Р Е Ш Е Н И Е № 258 гр. София, 03.06.2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, II наказателно отделение, в съдебно заседание на 22 май, две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Лидия Стоянова ЧЛЕНОВЕ: Юрий Кръстев Бисер Троянов при участието на секретаря Кр. Павлова и в присъствието на прокурора К. Иванов изслуша докладваното от председателя (съдията) Ю. Кръстев наказателно дело № 868/2013 година. Касационното производство е образувано, по жалба на подсъдимият А. Р. И. от [..........], чрез неговия защитник – адвокат М. М., против въззивно решение на Великотърновския апелативен съд, постановено по внохд № 34/2013 г. По същество се сочи, че съдебният акт е постановен в нарушение на закона, поради неправилна квалификация на деянието, при допуснати съществени процесуални нарушения, а наложеното наказание явно несправедливо. Направени са искания за преквалификация на деянието отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане или за намаляване на определеното наказание и присъдено обезщетение. Представителят на Върховната касационна прокуратура счита, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила, тъй като жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе съобрази следното: С въззивно решение № 58/19.03.2013 г., Великотърновският апелативен съд, наказателно отделение, е потвърдил присъда № 16/06.04.2012 г., постановена по нохд № 171/2012 г., на Плевенския окръжен съд в обжалваната й част, с която подс. А. Р. И. е бил признат за виновен в извършено на 14.05.2011 г., в гр. Н., престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3, т. 12, пр. 1, вр. чл. 115, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и „б” НК и осъден на доживотен затвор, като при условията на чл. 58а, ал. 2, вр. ал. 3, вр. чл. 39, ал. 2 НК, е заменил това наказание с двадесет и пет години лишаване от свобода, което да изтърпи в затвор при „строг” първоначален режим, зачел е изтърпяната част от наказанието, присъдени направените разноски и държавна такса. Уважил е предявените граждански искове за по 75 000 лв., претърпени неимуществени вреди от всеки един от К. и К. Н., като ги е отхвърлил в останалата им част до от по 100 000 лв. По доводите в касационната жалба: Посочените касационни основания - по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 НПК, не се подкрепят от данните по делото и са неоснователни. Възраженията във връзка с доводите посочени в жалбата, се свеждат до твърденията, че поради неправилна преценка на доказателствата, неоснователно инстанциите са квалифицирали извършеното деяние, по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3 НК, че не е отговорено на всички оплаквания във въззивната жалба и че определените по размер наказание и обезщетения са явно несправедливи. При приетите за установени и от въззивния съд фактически положения, които не подлежат на касационен контрол, с оглед ограничителните основания по чл. 348 НПК, материалният закон е приложен правилно. Данни относно посочените оплаквания не се установиха. Производството по делото в предходните инстанции е протекло по реда на съкратеното съдебно следствие, в хипотеза на чл. 371, т. 2 и следващите НПК. Въззивният съд е бил сезиран единствено с жалбата на подсъдимия с довод за явна несправедливост на наложеното наказание. Оплакването за постановяване на въззивното решение при наличието на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК е неоснователно. Не се подкрепят от данните по делото доводите от една страна за неправилна квалификация по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3 НК, а от друга, че не е било отговорено задълбочено на доводите на защитата. Въззивната инстанция е изпълнила изискванията на материалния и процесуалния закон за формиране и отразяване в мотивите на решението, вътрешното си убеждение относно извършеното деяние и личността на дееца. Мотивите са изготвени съгласно правилата на чл. 339, ал. 2 НПК. Направена е проверка на присъдата по реда на чл. 313 и 314 НПК, извършена е служебна ревизия на атакувания акт и е отговорено подробно на довода в жалбата – единствено за явна несправедливост на наложеното наказание, който е поддържан и в съдебно заседание – стр. 8 - 10. Както бе посочено, в първата инстанция производството е било проведено по реда на съкратеното съдебно следствие, като на подсъдимия са му били разяснени последиците от това. След като е констатирал, че направеното самопризнание се подкрепя от събраните на ДП доказателства, съдът е приел изложената в обвинителния акт фактическа обстановка. В такива случаи подсъдимият получава по леко наказание, но същевременно се съгласява с известни процесуални ограничения, свързани с възможността да спори по поддържаните от прокурора факти и във връзка с това – да участва непосредствено и лично в събиране и проверка на доказателствените средства, подкрепящи или оборващи обвинението пред съда. В тази насока законът стеснява обсега на процесуалните искания и действия, редуцира претенциите за накърнено право на защита. Когато подсъдимото лице по своя воля е създало предпоставки за разглеждане на делото по специалния процесуален ред, отказвайки се от участие в състезателното производство за събиране и проверка на доказателствата, и съкратеното съдебно следствие е било допуснато и проведено законосъобразно, компромисът между обвинението и защитата е реализиран в интерес на обществото. В тази процесуална ситуация, постигайки по – благоприятно материално – правно третиране, подсъдимият е длъжен да понесе и съответните тежести. Допустимата му защита остава ограничена в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт. Цялостното признаване на фактите изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, определя ограниченията в пределите на инстанционният контрол. В настоящият случай са безспорни признатите факти за нанесените 10 бр. прободно – прорезни рани приживе на пострадалата, част от които проникват в черепната и в гръдната й кухини и свързани със значителни болки и страдания – експертното заключение. Поради това е и неоснователно твърдението за неправилна правна квалификация по чл. 116, ал. 1, т. 6, п. 2 и 3 НК. Съставът на Върховният касационен съд, изцяло възприема изводите на решаващия и въззивния съдилища, относно постановяването на осъдителната присъда, по приетата от тях квалификация. Счита, че мотивите на двете съдебни инстанции в нейна подкрепа, представляват подробен и изчерпателен анализ на всички събрани доказателства и същевременно излагащи ясни правни съображения по всеки от инкриминираните факти. Касационната проверка за точното прилагане на наказателния закон, се осъществява в границите на установените от въззивния съд фактически положения. В тези параметри, правилно е било прието, че е установено по несъмнен начин, че подс. А. И., е извършил именно престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3 и т. 12, пр. 1, вр. чл. 115, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и „б” НК. Затова, няма никакво основание за уважаване искането по касационната жалба, за преквалифициране на деянието или връщане на делото за ново разглеждане. По довода за явна несправедливост на наложеното наказание: Лишени от основание са възраженията и по този направен довод. При обсъждане размера на наказанието въззивният съд, е подложил на задълбочен анализ всички ония обстоятелства, които по смисъла на закона се явяват смекчаващи или отегчаващи отговорността на дееца. Правилно е индивидуализирано при условията на чл. 54 НК и приложени разпоредбите на чл. 373, ал. 2, вр. чл. 58 а НК, при превес на отегчаващите вината му, в размера от 25 години лишаване от свобода /в рамите на средния размер/, поради липсата на съответен протест против първоинстанционната присъда и забраната за влошаване положението на подсъдимия. В тази връзка, са били взети в пред вид всички данни за обществената опасност на извършеното деяние и за личността на дееца, обсъдени са били направените възражения по този довод във въззивната жалба. С оглед на това и настоящата инстанция счита, че санкцията се явява напълно справедлива. Допълнителното й намаляване не би било оправдано, тъй като няма да отговаря на целите по чл. 36 НК, на задачите на наказателната репресия по отношение на индивидуалната и генерална превенции. С жалбата се атакува и размера на уважените граждански искове, без да се сочат конкретни възражения. Настоящата инстанция счита, че и това оплакване е неоснователно. Възмездяването на причинените в резултат на престъплението неимуществени вреди се определят от съда по справедливост, като се отчитат всички обстоятелства имащи значение в тази насока. В случая е отнет човешки живот, без каквото и да било съпричиняване на вредоносния резултат. Претърпяната загуба е необратима и неутешима. В този смисъл присъденото обезщетение е справедливо и съобразено с принципите на чл. 52 ЗЗД. Затова и в тази си част касационната жалба се явява неоснователна. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, 2 наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 58/ 19.03.2013 г., постановено по внохд № 34/2012 г., на Великотърновския апелативния съд, наказателно отделение. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: