Р Е Ш Е Н И Е № 85 С о ф и я, 10 февруари 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 05 ф е в р у а р и 2014 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ МИНА ТОПУЗОВА при секретар Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски наказателно дело № 2383/2013 година. Касационното производство е образувано по касационна жалба от подсъдимия М. М. М. от Д. против въззивна присъда № 104 от 25.09.2013 г., постановена по ВНЧХД № 221/2013 г. на окръжен съд-Видин, която се атакува с доводи за наличие на касационните основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК и искане за отмяната й и постановяване на оневиняващо го решение по предявеното му обвинение. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Жалбоподателят М. поддържа жалбата си и моли да бъде уважена. Тъжителят Д. С. С. от Д., лично и чрез повереника си адв.Л.И. от АК-В. оспорва жалбата и моли да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд провери правилността на обжалваната присъда в пределите на чл.347 от НПК, като съобрази следното : С присъда № 472 от 18.06.2013 г., постановена по НЧХД № 106/2013 г. на районен съд-В. подсъдимият М. М. М. от Д. е признат за невинен в това в началото на м.януари 2013 г. в Д., чрез печатно произведение разгласил позорни обстоятелства за Д. С. С. от Д. в качеството му на длъжностно лице – кмет на кметство [населено място] по повод изпълнение на службата му и е оправдан по предявеното му обвинение по чл.148, ал.2, пр.1-во вр.ал.1, т.3 вр.чл.147, ал.1 от НК. Отхвърлен е предявеният от тъжителя С. граждански иск срещу подс.М. за сумата от 1000 лв, представляваща претендирано обезщетение за причинени му неимуществени вреди от деянието, ведно със законната лихва „от датата на подаване на тъжбата”, като неоснователен. Оставено е без уважение и искането на тъжителя за присъждане на направените по водене на делото разноски. Присъдата е била обжалвана от повереника на тъжителя С. адв.Л.И. от АК-В. с бланкова въззивна жалба, допълнена с доводи против обосноваността й и собствен коментар на изразеното от районния съд становище по предявеното обвинение с искане за отмяната й и постановяване на нова осъдителна присъда. С присъда № 104 от 25.09.2013 г. по ВНЧХД № 221/2013 г. Видинският окръжен съд е отменил изцяло обжалваната пред него присъда и като е признал подс.М. за виновен в осъществяването на престъпление по чл.148, ал.2, пр.1-во вр.ал.1, т.3 вр.чл.147, ал.1 от НК, при условията на „чл.55, ал.2 вр.чл.36 и чл.54 от НК” му е наложил наказание глоба в полза на държавата в размер на 2500 лева и обществено порицание. Уважен е предявеният от тъжителя граждански иск, като подс.М. е осъден да му заплати сумата от 300 лева за репариране на причинените му неимуществени вреди „в резултат на престъплението, ведно със законната лихва от деня на увреждането до окончателното издължаване”, като иска в останалата част до пълния размер е отхвърлен. Постановено е наказанието обществено порицание да се изпълни чрез публикуване на диспозитива на влязлата в законна сила присъда във вестниците „Ние” и „В.”. В тежест на подсъдимия са присъдени дължимата се държавна такса върху уважения размер на иска – 50 лева, както и да заплати на тъжителя 406,80 лв направени разноски по водене на делото. В касационната си жалба подс.М. навежда доводи за „противоречивост” на мотивите на въззивния съдебен акт, както и липса на дължим анализ относно съществените за обвинението факти, за неправилното приложение на материалния закон и за несправедливото му осъждане с искане въззивната присъда да бъде отменена и да бъде оневиняващо го по предявените му обвинение решение от касационната инстанция. В писмен отговор чрез повереника си адв.И. тъжителят С. оспорва основателността на касационната жалба и моли да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд – първо наказателно отделение приема, че жалбата е подадена в законния срок, от страна, имаща право на такава, срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл.346, т.2 от НПК, а разгледана по същество, за ОСНОВАТЕЛНА, макар и не само по изложените в същата съображения : Проблемите по делото е следвало да бъдат забелязани още при образуване на делото, а впоследствие при подготовката за разглеждането му в открито съдебно заседание, което не е било сторено. Тъжбата, освен лаконична и пълна с граматически грешки, представлява собствен коментар на тъжителя на изложеното в „т.нар.в.”Истина”, без да са конкретизирани обстоятелствата, относно които, като фактическо обвинение, като позорни следва да докаже неистинност, а подсъдимият да узнае и да упражни правото си на защита. Вместо това, избирателно от „множество позорни обстоятелства” е описал няколко, считайки ги за опозоряващи го като гражданин и кмет, като „намек” дипломата му да е фалшива и относно резултати от дейността му като кмет. Това е налагало да му се укаже да конкретизира тъжбата си, тъй като проверката й за редовност съобразно изискванията на чл.81, ал.1 от НПК, включително дали съдържа „обстоятелствата на престъплението” е основание за образуване или отказ за образуване на наказателно дело. Този пропуск е довел до неяснота на предявеното обвинение, дало е отражение върху ангажираните от страните доказателства, а впоследствие върху обсъжданата от съдилищата „фактическа обстановка” и следващите се правни изводи. По делото са събрани гласни доказателства относно времето, мястото, начина на изготвяне и разпространение на нетипичното печатно издание, наречено „вестник Истина” от подс.М., което той не оспорва. Представени са и писмени доказателства относно кадрови промени и ограничаване на някои социални дейности в [община], засегнали и кметството на [населено място], чийто кмет е тъжителят. Относно „намекът” за неистинност на дипломата му (без да е уточнено каква) въззивният съд се е позовал единствено на обяснението на подс.М., че по повод негов сигнал до икономическа полиция му отговорили, че тя е редовна. На тази доказателствена основа окръжният съд е приел „фактическа обстановка”, като извън данните по изготвяне и разпространение на изданието, е преразказал обясненията на подсъдимия, посочил е кои са „инкриминираните позорни обстоятелства” и оттам нататък, „от обективна страна” на „правните изводи” е изложил разсъжденията си какво „в контекста на зададените от подсъдимия въпроси” е следвало „да внушават извършването им от тъжителя”, но и като се съгласява те да са визирали изпълнението на предизборните му обещания към избирателите. Няма изложено нито едно съображение, освен за намека за фалшива диплома на тъжителя с позоваване единствено на признанието на подсъдимия, за това въз основа на какви доказателства приема неистинност на посочените обстоятелства, а гради извод за субективна съставомерност на деянието от заемани в миналото длъжности от подсъдимия в общински орган на власт. От друга страна, освен неистински, съдът приема обстоятелствата и за позорни, защото атакували кмета, „избран явно от повечето избиратели от града”, които имали определени очаквания към него, но относно които с разпространеното от подсъдимия печатно издание „могат да предизвикат негативна оценка на гражданите на Д.”, отричайки той да е изпълнявал с това гражданския си дълг. По този начин съдът в ни най-малка степен не е изпълнил задължението си да посочи какви фактически обстоятелства приема за установени, въз основа на какви доказателствени материали и да обоснове правните си изводи по приложимия материален закон, както и да отговори на доводите на страните по правилността на контролирания от него съдебен акт, с което е нарушил задълженията си по чл.305, ал.3 и чл.339, ал.2 от НПК. Обобщено, в съдебната практика се приема, че “позорно обстоятелство” са онези конкретни факти и обстоятелства, чието разгласяване е опасно за доброто име на човека, като те могат да се отнасят до минало и настоящо поведение, до служебни и обществени прояви или такива от личния му живот, както и отрицателни качества на личността, които я характеризират негативно. Когато пък на лицето се приписва престъпление, се изисква да е за общественоопасно деяние, достатъчно конкретно по време, място, начин и обща характеристика на извършване, дори и без да е напълно конкретизирано, например относно целта на дееца. За съставомерността на деянието е необходимо обаче не само разгласените факти и обстоятелства да са позорящи от гледна точка на морала, но и да не отговарят на действителността, т.е. да са неистински, а по отношение на приписваното престъпление, че не е извършено от пострадалия, което се съзнава от клеветящия или най-малко се допуска неистинността им, вкл. авторството. Тя ще е налице и без да е необходимо разгласеното обстоятелство да е доведено до знанието на повече лица, и когато е било вече известно като мълва, слух, съмнение или изнесено преди това в медиите, щом като то се поднася наново в публичното пространство, за да се засили неговата позорна “истинност”. Следва да се изключат обаче общи съждения, мнения, умозаключения, предположения, общи епитети, без те да се поставят в отношение с конкретни факти и деяния на дадено лице, което да се счете за засегнато от тях. Или, с клеветата се засяга достойнството и честта на физическото лице по начин, че се унизява името му, завоювано в обществото чрез труд, поведение, обществени и професионални изяви и се влияе отрицателно на обществената оценка за него, която то получава в средата, в която работи и живее. Като неотменимо право на личността, достойнството и честта на лицето са гарантирани от Конституцията и защитени чрез криминализиране на проявите, които неправомерно ги засягат, като наказуемостта за дееца не е обвързана с някакви вредни последици за пострадалия, които съставляват необорима презумпция и не подлежат на доказване. В настоящия случай изложеното от подсъдимия в разпространеното издание е било с насоченост срещу негативно, според него, поведение на тъжителя в качеството му на кмет и по повод действията му по служба. При това положение въззивният съд е следвало да разгледа казуса през призмата на чл.10 от ЕКПЧ, съобразявайки доколко изнесеното е израз на правото свободно да се изразява и разпространява мнение, гарантирано в чл.39, ал.1 от Конституцията на РБ (КРБ), разтълкувано в решение № 7 от 04.06.1996 г. по к.д.№ 1/96 г. на Конституционния съд, а доколкото анализираният проблем е и предмет на регулиране с чл.10 от ЕКПЧ, значение на приложимо право има и практиката на ЕСПЧ като част от общностното право на ЕС, чийто член е България. Според цитираното решение на КС по тълкуване на разпоредбите на чл.39, 40 и 41 от КРБ, с тях се “гарантира и защитава свободата да се отстоява мнение и то да се прави достояние на останалите както като лично поведение, така и като социален процес, независимо от съдържанието на мнението”, при многообразие на средствата за изразяване и разпространяването му, като присъщо на всяко демократично и плуралистично общество, даващо право за реализация на индивида или съответната общност като равнопоставен участник в обществената дискусия и възможността да се създава информирано обществено мнение у останалите. То обаче не е и не може да се приеме като абсолютно, като чл.10, § 2 от ЕКПЧ допуска, а КРБ в чл.39, ал.2 въвежда ограничения за упражняването му, съобразно и залегналото в чл.57, ал.2 от същата общо положение за всички права да не се допуска злоупотреба с упражняването им по начин, който накърнява права или законни интереси на други. По отношение на клеветата, най-важният критерий за преценка е доколко конкретното изразяване на факти и мнение е обществено значимо и необходимо в контекста на обществения дебат срещу това, дали то се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго, защитими по чл.4, ал.2 и чл.32, ал.1, изр.2 от КРБ, като се разширяват границите на приемливата критика по отношение на политик, действащ в качеството на държавна или обществена фигура, при справедлив баланс между интересите на общността и интересите на индивида. Именно в тази насока са и решенията на ЕСПЧ при проверка за съответност с оглед изнесените факти, без да се престъпват наложените граници за защита репутацията на другите. Той е презюмирал, че приемайки една публична роля, политиците и другите обществени личности се отказват в известна степен от закрилата, предвидена в § 2 на чл.10 на Конвенцията. От друга страна, разграничавайки изразяването на факти и на оценки като реализация на свободата на словото (свободата на изразяване на мнение), съдът отказва защита на изказани оценки без каквото и да било позоваване на факти в тяхна подкрепа, които според него следва да се възприемат като “прекалени и следователно недопустими”, потвърждавайки посочения по-горе принцип на пропорционалността – във всеки отделен случай националните съдилища предвид обстоятелствата и в техния контекст следва да се опитат да установят къде се намира балансът между правото на свободно изразяване на мнение, обществения интерес и необходимостта от защита на правото на чест, достойнство и доброто име. В случая, при липса на конкретизация, „инкриминираните позорни обстоятелства” са пряко свързани с дейността на тъжителя като кмет, обществено значима личност и в този контекст те са били коментирани и от окръжния съд. Без каквато и да е доказателствена основа обаче те са приети както за неистински, така и за позорни, от което е изведена съставомерността на деянието на касатора. Така изписана, обстоятелствата в тъжбата не са достатъчни за очертаване изискуемите признаци на предявеното престъпление с автор подс.М., поради което съдът не е имал основание да постанови осъдителната присъда, а само като констатация, с оглед принципа reformatio in pejus при евентуалното бъдещо развитие на делото, ВКС намира да посочи неправилното индивидуализиране на наложеното наказание – не е ясно, ако то е определено при условията на чл.54 от НК, защо присъства и чл.55, ал.2 от НК, който е приложим само при наличие на изискванията на чл.55, ал.1 от НК. Върховният касационен съд намира, че обжалваната въззивна присъда, както и отменената със същата първоинстанционна следва да бъдат отменени, като при наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК е невъзможно ВКС да постанови акт по съществото на обвинението и следва да върне делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд от стадия на подготвителните действия за разглеждане на делото в съдебно заседание за упражняване правомощията на съдията-докладчик по чл.248 и следващите от НПК. Водим от горното и на основание чл.354, ал.3, т.2 вр.ал.1, т.4 от НПК Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ присъда № 104 от 25.09.2013 г., постановена по ВНЧХД № 221/2013 г. от Видинския окръжен съд и отменената с нея присъда № 472 от 18.06.2013 г., постановена по НЧХД № 106/2013 г. на районен съд-Видин и ВРЪЩА ДЕЛОТО на районен съд-Видин за ново разглеждане от друг негов състав от стадия на подготвителните действия за разглеждане на делото в съдебно заседание за упражняване на правомощията на съдията-докладчик по чл.248 и следващите от НПК. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :