5 Р Е Ш Е Н И Е № 492 гр. София, 11 февруари 2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на пети декември през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретаря……...….Мира Недева…..................……и в присъствието на прокурора….....…...Тома КОМОВ…….изслуша докладваното от съдия Топузова касационно дело № 1546 по описа за 2014 г. Производството е образувано по касационна жалба на адв. Б. М. - защитник на подсъдимия Й. В. С. срещу въззивно решение № 289 от 21.07.2014г., постановено по внохд № 602/14г. на Софийски апелативен съд, НО - 7 състав, с което е потвърдена присъдата на Софийски градски съд, НО - 35 с-в, по нохд № 2790/13г. В жалбата се сочат всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. Твърди се, че е допуснато съществено нарушение на процесуални правила, свързано с нарушаване правото на защита, като не са разпитани свидетелите Н. и С.; не са положени необходимите усилия за разкриване на обективната истина; съдилищата са тълкували превратно събраните доказателства по делото; ценили са негодно доказателствено средство, за каквото защитата смята протокола от проведеното разпознаване. Като нарушение на закона се изтъква постановяването на осъдителна присъда при липса на доказателства подсъдимият да е автор на деянието. На последно място се излагат доводи за явна несправедливост на наложеното наказание, предвид наличието на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. Алтернативно се предлага делото да се върне за ново разглеждане; подсъдимият да бъде оправдан или се намали размерът на наложеното наказание. Пред касационния съд жалбата се поддържа от адв. М. както е подадена. Представителят на ВКП дава становище за неоснователност на жалбата. Счита, че от събраните доказателства по делото авторството на деянието е доказано несъмнено. Твърденията за допуснати същствени процесуални нарушения намира за неоснователни, като заявява, че в мотивите на съдебните актове е отговорено на възраженията на защитата. Наложеното наказание смята за справедливо, предвид липсата на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. Подсъдимият Й. С., редовно призован, не се явява пред касационната инстанция. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 107 от 23.04.2013г. на Софийски градски съд, НО - 35 състав, постановена по нохд № 2790/13г., подсъдимият Й. В. С. бил признат за виновен в това, че на 31.05.2012 г. около 14.00 ч. в [населено място], на [улица], във вход А, отнел чужди движими вещи – 1 бр. златно синджирче с тегло 2,5 гр. на стойност 175.00 лв. и 1 бр. закачено на него златно кръстче с тегло 1,5 гр. на стойност 105.00 лв., всичко на обща стойност 280.00 лв. от владението на В. Р. М. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и деянието е извършено след като бил осъждан за тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода за срок повече от една година, изпълнението на което не е отложено по чл.66 НК, както и след като е бил осъждан два пъти на лишаване от свобода за умишлени престъпления от общ характер, за които наказанието не е отложено по чл.66 от НК, поради което и на основание чл.199, ал.1, т.4, вр. чл.198, ал.1, вр. чл.29, ал.1, б. „а” и б. „б” НК, вр. чл.54 от НК му било наложено наказание от шест години "лишаване от свобода" при първоначален "строг" режим на изпълнение на наказанието. По жалба на подсъдимия било образувано внохд № 602//14г. на Софийски апелативен съд, НО - 7 състав. С решение № 289 от 21.07.2014г., постановено по същото дело, въззивният съд потвърдил изцяло присъдата. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347 ал.1 от НПК, намери следното: Жалбата е неоснователна. При разглеждане на делото в първата и въззивната инстанции не са допуснати процесуални нарушения, а още по - малко съществени такива, за каквито се твърди в жалбата. Лицата Д. С. и Ц. Н. са били допуснати от първоинстанционния съд до разпит в качеството на свидетели, но въпреки положените усилия за издирването им, не са били намерени, за да бъдат призовани. Техни актуални адреси не са били посочени от подсъдимия и неговия защитник, които са поискали разпита им. Пред въззивния съд от страна на подсъдимия е било отправено отново искане за допускане да разпит на св. С., което апелативният съд не е удовлетворил. Отказът на въззивния съд да допусне до разпит като свидетел Д. С. не представлява ограничаване на правото на защита, доколкото последният е посочен от подсъдимия С. в обясненията му като лице, подбудило го за извършване на престъплението и на което подсъдимият предал отнетите вещи, за да ги продаде. Посочените обстоятелства са извън предмета на доказване по делото, доколкото на подсъдимия не е било повдигано обвинение да е извършил престъплението в съучастие, а наличието на съучастник поначало не е от естество да оневини извършителя на умишлено престъпление. Неоснователни са и съображенията за допуснати нарушения в осъществяването на процесуалната дейност по оценка на доказателствата от страна на инстанционните съдилища. Протоколът за разпознаване на лица, приложен на л.22 от ДП съдържа всички изискуеми от процесуалния закон реквизити. От показанията на поемните лица Д. и П. се установява, че е бил спазен и редът за извършване на разпознаването, като св. М. е посочила без колебание подсъдимия като лицето, извършило деянието. Показанията на св. П., че разпознаваните лице са били сходни по външност, с дълги коси и без видима разлика във възрастта се потвърждават и от приложения към протокола за разпознаване фотоалбум. С оглед изложеното липсват основания за изключване на протокола за разпознаване от доказателствената съвкупност. Приемайки същия за годно доказателствено средство, инстанционните съдилища не са допуснали процесуално нарушение, за каквото се твърди в жалбата. Неоснователни на следващо място са и съображенията за неубедителност на показанията на св. В. М.. Последната не е в напреднала възраст над 80 г., както се твърди в жалбата. Видно от данните за самоличността й, е родена през 1945 г. и към момента на разглеждане на делото пред първоинстанционния съд е била на 68г. По делото липсват доказателства за обстоятелства, които да се отразяват върху физическата и психическата й годност да възприема и възпроизвежда фактите от действителността. В мотивите на въззивния съд е изтъкнато, че разговорът на пострадалата с подсъдимия е проведен в светлата част на денонощието, бил е с достатъчна продължителност, така, че свидетелката да възприеме детайли от външността и облеклото на С.. Косвено потвърждение на достоверността на показанията на М. се съдържа и в обясненията на самия подсъдим, който не отрича, че е дръпнал златния синджир с висулка от врата й, но твърди, че сторил това по поръчение на Д. С.. Като факти в подкрепа на обвинителната теза, съдилищата са ценили и изготвената справка от мобилен оператор за проведени разговори от мобилен телефон, находящ се в района на клетката, обслужваща адреса на пострадалата по време на инкриминираното деяние и иззет от подсъдимия при задържането му. Възраженията в касационната жалба, че не било доказано, че този телефон е ползван от С. са опровергани от показанията на св. Р.. С оглед изложеното твърдението, че съдилищата са тълкували доказателствата превратно, е лишено от основание. Касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК се изчерпва с довод за постановяването на осъдителен съдебен акт при липса на доказателства за авторството, което твърдение предвид изложеното по- горе е несъстоятелно. Наложеното на подсъдимия С. наказание „лишаване от свобода” е определено от първоинстанционния съд в размер малко над минималния, предвиден за престъплението по чл.199, ал.1, т.4 от НК. Цитираните в жалбата обстоятелства, сочещи на относително по- ниска степен на обществена опасност на престъплението, каквито са слабият интензитет на упражнената принуда и стойността на отнетото имущество са били взети предвид при определяне на наказанието. В посока към смекчаване на наказателната отговорност следва да бъде отчетено и направеното признание. В случая смекчаващите отговорността обстоятелства не са многобройни или изключителни по своя характер, което да обуславя определяне на наказателната отговорност по реда на чл.55 от НК. Многобройните предишни осъждания на С., както и обстоятелството, че престъплението е извършено по - малко от три месеца след изтърпяване на наказание по предходно осъждане, сочат на престъпна упоритост, което налага извод за необходимост от изолиране на подсъдимия от обществото за по - дълъг период от време. Предвид изложеното и на основание чл.354, ал.2, т.1 и чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 289 от 21.07.2014г., постановено по внохд № 602/14г. на Софийски апелативен съд, НО - 7 състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: