14 Р Е Ш Е Н И Е № 19 гр. София, 07 юни 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Николай Дърмонски ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Спас Иванчев при участието на секретаря Марияна Петрова и на прокурора Искра Чобанова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1666 / 2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия М. Д. Д. и допълнение към нея, чрез защитниците му адвокат Х. Х. от АК – гр. Пазарджик и адвокат К. Е. от АК – гр. Пловдив, както и по жалба на частния обвинител И. Д. С., лично за себе си и като баща и законен представител на малолетните си деца Й., П. и К. И. С., всички чрез повереника си адвокат Л. Г. от АК – гр. Пловдив, срещу решение № 144 от 11. 11. 2015 година на Пловдивския апелативен съд, І наказателен състав, по внохд № 331 / 2015 година, с което е изменена в наказателно-осъдителната й част присъда № 34 от 30 март 2015 година на Пловдивския окръжен съд, постановена по нохд № 8 / 2015 година по описа на този съд. Жалбата на частния обвинител И. С. съдържа недоволство от решението на въззивния съд в частта му, с която са намалени наложените на подсъдимия Д. наказания лишаване от свобода и лишаване от право да управлява МПС. Отправено е искане за увеличаване на наказанията до определените от първоинстанционния съд размери. В жалбата на подсъдимия Д. са релевирани всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Претендира се, алтернативно, отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или изменяването му, при намаляване размера на наложеното наказание лишаване от свобода и прилагане разпоредбата на чл. 66 от НК. Представени са писмени бележки по съществото на делото. В съдебното заседание пред ВКС жалбоподателите-частни обвинители И., Й., П. и К. С. не участват лично, редовно призовани. Представляват се от повереника си адвокат Г., който поддържа касационната жалба на доверителите си и изразява становище за неоснователност на жалбата на подсъдимия. В същото съдебно заседание жалбоподателят – подсъдим М. Д. участва лично и със защитниците си адвокати Х. и Е.. Те поддържат касационната жалба при направените в нея възражения и изложени в тяхна подкрепа доводи. Изразяват становище за неоснователност на жалбата на частните обвинители и оставянето й без уважение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби на частните обвинители и на подсъдимия и за оставяне в сила на въззивния съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С постановената по делото присъда на Пловдивския окръжен съд, е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия М. Д. Д. за това, че на 03. 02. 2014 година, в [населено място], при управление на лек автомобил „Рено М.”, РВ 13-26 ВТ, в нарушение на правилата за движение – чл. 5, ал. 1, т. 2, чл. 20, ал. 2, чл. 116, чл. 119 от ЗДП и чл. 196 от ППЗДП, е причинил по непредпазливост смъртта на К. Р. С., починала на 16. 08. 2014 година, като деянието е извършено на пешеходна пътека, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, б. „б” във вр. ал. 1, б. „в” във вр. чл. 342, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на четири години и шест месеца лишаване от свобода, които да изтърпи в затворническо общежитие от открит тип, при първоначален „общ” режим. Оправдан е по обвинението да е извършил престъплението при нарушаване разпоредбите и на чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДП и на чл. 20, ал. 1 от ЗДП. На основание чл. 343г от НК на подсъдимия Д. е наложено и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от седем години, считано от влизане на присъдата в законна сила. Присъдени са в полза на държавата направените по делото разноски, като са възложени в тежест на подсъдимия Д.. Извършено е и надлежно разпореждане с вещественото доказателство по делото. В производство, инициирано по жалба на подсъдимия, е извършена въззивна проверка на присъдата, при която е постановено атакуваното сега по касационен ред решение, с което присъдата е изменена в наказателно-осъдителната й част, като са намалени наложените на подсъдимия наказания на три години и шест месеца лишаване от свобода и на шест години лишаване от право да управлява МПС. Присъдата е потвърдена в останалата й част. Частичното оправдаване на подсъдимия по обвинението за допуснати нарушения на посочените две разпоредби на ЗДП, като съдържание на бланкетната норма на чл. 343 от НК, не е атакувано по въззивен ред. Решението е атакувано пред ВКС от подсъдимия Д. и от частния обвинител С.. Макар последният да не е упражнил правото си на въззивно обжалване, касационната му жалба е допустима, предвид резултата от въззивната проверка и съдържанието на въззивното решение, засягащо неговите права и законни интереси при извършената корекция на ангажираната наказателна отговорност на подсъдимия. Единственият повод за недоволството на частните обвинители от решението на въззивния съд касае промяната в тежестта на наложените на подсъдимия наказания, която, според тях, не отчита в достатъчна степен причинените на пострадалата тежки телесни увреждания, довели до изпадането й за продължителен период от време в състояние на будна кома, а впоследствие и до смъртта й, както и трайните негативни последици за нейните близки, което прави наказанията явно несправедливи. Релевираните в жалбата на подсъдимия Д. отменителни основания и изложените в нея и в допълнението доводи, както и съображенията в представените писмени бележки по съществото на делото, могат да бъдат обобщени така: - допуснати са съществени нарушения на процесуалните правила при анализа и оценката на доказателствените източници, поради превратната оценка на обясненията на подсъдимия, на показанията на свид. И. – очевидец на ПТП и поради недостатъци на АТЕ, които не са отстранени; - механизмът на ПТП е приет за установен в разрез с данните по делото за пресичане на пътното платно от страна на пострадалата косо, извън пешеходната пътека и на червен за нея сигнал на светофара, в опасната зона за спиране на автомобила, поради което ударът е бил непредотвратим, но тези обстоятелства не са оценени адекватно от съда, вкл. на плоскостта на разпоредбата на чл. 15 от НК; - нарушен е материалният закон, защото съдът не е приложил привилегирования състав на чл. 343а от НК, макар да е приел за установен фактът на оказана от подсъдимия помощ на пострадалата; - наложените на подсъдимия наказания са явно несправедливи, защото не отчитат в необходимата степен положителните данни за личността му, както и наличието на съпричиняване от пострадалата на настъпилия вредоносен резултат. Възраженията в жалбата на подсъдимия относно допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в доказателствената дейност на съда следва да бъдат обсъдени преди тези по приложението на закона и справедливостта на наказанието, защото проверката на последните е възможна единствено при констатация за надлежно установени по делото факти от предмета на доказване. ВКС намира жалбата на подсъдимия Д. за частично основателна, макар и не изцяло по изложените в нея съображения. 1. Заявените нарушения на процесуалните правила при анализа и оценката на доказателствените източници и формиране на изводите по фактите, не са налице. Първоинстанционният съд е обсъдил и анализирал гласните доказателства, съдържащи се в показанията на свидетелите И. и Д. и обясненията на подсъдимия Д., според действителното им съдържание, в тяхната взаимовръзка и съобразно констатациите и изводите на АТЕ – основна и допълнителна (експерт М.), основани на тези доказателствени източници и на обективните находки по делото от мястото на ПТП и причинените на пострадалата увреждания. Това е позволило формирането на несъмнени фактически изводи относно движението на подсъдимия и на пострадалата, механизма на произшествието, мястото на удара, неговата предотвратимост и пр. (с. 8 - с. 12 от мотивите на присъдата). Значимите по делото обстоятелства за причините за настъпилата смърт на пострадалата С. и наличието на причинно-следствена връзка с инкриминираното поведение на подсъдимия Д. като водач на МПС и настъпилия пътен инцидент, също са надлежно установени, вкл. по експертен път (експерт д-р Д.) и съответно обсъдени в отговор на направените възражения (с. 5 от решението). Затова, въззивният съд не е имал основание да откаже да утвърди тази дейност на първия съд и фактическата правилност на постановената присъда. Впрочем, идентични на настоящите възражения по фактите са направени и пред него и те са получили надлежен отговор във въззивното решение, видно от съдържанието на същото (с. 3 – с. 5). Събраните по делото доказателства дават основание за приетите от съдилищата обстоятелства за времето, механизма и мястото на удара – към 18. 30 ч., в тъмната част на денонощието, в северното платно на [улица], на кръстовището с [улица]. Несъмнено е установено наличието на улично осветление и работеща светофарна уредба на кръстовището. От гласните доказателства (показанията на свид. И. и обясненията на подсъдимия) се установява и по експертен път се потвърждава скоростта на движение на управлявания от подсъдимия автомобил – 45 км./ч., както и обстоятелството, че същият е навлязъл и преминал през кръстовището на разрешен за него зелен сигнал на светофара. На пешеходния остров, вдясно по посоката му на движение, се е намирала пострадалата С., като сигналът на светофара за пешеходци е бил забранителен (червен). При тази пътна обстановка пострадалата е предприела пресичане на трилентовото пътно платно, а подсъдимият е навлязъл в лявата му лента. Ударът е настъпил в тази лента, на пешеходната пътека, което е експертно установено. При тази скорост на движение, която е в рамките на разрешената, опасната зона за спиране на автомобила е била 28.12 м. Предвид мястото на спиране на автомобила след удара и дължината на спирачния път се установява, че подсъдимият е реагирал за спиране на 9.38 м. преди мястото на удара, когато пострадалата вече е навлизала от средната в лявата лента на платното за движение, макар да е била видима за водача като опасност за движението на разстояние от мястото на удара от 71 – 112 м. Последният експертен извод е обект на оспорване от страна на защитата на подсъдимия с твърдение за негова неубедителност и в известна степен – произволност. Възражението не намира опора в данните по делото. Въпросът е бил предмет и на допълнителната АТЕ (л. 75 от нох дело) и отговорът се основава на обективните данни по делото за мястото на удара и за дължината на пълния спирачен път (опасната зона), както и на данните от показанията на свидетелите И. и Д. и е в зависимост от посоката на преминаване на пострадалата през пътното платно – косо или перпендикулярно на платното. При косо преминаване (възможен ъгъл от 39 градуса), разстоянието, от което е била видима за подсъдимия, е 112 метра, а при перпендикулярно – 71 метра. В съдебно заседание от 25. 02. 2015 година (л. 60 от нох дело) експертът е обяснил, че източник за тези изводи са основно свидетелските показания. Във всички случаи, пострадалата е навлязла на платното за движение на червен за пешеходците сигнал на светофара и от този момент е била видима за водача на автомобила, който се е намирал на 71-112 м. от мястото на удара, в зависимост от начина й на пресичане, както бе обсъдено по-горе. На практика, видимостта на водача е била неограничена поради наличието на улично осветление и при своевременна реакция и задействане на спирачната система технически е било възможно избягване на удара при избраната от него скорост на движение, без значение дали пострадалата е пресичала косо или перпендикулярно на платното. Подсъдимият обаче е реагирал със закъснение, едва когато е бил на разстояние от 9.38 м. от мястото на удара, поради и което той е настъпил. Ударът е настъпил с предната дясна част на автомобила, в областта на калника и огледалото за обратно виждане, което се е счупило. Причинената тежка черепно-мозъчна травма е в основата на изпадането на пострадалата С. в будна кома и на продължителното й залежаване, затрудненото дишане и развилата се двустранна бронхопневмония, довела до смъртта й няколко месеца по-късно. Така че, налице е непрекъснат процес, започнал с инкриминираното по делото пътно произшествие, причинено от подсъдимия Д. поради допуснатото от него нарушение на правилата за движение – чл. 20, ал. 2 от ЗДП и получените от пострадалата тежки увреждания, който процес е завършил със смъртта й. Затова, ВКС намира за категорично установена причинно-следствената връзка между пътния инцидент и смъртта на пострадалата С.. Подробните съображения на въззивният съд в тази насока няма причини да не бъдат споделени изцяло. Като е кредитирал и приел посочените доказателства и експертни заключения и е отказал да кредитира обясненията на подсъдимия само в частта им за точното място на настъпване на удара, съдът не е направил това произволно, а на базата на цялостен анализ и оценка на доказателствата по делото, при изложени съображения за това. Не намират опора в данните по делото оплакванията в касационната жалба за допуснати съществени процесуални нарушения в доказателствената дейност на съда по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК. 2. При надлежно установените по делото факти от предмета на доказване, материалният закон е приложен отчасти неправилно, като неправилността се изразява в следното: Налице е допуснато от подсъдимия нарушение на правилата за движение, което е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и този въпрос по принцип правилно е решен от съда. Неправилно са приети обаче конкретните нарушения на правилата за движение, запълващи диспозицията на бланкетната норма на чл. 343 от НК. Преди всичко, разпоредбата на чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДП е общо правило, вменяващо на водача на ППС да е внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението, между които и пешеходците. Това общо правило има конкретно изражение в специалния текст на чл. 116 от ЗДП, който също е инкриминиран, поради което позоваването на общата разпоредба най-малкото е ненужно. При конкретната пътна ситуация обаче, по-скоро стои същностният въпрос за относимостта на нарушаването на тази норма по принцип към предизвиканото ПТП и причинения с него вредоносен резултат, което се отнася и до инкриминираните разпоредби на чл. 119 от ЗДП и чл. 196 от ППЗДП. Последните две са с идентично съдържание и касаят изискуемото от водачите на ППС поведение при приближаване към пешеходна пътека – да пропусне стъпилите или преминаващи по нея пешеходци, като намали скоростта, а при необходимост – и да спре. Няма спор, че ударът на пострадалата С. е настъпил на пешеходната пътека на регулирано с работеща светофарна уредба кръстовище, както и че пострадалата е навлязла на пътното платно на червен за нея сигнал на светофара, а подсъдимият е преминал през кръстовището на зелен за него сигнал на светофара. При това положение, неговата наказателна отговорност е всъщност за това, че управлявайки автомобила със скорост около 45 км./ч., не е изпълнил задължението си като водач на МПС да съобрази скоростта си на движение (макар и разрешена, но почти гранична) с конкретната пътна ситуация (градски трафик, кръстовище, жилищна зона, наличие на пешеходци, тъмна част на денонощието и пр.) и да се движи със скорост, която да му позволи да спре при възникване на всяко предвидимо препятствие, каквото несъмнено е представлявала пострадалата – намирала се е в периметъра на кръстовището и е била видима за подсъдимия като опасност за движението от момента на навлизането й на пътното платно, когато той е бил на разстояние, значително по-голямо от това, на което е реагирал със задействане на спирачната система и намаляване на скоростта и спиране, т. е. допуснатото от него нарушение на правилата за движение е такова по чл. 20, ал. 2 от ЗДП. От съществено значение при преценката на обема на отговорността на подсъдимия е обстоятелството, че пострадалата е навлязла на пътното платно при червен за нея сигнал на светофара. Известно е, че участниците в движението съобразяват своето поведение със сигналите на регулировчика, светлинните сигнали, пътните знаци и пътната маркировка (чл. 6, т. 1 от ЗДП), като съобразяването следва именно това степенуване (чл. 7 от ЗДП), доразвито, относно режима на кръстовищата, в разпоредбите на чл. 12, ал. 1 и ал. 4 и в чл. 13 от ЗДП. При наличие на работеща светофарна уредба участниците в движението, в т. ч. и пешеходците, дължат съобразяване със светлинните сигнали и само при несъответствие, следват указанията на пътните знаци и на последно място – на пътната маркировка. Несъмнено е, от друга страна, че пешеходците (както и децата, хората с трайни увреждания и пр.) са третирани от закона като особено уязвима категория участници в движението и затова поведението на водачите към тях е предмет на изрична регламентация, гарантираща тяхната безопасност и предимство в определени пътни ситуации, вкл. при преминаването им през пътното платно (раздел ХХІІ от ЗДП). Корелативни на тези изисквания към водачите, са правилата за движение на пешеходците (раздел ХХІ от ЗДП), съдържащи задължения (чл. 113 от ЗДП) и забрани (чл. 114 от ЗДП). Едно от задълженията е това по чл. 113, ал. 1, т. 3 от ЗДП – да спазват светлинните сигнали и сигналите на регулировчика. Нарушаването на което и да е от правилата за движение, води до изгубване на предимството за пешеходеца, без обаче да елиминира задълженията на водачите на МПС за избор на безопасна скорост при преминаване, в зависимост от интензитета на отрицателното въздействие на факторите по чл. 20, ал. 2 от ЗДП. В случая, подсъдимият Д. е приближил и навлязъл в кръстовището и в зоната на пешеходната пътека с несъобразена с конкретната пътна обстановка скорост и без да наблюдава внимателно пътя, поради което не е възприел своевременно пешеходката като опасност за движението, макар и на разрешен за него сигнал на светофара. Той е допуснал нарушение на правилата за движение, което е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и следва да носи отговорност за него. Неоснователни са доводите на защитата за наличие на хипотезата на чл. 15 от НК, защото тя е приложима само когато водачът не е допуснал нарушения на правилата за движение в причинна връзка с резултата, какъвто не е настоящият случай. При така изложените съображения, квалифициращият признак по чл. 343, ал. 3 от НК „на пешеходна пътека” не е налице. Поначало, законодателното му утвърждаване сочи на особеното му значение за безопасността на пешеходците като участници в движението. Няма как обаче наличието му да не е обвързано с правилата за предимството, подробно изложени и обсъдени по-горе. Съставомерността на деянието по този текст предполага водачът да е нарушил предимство на пешеходеца, налично според специалния закон, но не и когато адресатът му сам се е лишил от него и го е изгубил, като не е изпълнил задължението си по чл. 113, ал. 1, т. 3 от ЗДП и е нарушил забраната по чл. 35, ал. 4, т. 1 от ППЗДП, преминавайки на червен сигнал на светофара. В случая, неизпълнението от подсъдимия на изискването за повишено внимание в зоната на пешеходна пътека, макар и при правомерно движение от негова страна и допуснато от пешеходеца нарушение, представлява неговото именно нарушение на правилата по чл. 20, ал. 2 от ЗДП, което ангажира отговорността му за пътния инцидент и неговия вредоносен резултат. Поради това, правилната правна квалификация на извършеното от подсъдимия Д. е по основния състав на чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК и при допуснато нарушение на правилата за движение по чл. 20, ал. 2 от ЗДП. 3. Приетите от въззивния съд и надлежно установени факти, изложени на с. 5 в решението му, сочат, че след злополуката подсъдимият е направил всичко, зависещо от него, за оказване помощ на пострадалата, а това предпоставя приложение на привилегирования състав на чл. 343а от НК. Както е приел съдът, налице е активно поведение от негова страна, изразило се в действия по уведомяване за произшествието, обезопасяване на мястото, изчакване на медицинския екип и съдействие при качване на пострадалата в линейката. Преценката за наличието на оказана помощ е винаги конкретна и се основава на възможностите на дееца за оказването й, на обстановката, на състоянието на пострадалия и на извършените действия, като помощта трябва да е необходима, т. е. да е оказана на жив човек и обективно и субективно да е насочена към запазване на здравето или спасяване на живота му (в този смисъл ППВС № 1/83 г., т. 5, б. „б”). Така че, в случая съдът е имал основание да приеме наличие на оказана помощ от страна на подсъдимия Д.. Възприетата от въззивния съд правна квалификация на деянието обаче не е позволявала приложението на чл. 343а от НК, с оглед ограничените хипотези на приложението на нормата, изчерпателно посочени в ал. 1, б. „в” и б. „г” от същата. Квалифицирането на деянието по основния състав на чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК позволява прилагането на привилегирования състав към приетите за установени от въззивния съд факти. Доколкото промяната представлява прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление, не се налага връщане на делото за правилното приложение на закона. ВКС може да стори това в рамките на правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 2 от НПК. 4. Променената правна квалификация на деянието предпоставя обсъждане на тежестта на ангажираната наказателна отговорност на подсъдимия на тази плоскост и в отговор на направено от защитата възражение в касационната жалба. При индивидуализацията на наложените на подсъдимия Д. наказания, са съобразени всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК. Правилно са отчетени като смекчаващи отговорността обстоятелства липсата на минали осъждания по отношение на подсъдимия и съпричиняването на резултата от пострадалата. Не намира опора в данните по делото и в съдържанието на контролирания съдебен акт твърдението в касационната жалба, че съдът не е съобразил наличието на съпричиняване на вредоносния резултат (с. 14 от мотивите на присъдата, с. 5 от решението). Надлежно са оценени и взети предвид обстоятелствата, свързани с механизма на ПТП и мястото на настъпването му. На тази основа, правилно е приета висока степен на обществена опасност на деянието. Наличието на предходен пътен инцидент, в който участник е бил подсъдимият и за който е санкциониран по административен ред, може да бъде ценено единствено на плоскостта на характеристиката на подсъдимия като водач на МПС, както е сторил това съдът. Променената правна квалификация на деянието обаче очертава различна законова рамка, в която да бъде определено наказанието лишаване от свобода. За престъплението по чл. 343а, ал. 1, б. „б” във вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК, законът предвижда наказание лишаване от свобода до четири години. В тази рамка, наказанието на подсъдимия следва да бъде определено за срок от две години лишаване от свобода. Този срок изисква обсъждането на приложението на института на условното осъждане, доколкото формалните предпоставки за това са налице – наказанието е под три години лишаване от свобода и подсъдимият не е осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер. Освен наличието на тези предпоставки, данните по делото дават основание за извода, че целите на наказанието могат да бъдат постигнати и подсъдимият може да бъде поправен, без да изтърпява ефективно наказанието лишаване от свобода. Известно е, че определянето на вида и размера на наказанието, което следва да бъде наложено на подсъдимия и определянето на начина на неговото изтърпяване (вкл. прилагането на института на условното осъждане), са различни дейности на съда, подчинени съответно на правилата и преценката на предпоставките по чл. 54 - 55 от НК и по чл. 66 от НК. Решаващ фактор при определяне на наказанието по нашето наказателно право е тежестта на извършеното престъпление, т. е. справедливостта, поради което наказанието има преди всичко общопревантивен ефект. В случаите на прилагане на условното осъждане обаче, законът поставя акцента върху индивидуалната превенция, т. е. „...преди всичко поправяне на осъдения...” (чл. 66, ал. 1 от НК), което съвсем не означава, че не се отчита въздействието и върху останалите граждани. Основното при преценката на съда обаче остава възможността за постигане на целите на наказанието и поправянето на дееца, без той да изтърпява ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода. В случая, установените по делото данни за личността на подсъдимия, за възрастта и семейното му положение, за неговото социално поведение и трудова ангажираност, дават основание за извода, че съответните положителни промени в съзнанието му и превъзпитаването му към спазване на законите и добрите нрави, не изискват отделянето му от настоящата социална и трудова среда и изолирането му от обществото, т. е. не налагат ефективно изтърпяване на наложеното му наказание. Отлагането на изтърпяването му за максимално предвидения в закона срок от пет години от влизане на присъдата в законна сила, в достатъчна степен ще упражни възпитателен и възпиращ ефект по отношение на поведението на подсъдимия Д.. Съобразно променения срок на наказанието лишаване от свобода, следва да бъде коригиран и срокът на наказанието лишаване от право да управлява МПС, при съобразяване с разпоредбата на чл. 49, ал. 2 от НК. Определянето му за срок от четири години е необходимо и същевременно достатъчно за постигане на целите на това наказание и превъзпитаване на подсъдимия към спазване на закона и правилата за движение по пътищата. При изложените съображения относно промяната на приложимия материален закон и обема и тежестта на наказателната отговорност на подсъдимия Д., жалбата на частните обвинители може да бъде преценена единствено като неоснователна. Визираните в нея обстоятелства относно тежестта на причинените увреждания и настъпила смърт на пострадалата С., водещи до трайни негативни последици за преживелия съпруг и трите деца, са съобразени преди всичко от законодателя при криминализиране на деянието и определяне на санкциите за него и конкретно от съда, при индивидуализацията на наказанията. Наказанието лишаване от свобода е определено на практика при средния размер, предвиден за извършеното престъпление и удовлетворява критериите по чл. 54 от НК, както и изпълнява целите на наказанието по чл. 36 от НК. В посочения по-горе смисъл следва да бъде изменено атакуваното решение на въззивния съд. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 2 и т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 144 от 11. 11. 2015 година на Пловдивския апелативен съд, І наказателен състав, по внохд № 331 / 2015 година, като преквалифицира извършеното от подсъдимия М. Д. Д. престъпление, по чл. 343а, ал. 1, б. „б” във вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” във вр. чл. 342, ал. 1 от НК, във вр. чл. 20, ал. 2 от ЗДП и оправдава подсъдимия Д. по повдигнатото обвинение по чл. 343, ал. 3, б. „б” от НК във вр. чл. 5, ал. 2, т. 1, чл. 116, чл. 119 от ЗДП и чл. 196 от ППЗДП, намалява наложеното на подсъдимия Д. наказание лишаване от свобода на две години и наказанието лишаване от право да управлява МПС на четири години, отлага изпълнението на наказанието лишаване от свобода за срок от пет години от влизане на присъдата в сила. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.