7 Р Е Ш Е Н И Е № 442 гр. София, 25 октомври 2010 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на шести октомври през две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при секретаря Румяна Виденова и в присъствието на прокурора Николай Любенов изслуша докладваното от съдия Иванова касационно дело № 438 по описа за 2010 г Производството е образувано по искане на осъдената Е. Я. Г., депозирано на 9.07.2010 г, за възобновяване на ВНОХД № 789/10 по описа на П. окръжен съд, приключило с решение № 132 от 15.05.10, с което е изменена присъда на П. районен съд № 6 от 13.01.10, по НОХД № 571/08, като наложеното на молителката наказание е намалено на шест месеца „лишаване от свобода” и са увеличени размерите на обезщетенията за имуществени вреди, присъдени в полза на гражданските ищци К. и Д., на по 390 лв, за всеки от тях, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда, молителката Е. Я. Г. е призната за виновна в това, че през периода месец октомври 2003 г - месец ноември 2003 г, в гр. В. и в гр. П., при условията на продължавано престъпление, с цел да набави имотна оБ. за себе си, е възбудила и поддържала заблуждение у Г. И. Д. и П. И. К., и с това им е причинила имотна вреда, в размер на 200 лв, за всеки от тях, с оглед на което и на основание чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъдена на една година „лишаване от свобода”, при „общ” режим, което да бъде изтърпяно в затворническо общежитие от открит тип, като е оправдана за разликата до пълния размер на обвинението, възлизащ на 400 лв. На основание чл. 45 ЗЗД, е осъдена да заплати на гражданските ищци Г. И. Д. и П. И. К. обезщетение за имуществени вреди, в размери от по 200 лв, за всеки от тях, като са отхвърлени исковете до пълните им предявени размери от по 400 лв. С искането се релевират основанията по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 НПК. Сочи се, че при анализа на доказателствата са допуснати съществени процесуални нарушения, обусловили порок във вътрешното убеждение по релевантните факти. Твърди се, че приетите за установени фактически положения, че пострадалите не са били посрещнати в И. от лицето П., и че след деянието подсъдимата се е укрила, влизат в противоречие с показанията на св. Д., св. Тетимова, св. П., установили, че пострадалите са били посрещнати от посоченото лице и от негови представители, и с показанията на св. З., че в офиса са идвали мъже, които са искали обяснение за случилото се в И.. Изтъква се, че неправилно е изяснено авторството на деянието, като е прието, че групата е организирана от осъдената, докато от показанията на св. Д., св. П., св. Я., св. Тетимова следва, че това е сторил св. Я.. Твърди се, че не е установено какви суми е следвало да носят пострадалите във връзка с пребиваването им в чужбина. Сочи се, че обвинението за продължавано престъпление не е формулирано надлежно, не са отграничени отделните деяния, включени в продължаваното престъпление, не е даден отговор дали инкриминираните действия не попадат в обхвата на идеална съвкупност. Изтъква се, че приетите фактически положения не обвързват подсъдимата с престъпление измама, тъй като обещаните от нея действия са изпълнени, а и на пострадалите не е причинена имотна вреда. Твърди се, че не е налице субективната страна / липсва умисъл и користна цел /. Излага се довод за нарушение на закона при приемането на гражданските искове, които са намалени служебно от съда до размера на обвинението. Твърди се, че размерът на обезщетението за имуществени вреди е определен, без да се вземат предвид разноските по пътуването, които следва да се приспаднат от общата сума. Изтъква се, материалният закон е приложен неправилно, тъй релевантните факти не покриват състав на престъпление. Излага се довод за явна несправедливост на наложеното наказание, произтичаща, преди всичко, от начина на изтърпяването му. Твърди се, че неправилно е отчетено като отегчаващо обстоятелство наличието на други висящи наказателни производства, че неправилно е отказано приложението на чл. 66 НК, макар и молителката да не е била осъждана към момента на деянието, че не е взета предвид продължителността на наказателното производство. Иска се да бъде постановено оправдаване на осъдената в рамките на фактическите положения по влязлата в сила присъда, или връщане на делото за ново разглеждане, или приложение на института на условното осъждане. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на искането. Осъдената не участва лично в настоящето производство. Повереникът на частните обвинители и граждански ищци счита, че искането е неоснователно. Частните обвинители и граждански ищци не участват лично в производството. Представителят на ВКП намира искането за неоснователно. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Искането е допустимо, тъй като е направено от лице, имащо право на това, в законоустановения шестмесечен срок, и касае съдебен акт, непроверен по касационен ред. Разгледано по същество, е неоснователно. Релевираното основание по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице. Обвинението е формулирано в съответствие с процесуалните изисквания. Осъдената е имала яснота срещу какви факти и по коя правна квалификация да организира защитата си, поради което правото й на защита не може да се счита нарушено. Въззивният съд обстойно е анализирал доказателствената съвкупност, като е спазил изискванията на чл. 14 НПК и правилата на формалната логика, тоест, не е опорочил вътрешното си убеждение по релевантните факти. Вярно са интерпретирани показанията на св. Тетимова, св. Д., св. П., св. Я., наред с показанията на св. К. и св. Д., съпоставени с останалите доказателствени източници. Въз основа на съвкупния им анализ е установено, че осъдената е формирала убеждение у пострадалите, че им урежда започване на работа в гр. Севиля, И., където ще ги посрещне лицето П., на когото да разчитат за настаняване и сключване на трудови договори. Такъв човек обаче не се е появил и въпреки проведените разговори по телефона, че П. ще се появи, това не се случило. Вярно е, че св. Д. и св. П. са заявили, че вместо П. при тях дошла група лица, уверяващи ги, че ще ги „уредят”, ако им дадат още пари, но това не означава, че даденото от подсъдимата обещание е изпълнено, откъдето и да отпадне съставомерността на деянието. От съществено значение, в случая, е дали подсъдимата изначално е разполагала с възможност да изпълни поетия ангажимент, а отговорът на този въпрос е отрицателен. Тя не е могла да го изпълни нито чрез П., нито чрез лицата, появили се от негово име, поради наличието на обективна пречка за това, изразяваща се в неспазване на установения ред за изпращане на българи на работа в чужбина, респективно, несъобразяване с действалия към момента на деянието режим за пребиваване на чужденци на територията на страни от Европейския съюз. Вярно са оценени показанията на св. З., заявила, че в офиса на фирмата са идвали разгневени мъже, търсещи обяснение от подсъдимата, която обаче не е била там. В такъв смисъл са и показанията на пострадалите, че след завръщането си в България са направили неуспешен опит да се срещнат с подсъдимата. Що се отнася до св. Я., следва да се има предвид следното: Той фактически е спомогнал да се извърши престъплението / чрез даване на разяснения относно начина на пътуване и престоя в чужбина, чрез оказване съдействие на подсъдимата да изпълни намеренията си /, тоест, действал е като помагач, макар и да не е привлечен като такъв. Неговото поведение обаче не отменя съставомерността на деянието по отношение на подсъдимата, тъй като тя, със собствените си действия, е осъществила признаците от състава на престъплението: възложила е на св. Тетимова да бъде неин посредник при набиране на хора за работа в чужбина, лично е разяснявала на пострадалите условията за пътуване и започване на работа в И., получила е процесните суми / чрез св. З. /. Ирелевантно е какви суми е следвало да носят пострадалите с оглед първоначалното им настаняване в И.. Това обстоятелство не подлежи на доказване в процеса и няма основание да бъде изяснявано от инстанциите по същество. По тези съображения, ВКС намери, че липсват съществени процесуални нарушения, поради което не може да бъде удовлетворено искането за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Не е допуснато и нарушение на материалния закон. Фактите от кръга по чл. 102 НПК сочат на измама, извършена при условията на продължавано престъпление и такава е възприетата правна квалификация. Отделните деяния са осъществени при условията на чл. 26, ал. 1 НК, тоест, не се касае за съвкупност от престъпления по чл. 23 НК, както счита защитата / отделен е въпросът, че чл. 23 НК би бил по-неблагоприятен за дееца във връзка с възможността да се приложи чл. 24 НК /. Що се отнася до размера на причинената вреда, следва да се има предвид следното: Вярно е, че пострадалите са били превозени до И., но не такъв е бил поетият към тях ангажимент, а съвсем друг: да им бъде осигурена работа там. При това положение, от деянието е причинена вреда, равняваща се на стойността на вложените от пострадалите средства с оглед постигане на крайната им цел / да започнат работа в И. /, в какъвто размер възлиза и облагата за подсъдимата. Въззивният съд правилно е определил размера на причинената вреда, като е посочил, че това е цялата сума, предадена от пострадалите, която се явява предмет на престъплението, а не тази част от нея, която се получава след приспадане на пътните разноски. Налице е субективната страна на деянието, тъй като липсата на обективна възможност да бъде изпълнено обещанието сочи на пряк умисъл и користна цел. Не може да бъде уважено искането за оправдаване на осъдената в рамките на фактическите положения по влязлата в сила присъда, тъй като не са налице основанията на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК. Що се касае до гражданските искове за имуществени вреди, те могат да бъдат приети само до размера на обвинението, дори и когато се претендира по-голяма сума. Ето защо, съдът правилно е редуцирал исковете до размера на обвинението. Не е налице и явна несправедливост на наложеното наказание. Въззивната инстанция е намалила срока на „лишаването от свобода” на шест месеца, като е отчела наличните смекчаващи отговорността обстоятелства. Взети са предвид и отегчаващите такива. Продължителният срок на наказателното производство е съобразен и с оглед на това наказанието е смекчено. Обсъдено е, че спрямо подсъдимата е налице влязла в сила присъда, за същото престъпление, в аспекта на целите по чл. 36 НК. Правилно е прието, че условното осъждане по втората присъда / предмет на настоящето производство / не би способствало за постигане целите на специалната превенция и на генералната такава. Наличието на други висящи наказателни производства е ценено не като самостоятелно отегчаващо обстоятелство, а само в контекста на характеристични данни за подсъдимата. Правилно е оценена тежестта на деянието, произтичаща и от обстоятелството, че пострадалите от престъплението са повече от две лица, макар и за останалите да не повдигнато обвинение / групата е включвала десет лица, осем от които не са подали оплакване /. Следователно, обстоятелствата по чл. 54 НК са преценени правилно, а съвкупната им преценка не налага извода, че наказанието следва да бъде по-леко от шест месеца „лишаване от свобода”. Законосъобразно е прието, че не са налице условията на чл. 66 НК, независимо от липсата на формална пречка за това / осъждането за другото престъпление е при условията на реална съвкупност, в какъвто случай е приложим чл. 25 вр. чл. 23 НК /. Ето защо, не може да бъде удовлетворено искането на осъдената за по-нататъшно смекчаване на наказателноправното й положение. По изложените съображения, ВКС намери, че искането е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното и на основание чл. 425, ал. 1, т. 3 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА, по реда на ВЪЗОБНОВЯВАНЕТО, решение № 132 от 15.05.2010 г, на П. окръжен съд, по ВНОХД № 789/10. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: