Р        Е        Ш       Е       Н       И        Е                                                           № 108                                        София, 23 март  2010 година                                        В   И М Е Т О    Н А     Н А Р О Д А             Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в съдебно заседание на осемнадесети февруари две хиляди и десета година, в състав:                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Ангелов                                                            ЧЛЕНОВЕ: Фиданка Пенева                                                                                Цветинка Пашкунова при секретар Ив. Илиева и с участието на прокурор от ВКП – Р. Карагогов изслуша докладваното от съдията Ф. Пенева наказателно дело № 33/2010 г.   Касационното производство е образувано по жалба на частните обвинители Г. М. и А. Г. , изготвена от тяхно име от повереника им адвокат О от САК. срещу въззивно решение от 4.12.2009 година по в н о х д № 744/2009 година по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 225/12.06.2009 година по н о х д № 3031/2008 година по описа на Софийски градски съд. В жалбата са въведени касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 НПК – нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения. Твърди се по второто основание, че въззивният съд е нарушил правилата за цялостна проверка на присъдата, съгласно чл. 313 и 314 НПК, както и основния принцип свързан със задължението на съда, да вземе всички мерки за разкриване на обективната истина по чл. 13 ал. 1 НПК. По-конкретните доводи са, че по делото няма данни за мястото на удара, вследствие на който е причинена смъртта на пострадалия И. М. , а на А. Г. е причинена средна телесна повреда. Твърди се наличие на съществено противоречие в мотивите към атакуваното решение относно ориентира за определяне на разстоянието до мястото на удара, тъй като съдът е приел разстоянието от 18 метра от светофарната уредба, а съгласно обсъжданото в решението заключение на комплексната автотехническа експертиза, разстоянието е изчислено от ориентира по скицата на местопроизшествието – по дължината на пътното платно. Твърди се и това, че съдът се позовава на действия на подсъдимия, свързани със спиране, въпреки че при огледа на мястото на произшествието такива не са открити. Оспорва се отказът на съда да обсъди тези гласни доказателства, които съдържат факти за това, че тялото на пострадалия М. след удара е било върху покрива на процесния автомобил, особено от гледна точка на заключението на експертите, че това обстоятелство има значение за определяне скоростта на движение на същия автомобил. Позовава се и на това, че за същото обстоятелство има твърдение и от с. на подсъдимия. Възразява се срещу отказа на въззивния съд да допусне нова експертиза , която да изготви нова скица на мястото на произшествието и да определи точното място на удара от автомобила спрямо пострадалите, с по – съвременни методи за това. Твърди се, че тези процесуални нарушения са довели до неправилно приложение на закона и оправдаването на подсъдимия по обвинението в престъпление по чл. 343 ал. 4, във вр. с ал. 1, б. „б” пр. 2 и б. „в” НК. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав, с указания за отстраняване на процесуалните нарушения и правилно приложение на материалния закон. Пред касационната инстанция жалбоподателите се явяват лично и с повереника си адвокат О. Последния поддържа жалбата по въведените основания и искания и твърди, че разстоянието от светофарната уредба до мястото на удара е 36 метра. Поддържа и тезата си развита в жалбата за липса на данни за аварийно спиране от с. на подсъдимия. Подсъдимият се явява лично и с адвокат В от САК, която пледира за оставяне на въззивното решение в сила. Позовава се на аргументите изложени в решението и твърди, че вина за произшествието има не нейния подзащитен, а неправилно пресичащите пострадали. Прокурорът дава заключение за неоснователност на жалбата, като излага съображения, че тези дела /за транспортни престъпления/ се решават от експертите, защото са необходими специални знания. Приема за доказана тезата на експертите, че пешеходците са се намирали в опасната зона и технически, ударът е бил непредотвратим. В последната си дума подсъдимият твърди, че е направил всичко зависещо от него за да предотврати удара, но не е успял не по негова вина. Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното:   Жалбата е основателна.   С присъда № 225/12.06.2009 година, по н о х д № 3* година, състав на СГС е признал подсъдимия В. К. К. за невиновен в това, че на 22.01.2008 година, в гр. С., на околовръстен път при управление на МПС е нарушил правилата за движение – чл. 20 ал. 2 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на И. М. и средни телесни повреди на А. Г. и го оправдал по обвинението за престъпление по чл. 343 ал. 4, вр. ал. 1, б. „б”, пр. 2 и б. „в” НК. Разноските по делото са оставени за сметка на държавата. Въззивният съд, по протест на прокурора и жалба на частните обвинители постановил решение, с което потвърдил оправдателната присъда. По въведените в жалбата доводи за съществени процесуални нарушения по чл. 348 ал. 1, т. 2 НПК: Преди всичко, настоящият състав изразява несъгласие със заключението на прокурора, че наказателните дела за разследване и наказване на извършителите на непредпазливите транспортни престъпления, се решават предимно от експертите, назначени от съдилищата. Това е принципно невярно, тъй като всички въпроси в наказателното производство в съдебната му фаза се решават от съда, като само в изолирани случаи, когато за изясняване на някои обстоятелства по делото са необходими специални знания из областта на науката или техниката, съдът назначава експертизи. Нещо повече, според нашия законосател е ограничена доказателствената сила на експертното заключение, тъй като съгласно чл. 154 ал. 1 НПК то не е задължително за съда. Законосъобразността на въззивното решение се оспорва от гледна точка на това, че предходните съдилища са ограничили правата на частния обвинител в процеса, тъй като не са допуснати важни за правилното решаване на делото доказателства, като скицата на местопроизшествието, която според повереника на жалбоподателите е неточна и непълна. Това е довело до неточни изходни данни при възлагането на задачите на експертите. При проверката по делото се установи, че към делото е приложена и ползвана от съда, експертите и страните по делото само една скица, която е приложена на л. 15 от досъдебното производство. Същата фактически е разкъсана на две части, като не може да се прецени каква част от нея липсва. При това положение настоящата инстанция не може да подложи на анализ правните изводи на предходните инстанции базирани на комплексната автотехническа експертиза, поради липса на основни факти отразени на скицата на местопроизшествието и взети предвид от експертите при отговорите на поставените им задачи. Твърди се, опорочаване на вътрешното убеждение у решаващия съд, тъй като при формирането му не са отчетени всички относими към предмета на доказване обстоятелства или доказателствата са били обсъдени превратно. Основателно е възражението на частното обвинение, че съдилищата не са обсъдили показанията на подсъдимия, дадени както в досъдебното, така и в съдебното производство – /вж показанията пред първата инстанция, на л. 66 от протокола от с.з. от 8.05.2009 година/, където е записано следното изявление: „Когато слязох, видях, че на тавана ми имаше човек, от което реагирах странно, защото не ми се е случвало.” Това фактическо положение е от особена важност за изчисляване скоростта на автомобила, нейната „съобразеност” и за обективната възможност на водача да спре в осветяваната от фаровете на къси светлини зона. На л. 34 от съдебното производство пред въззивния съд, вещото лице Ч. е направил изричното уточнение, че: 1. скоростта на движение на автомобила е била от порядъка на 50-60 км/ч в хипотезата, че ударения пешеходец вследствие на удара е достигнал и счупил предното стъкло; и 2. „за да се качи тялото на пешеходеца на тавана на автомобила, скоростта на автомобила е трябвало да бъде 70-80 км/ч.” При тези данни въззивният съд е бил длъжен да изложи съображения защо приема в решението си, че едното тяло е било не на тавана, а на капака на автомобила, както чисто хипотетично твърдят експертите в автотехническата ескпертиза. Особено внимание към становищата на експертите е следвало да се отдели в случая, тъй като между упорито поддържаната теза на експерта, че поради липса на следи върху тавана на автомобила е невъзможно тялото на пострадалия да се е озовало там вследствие на удара и тезата на самия подсъдим развита н показанията му пред първоинстанционния съд има съществено различие, от особена важност за изхода на делото. По делото изобщо не е обсъждана задължителната в случая хипотеза – от кой момент подсъдимият е бил длъжен да възприеме пешеходците, с оглед осветената от късите светлини зона, както и това в кой момент е следвало да предприеме спиране или спасителна маневра. От мотивите на първата инстанция, възприети безкритично от втората, става ясно, че пешеходците са се появили внезапно на пътното платно и подсъдимият ги е видял на 5 метра от колата си. Не е обсъден в тази посока и фактът на липса на спирачни следи. Изобщо не е обсъдена позицията на преживелия катастрофата пострадал и жалбоподател-А. Г. , който е обяснил, че те са предприели пресичане, след като са видели само завиващия автобуса на кръстовището. По принцип, при преценката на непредпазливостта като форма на вина, съгласно чл. 11 ал. 3 НК, съдилищата задължително следва да отговорят на въпроса, длъжен ли е бил и могъл ли е деецът да предвиди настъпването на общественоопасдните последици от поведението си. В конкретния случай, отговорът на този въпрос от инстанционните съдилища е даден само въз основа на заключението на експертите, без същото да е съпоставено с другите доказателства по делото. С това е допуснато нарушение на принципа, че съгласно чл. 154 ал. 1 НПК експертното заключение не е задължително за съда и на второ място, в нарушение на правилата по чл. 305 ал. 3 НПК – при противоречие в доказателствените материали съдилищата задължително излагат съображения защо едни от тях приемат, а други отхвърлят. В жалбата се съдържат доводи, освен за описаните нарушения по смисъла на чл. 14 ал. 1 НПК и за такива, свързани с нарушаване на задълженията на съда за разкриване на обективната истина – чл. 13 ал. 1 НПК, като неустановеност на разрешената скорост при движението на управлявания от подсъдимия автомобил, с оглед мястото на пътното произшествие – околовръстен път. Поради изложеното, настоящият състав намира за основателна тезата на частното обвинение, че са налице правни пороци при формиране на вътрешното убеждение на съда, постановил обжалвания съдебен акт, относно вината на подсъдимия за настъпване на пътното произшествие и причинените от него съставомерни резултати – смърт на едно лице и средни телесни повреди за друго. Решението за недоказаност на обвинението е взето не на основата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Водим от горното и на основание чл. 354 ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, т. 4 и чл. 348 ал. 3, т. 1 и ал. 1, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение     Р Е Ш И :     ОТМЕНЯВА въззивно решение № 439 от 4.12.2009 година по в н о х д № 744/2009 година по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 225/12.06.2009 година по н о х д № 3031/2008 година по описа на Софийски градски съд и ВРЪЩА делото на въззивния съд, за ново разглеждане от стадия по допускане на доказателства- чл. 327 НПК, с указания да се отстранят допуснатите процесуални нарушения, описани в съобразителната част на настоящето решение. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.   2.