Ключови фрази

11

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№341

гр. София, 20.05.2020 г.


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 26.02.2020 , две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА



като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №1284/19 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на синдиците на „Корпоративна търговска банка" АД (в несъстоятелност) срещу решение №71 от 09.01.2019 по т.д. № 4003/2018 на САС,ТО-13 с-в, с което е отменено решение №1023 от 25.05.2018г. по т.д.№1623/2017г. на СГС, ТО, VI-12 състав, с което е бил осъден ответникът ЗБН „Велинград Пропъртиз" АД на осн. чл.60а, ал.1, т. 2 ЗБН във вр. с §1, т.7 ДР от същия закон да върне на „Корпоративна търговска банка" АД (в несъстоятелност) сумата 2 738 162 лева, представляваща извършена от „Дивал 59" ЕООД парична вноска в капитала на „Велинград Пропъртиз" АД за придобиване на 2 738 162 броя новоиздадени поименни акции с номинална стойност 1 лев всяка една, в резултат на увеличение на капитала на „Велинград Пропъртиз" АД с решение на Общо събрание на акционерите от 15.07.2011г., която сума, представлява имущество с произход от Банката по смисъла на т.7 от §1 от ПЗР на ЗБН и искът е е отхвърлен от въззивния съд като неоснователен.
Навеждат се оплаквания за неправилно приложение на материалния закон, и се претендира ВКС да отмени така постановеното решение и да постанови друго, с което да уважи иска като основателен.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК, евентуално –чл.280 ал.2 ГПК.
Ответната страна в отговор на касационната жалба, изразява становище, че същата не следва да се допуска до касационно обжалване, а по същество е неоснователна .
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , като констатира, че решението е въззивно и искът е неоценяем намира, че касационната жалба е допустима , редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното въззивно решение, съдът е приел следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 60а, ал.1, т.2 ЗБН, който има за цел връщане в масата на несъстоятелността на банката на имущество, което чрез междинни прехвърляния, независимо от тяхната правна форма, е преминало в патримониума на трето лице, като първоначално това имущество е представлявало предоставени от банката парични средства или имуществени права, вкл. и предоставени обезпечения на неин длъжник. Правото се упражнява от посочените в чл.60а, ал.1 и чл. 62, ал.1 ЗБН лица в полза на банката чрез осъдителен иск по чл. 60а, ал. 1 ЗБН, който с включването му в раздел III от ЗБН е предвиден именно като иск за попълване на масата на несъстоятелността -с цел последващо осребряване и разпределяне на върнатото имущество. Искът по чл.60а, ал. 1 ЗБН е осъдителен за защита на облигационно право, което е последица на предвидена в закона и настъпваща по силата на същия при осъществяване на елементите от специалния фактическия състав на цитираната правна норма относителна недействителност спрямо банката в несъстоятелност на междинни прехвърляния с имущество с произход от банката.
От писмените доказателства и заключението на ССЕ се установява сключване на 22.07.2011г. между „КТБ" АД и „Дивал 59" ЕООД на договор за банков кредит в размер на 2 800 000 евро, предназначени за увеличение капитала на дъщерно дружество на кредитополучателя и за други инвестиционни цели и с краен срок за погасяване 20.12.2016г.; усвояване на кредита по искане на „Дивал 59" ЕООД на 22.07.2011г. чрез превод по сметка в ищцовата банка; превеждане на 22.07.2011г. от кредитополучателя от банковата му сметка в „КТБ" АД по сметка на ответника „Велинград Пропъртиз" АД на част от усвоената по кредита главница- сумата 2 738 162 лева с основание на плащането „за увеличение на капитал"; вписване на 12.08.2012 г. в ТР по партидата на ответното дружество на увеличение на капитала съгласно решение на проведено на 15.07.2011г. ОСА /увеличен е размерът на капитала на ответника с 5 476 324 лева чрез издаване на нови 5 476 324 броя обикновени поименни акции с право на глас с номинална стойност 1 лев всяка една/, като на акционера „Дивал 59" ЕООД са записани 2 738 162 броя обикновени поименни акции с право на глас с номинална стойност 1 лев всяка; прилагане към заявлението за вписване на удостоверение с изх. №3097 от 26.07.2011г., издадено от „КТБ" АД, от което е видно, че акционерът „Дивал 59" ЕООД превежда по сметка на ответника сума в размер на 2 738 162 лева с основание „за увеличение на капитала"; издаване на „Дивал 59" ЕООД на Временно удостоверение № 3/2011г. за новопридобитите акции; неизпълнение на задълженията на кредитополучателя по договора за кредит с „КТБ" АД, като непогасените задължения са в общ размер на 2 577 928.96 евро /главница, възнаградителни лихви, такси, неустойки, законна лихва, разноски/, като за по-голямата част от тях е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист в полза на банката.
С оглед установените факти, въззивният съд намира, че се установяват елементите от фактическия състав на чл.60а, ал.1, т.2 ЗБН, която норма, приета с изменението на ЗБН /ДВ, бр.22 от 2015г./, дава право на синдика, временния синдик или ФГВ да предявяват искове за връщане на получено имущество с произход от банката в несъстоятелност срещу всяко трето лице в случаите, когато полученото от третото лице е под формата на парична и/или непарична вноска в капитала му. Имущество с "произход от банката" представлява всяко първоначално предоставяне от банката на парични средства и/или имуществени права на неин длъжник, включително и предоставените обезпечения, които в същия или в променен вид са станали част от патримониума на всяко трето лице, независимо от броя на междинните прехвърляния и правната им форма /§ 1, т.7 от ПЗР на ЗБН/. В случая безспорно е налице придобиване от ответното дружество на парична вноска в капитала му с произход от обявената в несъстоятелност „КТБ" АД, тъй като акционерът „Дивал 59" ЕООД прави парична вноска в размер на сумата 2 738 162 лева с предоставени кредитни средства от „КТБ" АД, като не погасява своите изискуеми задължения по договора за банков кредит за главница, лихви, неустойки и разноски в общ размер надвишаващ паричната вноска.
Независимо от гореизложеното, въззивният съдебен състав е счел, че в патримониума на несъстоятелната банка не е възникнало право да претендира от третото лице „Велинград Пропъртиз" АД дължимите от кредитополучателя „Дивал 59" ЕООД суми по договора за кредит до размера на направената парична вноска в капитала му, тъй като разпоредбата на чл.60а, ал.1, т.2 ЗБН е в явно противоречие с имащите примат норми на международното право /чл.1 от Протокол №1 към ЕКПЧ/, както и на общностното право /чл.63, §1 ДФЕС и на чл.17 Хартата на основните права на ЕС/, поради което не следва да се прилага /в този смисъл решение № 147/27.01.2016 г. по т. д. № 3013/2013 г. на II т.о. на ВКС)\ и решение №37 от 30.06.2017г. по т.д.№2637/2014г. на ВКС, I т.о./.
Според състава на въззивния съд искът с правно основание чл.60а, ал.1 ЗБН няма правен аналог в законодателството ни, тъй като: 1. с него се упражнява едно притезателно право, т.е. искът е осъдителен и цели попълване на масата на несъстоятелността с имущество с произход от несъстоятелната банка; 2. предявява се срещу трето лице, което няма правоотношение и не е длъжник на банката в несъстоятелност; 3. има за предмет имущество, което е с произход от банката, но правомерно е придобито от третото лице; 4. имплицитно прогласява ех lege относителната недействителност спрямо кредиторите на несъстоятелната на разпоредителните сделки с това имущество, по силата на които същото е придобито от третото лице, независимо кога са извършени същите. Няма позната правна конструкция /извън конфискацията/ на незатичане на правните последици на разпоредителна сделка без да е установено, че същата е нищожна или без да бъде унищожена, прогласена за относително недействителна или развалена, поради което следва да се приеме, че законодателят прогласява гореописаните действия и сделки за недействителни спрямо кредиторите на масата на несъстоятелността, т.е. признава правна промяна без да е предявен иск за защита на потестативното право и без да е постановено конститутивно съдебно решение. В резултат от уважаване на иска имуществото, което е придобито на валидно правно основание от третото лице, ще се счита за част от масата на несъстоятелността и към него ще може да бъде насочено универсалното принудително изпълнение по ЗБН за удовлетворяване на кредиторите на несъстоятелността.
За разлика от останалите искове в търговската и банковата несъстоятелност за попълване на масата на несъстоятелността /установителни за прогласяване нищожност на сделки; конститутивни за прогласяване относителна недействителност спрямо кредиторите на несъстоятелността на разпоредителни действия и сделки, сключени между несъстоятелния длъжник и трети лица след откриването на производството по несъстоятелност или след началната дата на неплатежоспособност, или определен срок преди подаване на молбата за откриване на производство по несъстоятелност, както и осъдителни срещу длъжниците на несъстоятелния длъжник/ искът по чл.60а, ал.1 ЗБН предвижда да не бъдат зачетени последиците на действия и сделки на разпореждане с имущество, когато и да са осъществени /вкл. извън т.нар. подозрителен период/ и които не са сключени от несъстоятелния длъжник /банка/, а от длъжници на банката и техните правоприемници, само защото това имущество има произход от банката.
За разлика от хипотезите на относителна недействителност на действия и сделки, които изискват да е налице увреждане на кредитора и недобросъвестност на страните - напр. случаите, когато срещу даденото по тях длъжникът не е получил нищо /безвъзмездните действия и сделки/; случаите, когато длъжникът е получил имуществено право, което не е еквивалентно по стойност с отчужденото; когато в резултат от тях се намалява или затруднява възможността на кредиторите на несъстоятелния длъжник да се удовлетворят от неговото имущество, в хипотезата на чл.60а, ал.1, т.2 ЗБН не се зачитат последиците на осъществена от длъжник на банката в несъстоятелност сделка по извършване на парична или непарична вноска в капитала на едно търговско дружество със средства, които са с произход от банката, без да са се изисква недобросъвестно поведение от страните, вкл. от третото лице приобретател и без да се изисква установяване факта на увреждане на кредиторите на несъстоятелността. За разлика от безвъзмездните сделки, при които се приема, че винаги е налице увреждане на кредиторите на прехвърлителя, тъй като в резултат от тях намалява имуществото му, служещо за удовлетворяването им, респ. законът не изисква като елемент от фактическия състав на недействителността доказване на други факти извън самата сделка, при възмездните сделки следва да се установи както вредата, така и недобросъвестността на приобретателя, т.е. знание за увреждането. Извършването на парична и на непарична вноска в капитала на едно търговско дружество има възмезден характер- вносителят се разпорежда /отчуждава от своя патримониум/ притежаваното от него имуществено право върху пари /при паричната вноска/, вещ или вземане /при апорта/, което преминава в патримониума на дружеството, като от своя страна вносителят придобива дялове или акции от капитала на дружеството, които имат имуществена стойност. Възмездният характер на извършването на вноска /парична или непарична/ в капитала на едно дружество изключва възможността да се приеме увреждане на кредиторите на вносителя /какъвто е и банката в несъстоятелност/, произтичащо от самото осъществяване на тези разпореждания, още по-малко на кредиторите на масата на несъстоятелността, които не са кредитори на вносителя.
Независимо дали ще се приеме, че разпоредбата на чл.60а, ал.1, т.2 ЗБН регламентира право на несъстоятелната банка или право на кредиторите на несъстоятелността да искат връщане на имущество с произход от банката, тя създава привилегия без аналог в законодателството, тъй като изключва /не зачита/ валидно възникналите правни последици на възмездни разпоредителни действия, извършени не от банката в несъстоятелност, а от нейни длъжници, без да въвежда като предпоставки за приложимост установяване на претърпени вреди от кредиторите на несъстоятелността и недобросъвестно поведение на някоя от страните. За да е приложима тази норма, създаваща изключителна привилегия на определен кръг правни субекти и засягаща включително сделки и разпоредителни действия, извършени преди приемането й, тя не следва да противоречи на имащите примат норми на международното и правото на ЕС. Съгласно чл.5, ал.4, изр.2 от Конституцията на РБългария международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила, са част от вътрешното право на страната и имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. /Това се отнася и до актовете на общностното право (чл.288, §2 ДФЕС, предишен чл.249, §2 ДЕО), като предимството действа автоматично и без да е необходим какъвто и да било специален механизъм за установяване или обявяване.
Според състава на въззивния съд, разпоредбата на чл.60а, ал.1, т.2 ЗБН противоречи на разпоредбата на чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ, предвиждаща, че всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания, както и че никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право. В нормата е посочено още, че предвиденото с нея не накърнява по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби. С разпоредбата на чл.60а, ал.1, т.2 ЗБН не само не се осигурява възможност на дружеството, в което е направена парична или непарична вноска да ползва свободно и спокойно придобитите права, но създава възможност да му бъде отнето валидно и добросъвестно придобитото имуществено право и то без да е налице легитимен обществен интерес. В случая се защитават интересите на определена категория правни субекти- кредиторите на масата на несъстоятелността на банката в несъстоятелност, които не само се поставят в привилегировано положение спрямо кредиторите на масата на несъстоятелността на останалите юридически лица, но изцяло се игнорират правата на кредиторите на самото дружество, в което е направена паричната или непарична вноска и които ще бъдат лишени от възможността да насочат изпълнение върху това имущество /чл.133 ЗЗД/. Съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/ по приложението на чл.1 от Протокол №1 към ЕКПЧ лишаването от притежание е в интерес на обществото и е допустимо само тогава, когато предприетата мярка е правомерна и съразмерна на преследваната цел с обществено значение, като трябва да съществува пропорционалност между използваната мярка и целта, чието постигане се търси чрез прилагането й. Националната норма на чл.60а, ал.1 т.2 ЗБН, предвиждаща възможност един правен субект да бъде лишен от придобито на годно правно основание имуществено право, без да се установява негово недобросъвестно поведение и увреждане на кредиторите, не постига съразмерност между предприетата мярка и постигнатата цел. Националната мярка, обективирана в чл.60а, ал.1, т.2 ЗБН, не само засяга законно придобити права от едно лице, което може да е действало добросъвестно, но нарушава един от основните правни принципи - на правна сигурност, за да постигне като основна цел-възможност за удовлетворяване на определен кръг правни субекти, признати за кредитори на масата на несъстоятелността на една банка. Принципът на правната сигурност почива на фундаменталното разбиране, че субектите на правото трябва да познават правните норми, за да може да планират своите действия съобразно тези норми, като целта е лицата да не бъдат поставяни в положение на несигурност, поради неизвестност или промяна на последиците на правните норми. Липсата на правна сигурност нарушава съществено обществения интерес, тъй като засяга интересите на неограничен кръг правни субекти, неограничено във времето. Съдът е изразил становище, че това е абсолютно недопустимо и несъвместимо с правовата държава, като мярката не е пропорционална с преследваната цел -удовлетворяване на кредиторите на несъстоятелността, още повече, че техният интерес не е обществен, а частен. Предвид изложеното настоящият съдебен състав приема, че чл.60а, ал.1, т.2 ЗБН нарушава чл.1 от Протокол №1 към ЕКПЧ, поради което не следва да се прилага от националния съд.
Разпоредбата на чл.60а, ал.1, т.2 ЗБН е в противоречие и с общностното право- с чл.63, §1 ДФЕС, въвеждащ забрана за ограничение на свободното движение на капитали между държавите-членки, както и с практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/ по тълкуването на чл. 63, §1 ДФЕС. В чл. 63, § 1 ДФЕС е предвидено, че всички ограничения върху движението на капитали между държавите - членки и между държавите -членки и трети страни се забраняват, като съгласно чл.65, §1,6. "б." ДФЕС налагането на ограничения е допустимо само, когато се налага държавите -членки да вземат мерки, които са оправдани от съображения за обществен ред или обществена сигурност. Съгласно практиката на СЕС /решение от 14 декември 1995г. по дело С-163, /, нормата на чл. 63, §1 от ДФЕС е норма на правото на ЕС, която има директен ефект и това позволява пред националния съд да се прави позоваване на нея, което може да доведе до неприложимост на национални норми, които й противоречат. В тази насока, съдът се е позовал на практика на ВКС: решение № 147 от 27.01.2016 г., т. д. № 3013/2013г. по описа на ВКС, II т.о., решение №37 от 30.06.2017г., т.д.№2637/2014г. по описа на ВКС, I т.о.. В цитираните решения на ВКС е анализирана практика на СЕС по приложението на чл.63, §1, съгласно която понятието "движение на капитали" трябва да се дефинира като се използва номенклатурата на движенията на капитали, която се съдържа в приложение I към Директива 88/361/Е. на Съвета от 24 юни 1988 г. за прилагане на чл. 67 ДФЕС, и да се приеме, че движения на капитали по смисъла на посочената норма са т. нар. преки инвестиции, а именно всички видове инвестиции на физически или юридически лица, които служат за установяване или поддържане на трайни и преки връзки между лицето, което предоставя капитала, и предприятието, на което този капитал се предоставя за извършване на стопанска дейност, като в случаите на участието в нови или съществуващи предприятия установяването или поддържането на трайни икономически връзки предполага, че по силата на разпоредбите на националните законодателства относно акционерните дружества или на други разпоредби, притежаваните от акционера акции му позволяват да участва ефективно в управлението на дружеството или в контрола върху него. В решение от 4 юни 2002г. по дело Комисия/Франция, С-483/99г., К., решение от 4 юни 2002г. по дело Комисия/П., С-367/98, К., решение от 13 май 2003г. по дело Комисия/Обединено кралство, С-98/01, К.., решение от 2 юни 2005г. по дело Комисия/Италия, С-174/04, К.., СЕС е уточнил, че що се отнася до инвестициите, за "ограничения" по смисъла на чл. 63, § 1 ДФЕС следва да се считат националните мерки, които могат да възпрепятстват или ограничат придобиването на акции или дялове от въпросните предприятия или да възпрат и разубедят инвеститорите от други държави - членки да инвестират в техния капитал.
Участието на едно лице в капитала на едно търговско дружество чрез придобиване от него на дялове или акции му дава право да участва в управлението на това дружество- чрез упражняване на правото на глас в общото събрание на съдружниците или акционерите в дружеството да участва при вземане на решенията, свързани с управлението и с разпореждането с имуществото на дружеството, по начин, който да гарантира ефективността на стопанската дейност и реализирането на положителни резултати от нея. Ето защо трябва да се приеме, че участието в капитала на търговското дружество представлява форма на инвестиция, предназначена да осигури възможност на инвеститора да се ползва от положителните икономически резултати, постигнати при осъществяване на стопанската дейност на дружеството.
Според въззивния съд разпоредбата на чл.60а, ал.1, т.2 ЗБН ограничава извършването на инвестиции чрез придобиване на дялове или акции от капитала на едно търговско дружество, тъй като за това дружество би могло да възникне задължение да предаде на масата на несъстоятелността на една банка част от своето имуществото- предмет на направената парична или непарична вноска. В резултат от приложението на тази законова норма може да се стигне до намаляване на имуществото на дружеството, служещо за осъществяване на стопанската му дейност, респективно за реализиране на печалба, както и до значителни финансови затруднения, до невъзможност за изпълнение на неговите задължения и изпадане в състояние на неплатежоспособност. В резултат от приложението на чл.60а, ал.1, т.2 ЗБН се постига както незачитане на интересите на кредиторите на дружеството, така и пълно незачитане на интересите на инвеститорите- лицата, които са инвестирали в придобиване на участие в капитала на това търговско дружество. Защитавайки частния интерес на кредиторите на несъстоятелната банка чрез вменяване на задължение за всяко трето лице да върне получено на правно основание от него имущество под формата на парична или непарична вноска в капитала му, което задължение не е поставено в зависимост от никакви условия и ограничения във времето, включително от наличие на недобросъвестно поведение на вносителя или пък на дружеството, което придобива собствеността върху имуществото- предмет на вноската, законът не защитава обществен интерес и нарушава принципа на пропорционалност, изискващ приетите от националното законодателство мерки да са в състояние да гарантират осъществяването на преследваната цел и да не надхвърлят необходимото за нейното постигане. Задължението по чл.60а, ал.1, т.2 ЗБН възниква за всяко имуществото- предмет на вноска с произход от банката и от момента, в който по отношение на тази банка се открие производство по несъстоятелност, като инвеститорите по никакъв начин не могат да предвидят дали и кога ще възникне такова задължение. Тази несигурност е в състояние да възпре или най-малкото да разколебае значително един инвеститор от държава-членка да инвестира в страната чрез придобиване на дял или акции в едно търговско дружество. Налице е национална правна норма, която не защитава обществен интерес, а създава безусловна привилегия на определени частноправни субекти, и която е в състояние да разколебае инвеститорите от други държави -членки да инвестират чрез придобиване на дялове или акции от капитала на търговски дружества. Предвидената в националното законодателство мярка ограничава свободното движение на капитали между държавите-членки и между държавите членки и трети страни и противоречи на чл. 63, §1 ДФЕС, като не е налице и изключението, предвидено в чл. 65, §1, б. "б. " ДФЕС. В рамките на своята правораздавателна компетентност националният съд прилага нормите на общностното право и е длъжен да гарантира пълното действие на тези норми, като при необходимост по собствена инициатива оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред.
Разпоредбата на чл.60а, ал.1, т.2 ЗБН е в явно противоречие и с Хартата на основните права на ЕС, която в чл. 17 предвижда право на всяко физическо или юридическо лице да се ползва мирно от своята собственост, като никой не може да бъде лишен от своята собственост освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право. Нормата е аналогична с разпоредбата на чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ.
Хартата на основните права ЕС придобива правнообвързващ характер в ЕС с влизането в сила на Договора от Лисабон през декември 2009г. и има същата правна стойност като Договорите на ЕС. По този начин зачитането на залегналите в Хартата основни права е правно задължение за институциите, органите, агенциите и службите на ЕС във всички техни действия, както и за държавите членки, когато прилагат правото на ЕС.
С оглед гореизложеното, въззивният съд е счел, че за ищеца не е
възникнало право да претендира връщане на направената в капитала на
ответното дружество парична вноска, поради което и иска, предявен на
основание чл.60а, ал.1, т,2 ЗБН,следва да се отхвърли като неоснователен.
В изложение на основанията за допускане до касация от страна на касатора се навеждат като обуславящи изхода по спора следните въпроси:

1/ Налице ли е противоречие на чл. 60а, ал. 1, т. 2 от ЗБН с чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ и ако е налице, това води ли до неприложимост на националната правна норма, като противоречаща на имащите примат норми на международното право;
2/ Налице ли е противоречие на чл. 60а, ал. 1, т. 2 от ЗБН с чл. 63, пар. 1 от ДФЕС и ако е налице, това води ли до неприложимост на националната правна норма, като противоречаща на имащите примат норми на общностното право;
3/ Налице ли е противоречие на чл. 60а, ал. 1, т. 2 от ЗБН с чл. 17 от Хартата на основните права на ЕС и ако е налице, това води ли до неприложимост на националната правна норма, като противоречаща на имащите примат норми на общностното право;
Така формулираните правни въпроси несъмнено се явяват от значение за изхода по настоящия спор, доколкото, видно от гореизложеното, именно въз основа на техните отговори съдът е формирал правораздавателната си воля в обжалвания акт.

Разрешението, дадено от въззивния съд по първи и втори въпрос, противоречи на практиката на ВКС, обективирана в Определение № 99 от 01.02.2019 г. по ч.т.д. № 22/2019 г. на ВКС, II отделение, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, в което изрично е прието, че: доколкото разпоредбите па ЗБН са установени в полза на масата на несъстоятелност на банка и са в защита на сигурността на банковата система, неоснователни се явяват и твърденията, че нормата на чл.60а противоречи на чл.1 от Протокол №1 на ЕКПЧ и чл. 63, пар. I ДФЕС.

По отношение на третия въпрос касация следва да се допусне на основание чл.280 ал.1,т.3 ГПК, с оглед липсата на установена съдебна практика по него.

С оглед допускането на касационно обжалване в хипотезите на чл.280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК не следва да се обсъжда наведеното основание за наличие на очевидна неправилност, съгласно чл.280 ал.2 ГПК.

Касаторът не следва да внася предварително държавна такса по КЖ-чл.60а ал.2 ЗБН.
Водим от горните съображения , съдът


О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №71 от 09.01.2019 по т.д. № 4003/2018 на САС,ТО-13 с-в.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.