Р Е Ш Е Н И Е №.238 София,04.09.2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в съдебно заседание на единадесети декември две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА БОЯН БАЛЕВСКИ при участието на секретаря Лилия Златкова в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията М.Славчева т.дело № 123/2011 година Производство по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] срещу решение № 664 от 23.11.2010 г. по в.гр.д.№ 785/2010 г. на Пловдивския апелативен съд. С него е потвърдено решение № 179 от 10.05.2010 г. по т.д.№ 331/2009 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е отхвърлен предявения от касатора срещу [фирма] иск с правно основание чл.228 ЗЗД за сумата 35 100 лв., както и аксесорния иск по чл.86 ЗЗД за сумата 7 596.71 лв. В касационната жалба са въведени доводи за постановяване на решението при наличие всички визирани в чл.281, т.3 ГПК основания, поради което се иска касирането му като неправилно. Ответникът по касация [фирма] оспорва жалбата по съображения, изложени в писмения отговор и в пледоарията на процесуалния му представител. Претендира разноски по делото. С определение № 593 от 06.08.2012 г., постановено по настоящето дело, касационно обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.2 по въпроса относно релевантността на факта на реалното ползване от наемателя на отдадения под наем имот. Настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във връзка с наведените оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения от [фирма] иск срещу [фирма] с правно основание чл.79 във вр. с чл.228 ЗЗД за сумата 35 100 лв., представляваща дължима от ответника наемна цена по договор от 20.03.2006 г. за периода от 20.03.2006 г. до м.април 2009 г., както и акцесорния иск по чл.86 ЗЗД за сумата 7 596.71 лв. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че ищецът не е представил протокол за предаване на имота на ответника съгласно т.7 от договора, а други доказателства за изпълнение на основното му задължение не е ангажирал, което обусловило извода му, че след като не е установено предоставянето на имота за ползване, то и не се дължи уговорения по него наем. Касационната жалба е неоснователна. В правната доктрина и в съдебната практика няма спор, че договорът за наем е неформален и че за валидното възникване на наемно правоотношение следва да е налице съгласие на страните относно вещта, която се предоставя във временно ползване, и относно възнаграждението (наемната цена), която наемателят дължи за предоставеното му ползване. При наличието на съгласие относно посочените съществени елементи договорът се счита за валидно сключен, като ирелевантен по отношение на действителността му е фактът дали вещта реално е предадена на наемателя. Последното е от значение единствено за дължимостта на наемната цена, доколкото вземането на наемодателя е обусловено от изпълнението на основното му задължение да отстъпи ползването на вещта. По поставения въпрос, по който е допуснато касационно обжалване даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с цитираните съдебни актове, в които е прието, че договорът за наем е консенсуален и възмезден, а правата, произтичащи от него са лични. Изведеното противоречие от приетото в Решение № 292 от 14.07.2005 г. на ВКС по т.д.№ 558/2004 г., ТК, ІІ т.о., че правноирелевантво е реалното ползване на наетия имот от страна на наемателя е направено извън контекста на възприетото с него становище и според което тази ирелевантност е налице само в хипотезата, при която наемодателят е изпълнил основното си задължение по договора, а въпросът дали и как наемателят ще упражнява фактическа власт е предоставен в негова дискреция. С оглед на изложеното по въпроса, по който е допуснато касационно обжалване настоящият състав намира, че въззивният съд с обжалваното решение изцяло се е съобразил с материалния закон. За да може наемателят да ползва наетата вещ, необходимо е тя да бъде поставена на негово разположение - да премине в негово държане. Установено е, че касаторът - наемодател не е изпълнил това свое задължение - той не е предал наетия имот на наемателя съобразно уговорения в т.7 от договора начин – чрез съставяне на двустранно подписан приемо-предавателен протокол. Неоснователно е оплакването на касатора за съществено процесуално нарушение - чл.266, ал.2, т.1 ГПК, допуснато от въззивния съд поради отказа му да допусне гласни доказателства досежно твърдяното изпълнение на наемния договор, чието събиране е било допуснато от първоинстанционния съд. На първо място при уговорено доказване с писмени документи, гласни доказателства според настоящия състав са недопустими, освен със съгласието на другата страна. При това касаторът не е установил във въззивното производство, че събирането им е станало невъзможно поради обективни причини. По изложените съображения настоящият състав приема, че обжалваното решение е постановено в съответствие с материалния закон, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция в размер на 1 500 лв. - платено адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ и съдействие от 06.12.2012 г. Водим от изложеното, на основание чл. 293 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 664 от 23.11.2010 г. по в.гр.д.№ 785/2010 г. на Пловдивския апелативен съд. ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] разноски по делото в размер на 1 500 /хиляда и петстотин/ лева. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: