вместо нея е постановил нова, осъдителна присъда, с която: Признал е подсъдимия р-к П. С. У. за виновен в това, че за времето от 00. 10ч. до 00. 30ч. на 15. 11. 2007г., в района на битов корпус № 2* при условията на продължавано престъпление, на три пъти, при участие в мисия извън страната- база „Бутмир”- гр. С., от състава на Български военен контингент за мисия в Б. и Х. , не изпълнил заповед на началника си кап. Добромир Д. , кап. Любомир К. и подп. Ангел С. да се прибере в спалното си помещение, поради което и на основание чл. 396, т. 2, алт. 1, вр. чл. 372, ал. 1, алт. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на една година лишаване от свобода. Признал е същия подсъдим за виновен и в това, че по същото време и място, при условията на продължавано престъпление, на два пъти, при участие в мисия извън страната, заплашил началника си ст. лейт. Георги К. В. , командир на І взвод, на ІІІ лекопехотна рота „Алтеа”, в един от случаите с телесна повреда, а в другия с убийство, поради което и на основание чл. 396, т. 2, алт. 4, вр. чл. 375, алт. 1 и 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на една година и девет месеца лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 НК е наложил на подсъдимия У едно общо наказание, в размер на най- тежкото, а именно една година и девет месеца лишаване от свобода. На основание чл. 66, ал. 1 НК е отложил изпълнението на наложеното общо наказание, за срок от три години. Осъдил е подсъдимия У да заплати в полза на държавата разноските по делото в размер на 318 лв. Потвърдил е първоинстанционната присъда в останалата й част. При извършената проверка на обжалвания съдебен акт, в изпълнение на контролните си правомощия, ВКС в настоящия си състав намери, че същият е постановен при особено съществено нарушение на процесуалните правила, което самостоятелно и безусловно обуславя неговата отмяна, изразяващо се в следното: Налице е противоречие между отделните части на самия диспозитив на постановената нова присъда, и отделно- между диспозитива и мотивите. С приетата формулировка на диспозитива въззивният съд показва, че от една с. е отменил първоинстанционната присъда, освен в частите й, с които У. е признат за невинен и оправдан по обвинението по чл. 396, т. 2, предл.1, вр. чл. 372, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, досежно обвинението за неизпълнение на заповед на началника кап. Д. Д. за преустановяване употребата на алкохол, тази, с която е признат за невинен и оправдан по обвинението по чл. 396, т. 2, предл. 4, вр. чл. 375, алт. 1 и 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК, както и в частта за разноските по делото, и вместо нея е постановил нова, с която подсъдимият У е признат за виновен и осъден освен за престъплението по чл. 396, т. 2, предл.1, вр. чл. 372, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК- по обвинението в останалата му част, и за това по чл. 396, т. 2, алт. 4, вр. чл. 375, алт. 1 и 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК, осъден е и да заплати направените по делото разноски. Казано с други думи, втората инстанция е пререшила въпросите за вината и отговорността на подсъдимия, признавайки го за виновен за престъпление, което преди това изрично е изключила от обхвата на отмяната. Така се оказва, че вместо потвърдителната част на въззивната присъда да включва всички необхванати от отмяната нейни части, се изчерпва само с една от тях. В мотивите си Военно- апелативният съд е изложил съображения, че е отменил първоинстанционната оправдателна присъда, уважавайки протеста на прокуратурата, с изключение единствено на частта й, с която деецът е признат за невинен да не е изпълнил заповед на началника си да преустанови употребата на алкохол, а това противоречи на цитираната вече формулировка на диспозитива на присъдата. Ако такава е била действително волята на решаващия въззивен съдебен състав, то той е следвало с диспозитива, обявен на страните по реда на чл. 310, ал. 2 НПК, да отмени първоинстанционната присъда, освен в частта на обвинението по чл. 396, т. 2, предл. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК за неизпълнение на заповедта за преустановяване на употребата на алкохол, да постанови нова в отменените части и да я потвърди в тази, изключена от обхвата на въззивната отмяна. Всичко изложено до тук недвусмислено сочи, че при тези данни остава неясно каква е била действителната воля на съда по въпросите за вината и отговорността на подсъдимия, а това препятства и възможността на касационната инстанция да се произнесе по приложението на материалния закон, какъвто довод е релевиран с жалбата на подсъдимия. Обсъжданото процесуално нарушение, несъмнено имащо характера на съществено по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК, само по себе си е достатъчно проверяваната въззивна присъда да бъде отменена, а делото- върнато за ново разглеждане от друг състав на второинстанционния съд. Касае се за ограничаване на процесуалните права на жалбоподателя, вкл. да разбере за извършването на какви престъпления в действителност е признат за виновен и осъден, респ.- за кои от инкриминираните му деяния е оправдан, за да упражни пълноценно правото си на защита пред по-горната съдебна инстанция. ВКС в своята практика многократно и последователно е указвал на съдилищата, че присъдата следва да съдържа конкретна, ясна, точна и недвусмислена формулировка на взетото решение по въпросите на чл. 301 НПК, т.е. обективираната в съдебния акт воля на съда не следва да съдържа противоречия, да буди съмнение, или да индицира повече от една възможност за нейното тълкуване. Налице са обаче и други процесуални нарушения, също от категорията на съществените, които също обуславят отмяна на обжалваната нова присъда и следва да бъдат отстранени при новото разглеждане на делото, изразяващи се основно в следното: По отношение на приетите фактически положения, между двете инстанционни съдилища се констатират съществени различия, довели като резултат и до приемане на противоположни правни изводи по въпросите за вината и отговорността на касатора. Според първостепенния съд релевантните събития произтекли след влизането на кап. Дамаков в спалното помещение на войниците и предизвикания от него скандал с тях, свързан с отправяне на обиди, основани на техния произход, липсата на качества и потенциал да служат в армията, придружени и със закани за уволнение и връщане на село „да си гледат прасетата”. Нещо повече, Софийският военен съд е констатирал (стр. 6, абз. 5 и сл. от мотивите), че разразилият се инкриминиран инцидент между подсъдимия, останалите присъстващи военослужащи, и кап. Дамаков, е бил иницииран изцяло от последния, поведението на който нарушавало уставните норми (чл. 260, ал. 2, т. 17 от действащия към датата на деянията Устав за войсковата служба на въоръжените сила на РБ), откроявало се с арогантност и грубо незачитане на честта и достойнството на командваните от него кадрови военослужащи. Въззивната инстанция е заключила, че в тази й част релевантната фактология се изчерпва единствено с обстоятелството, че Д. „наругал” намиращите се в спалното помещение войници (стр. 6, абз. 2 от мотивите). Няма обаче каквото и да било изложение на фактите, касаещи съдържанието на ругателните реплики на цитирания свидетел и затова как те са повлияли на поведението и реакциите на присъстващите. Безспорно е, че втората инстанция разполага с правомощието да събира и проверява доказателствата и да приема нови фактически положения- чл. 315- 316 НПК, и то по правилата, валидни за първата инстанция- чл. 317 НПК. В този случай, нейно задължение е да ги изложи, заедно със собствените си съображения по доказателствените източници- кои кредитира и кои отхвърля, и въз основа на кои от тях приема за доказани отделните фактически обстоятелства. По настоящото дело, въззивният съд се оказва повече от пестелив при описанието на фактите, отнасящи се до началото на конфликта, неговия инициатор и поведението на всеки от участниците в него. При така избрания подход прозира сериозно омаловажаване на поведението на Д. и преекспониране на реакцията на подсъдимия и неговите колеги, което принципно изключва обективната и безпристрастна оценка на фактите, дължима при съдебното произнасяне. По този начин въззивният съд е нарушил принципните норми на чл. 13, чл. 14, чл. 18 НПК и чл. 107 НПК. Ако беще изпълнил в пълен обем тези си задължения, без да допусне обсъдената вече едностранчивост, би достигнал до верен и съответен на закона и доказателствата отговор на въпросите по чл. 301, ал. 1 и 2 НПК, включително и дали при наличната конкретика не е налице едно явно малозначително деяние, водещо до приложение на чл. 9, ал. 2 НК, или на чл. 55 НК, в случай, че деецът бъде признат за виновен и осъден, съобразно констатациите по фактите. В тази насока Военно-апелативният съд отново е допуснал противоречие в позицията си при решаване съдбата на повдигнатите обвинения, след като излагайки аргументите си за неприложимостта на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК в конкретния казус, той е отчел висок интензитет и проява на упоритост при осъществяване на инкриминираните деяния, в резултат и на употребата на алкохол (стр. 9, абз. 2 от мотивите), при положение, че единствено по обвинението за неизпълнение на заповедта за преустановяване на употребата на алкохол оправдателната присъда е потвърдена безпротиворечиво и с формулировка, изключваща всякакви съмнения за действителната воля на решаващия съдебен състав. Ето защо, при новото разглеждане на делото втората инстанция ще следва да подложи на всестранен и обективен анализ всички доказателствени източници, поотделно и в тяхната съвкупност, да констатира установените въз основа на тях факти, като съобрази изпълнението (или неизпълнението) на уставните задължения на всички военослужащи, участници в произтеклите събития- войници и офицери- съответно- чл. 151, т. 6; чл. 328, т. 4; и чл. 260, ал. 2, т. 17, 18 и 20 от цитирания Устав за войсковата служба и въоръжените сила на РБ¸ както и степента на засягане на обществените отношения. ВКС констатира, че макар и в различна степен, за да обосноват тезите си по същество, и двете предходни инстанции са допуснали известно преекспониране на поведението и действията на основните участници в конфликта: кап. Дамаков- от Софийския военен съд, и особено на подсъдимия р-к У. от въззивния съд. От вниманието на последния са убегнали съществуващите към момента противоречия в средите на командния състав на мисията и начините на тяхното разрешаване, обстоятелството, че те са станали достояние на войниците, рефлектирали са върху тях, и в голяма степен са катализирали реакцията на подсъдимия и неговите колеги. За тези обстоятелства по делото се съдържат достатъчно данни, които подлежат на прецизно обсъждане и оценка. Обсъдените до тук пороци, касаещи доказателствената дейност на втората инстанция относно обвинението по чл. 396, т. 2, алт. 1, вр. чл. 372, ал. 1, алт. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, са засегнали и второто обвинение, по което подсъдимият У е признат за виновен и осъден с проверяваната присъда, а именно по чл. 396, т. 2, алт. 4, вр. чл. 375, алт. 1 и 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК. Това е така, защото изложението на фактите по този пункт и обсъждането на тяхната доказателствена основа, в голяма степен се изчерпва с предположения и умозаключения (Вж. стр. 10, абз. 2 от мотивите), които обаче в никакъв случай не могат да заместят относимите към предмета на доказване, предвид рамките на повдигнатото обвинение фактически обстоятелства, установени по предвидения от НПК процесуален ред, и източниците на доказателства. От друга с. , самото изложение в мотивите съдържа съмнение доколко въобще са установени заплахи за нанасяне на телесна повреда и убийство, насочени конкретно към ст. лейт. Георги В. и отправени от дееца, или се касае за безадресни ругатни на последния и на други негови колеги- военослужащи, които не могат да бъдат свързани с конкретно лице. За да мотивира тезата си, съдът е заместил липсата на конкретни сведения, съдържащи се в свидетелските показания- на очевидците на инцидента Л. К. , Д. Г. , Т. М. , А. С. , Д. Ф. и др., с редица предположения, основани на категоричността в показанията единствено на свид. Дамаков и изведени изключително от тях. Подходил към сочените от този свидетел данни повече от безкритично, без да ги съпостави с тези, съдържащи се в голямата група на останалите доказателствени източници, а в случая несъмнено е имал основанието да го стори, като съобрази участието и решаващата роля на Д. за възникването и развитието на инкриминирания инцидент, и респ.- волята му да защити, включително и в качеството си на свидетел, заетата тогава позиция, обективирана в предприетите от него действия. Не е обсъдил в достатачна степен показанията на самия пострадал В. (л. 168- 169, НОХД № 108/ 08г., на СВС), който в разпита си пред състава на първоинстанционния съд е категоричен, че заплаха към него за телесна повреда не е отправяна, а само такава за убийство, и то в негово отсъствие. Свидетелят А. С. старши национален представител, също е установил единствено безадресни заплахи и псувни, насочени практически към всички офицери, без конкретен адресат (л.66- 67, НОХД № 108/ 08г.,на СВС), в израз на протеста на военослужащите срещу несправедливото, според тях, наказание на взводния им командир кап. Колев. Последното в никакъв случай не означава, че военослужащите- редници са били в правото си да коментират, или още по-малко да възразяват и реагират чрез активни действия срещу решенията на командния състав, срещу техните заповеди и разпореждания, предвид цитираните разпоредби на действащия Устав. Става дума за това, че втората инстанция, като последна по фактите, е длъжна в рамките на своята компетентност да изясни всички фактически обстоятелства от значение за решаването на въпросите за вината и отговорността на касатора, а в случая тя на практика е игнорирала показанията на посочените свидетели, които са обективни, непротиворечиви и основно- изходящи от лица, незаинтересовани от изхода на настоящия наказателен процес. Следва детайлно да бъдат обсъдени и обясненията на подсъдимия, чрез съпоставянето им с останалите доказателствени източници в рамките на формираната съвкупност, при съобразяване, че същите освен доказателствено средство, са и основно средство за защита. Едва след прецизното установяване на фактите по този пункт на обвинението, решаващият съд ще е в състояние да отговори и на въпросите по приложението на материалния закон, и на първо място за съставомерността на инкриминираното деяние. Предвид горните съображения, ВКС намери, че жалбата на подсъдимия П. С. У. е основателна, а въззивната присъда, като постановена при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, следва да бъде отменена и делото-върнато за ново разглеждане от друг състав на второинстанционния съд, от стадия на съдебното заседание, съобразно правомощията на настоящата инстанция по чл. 354, ал. 3, т. 2, вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Подробно обсъдените нарушения, предпоставили касационната отмяна на проверявания съдебен акт, правят безпредметен коментара на останалите доводи в жалбата на подсъдимия- за нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание, но те следва да бъдат взети предвид при новото разглеждане на делото. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2, вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение   Р Е Ш И :   ОТМЕНЯВА въззивна присъда № 107 от 5. 10. 2009г., на Военно- апелативния съд на Република България, постановена по ВНОХД № 94/ 2009г., по описа на съда, като ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.         ПРЕДСЕДАТЕЛ :       ЧЛЕНОВЕ :