Р Е Ш Е Н И Е № 55 гр. София, 29 май 2019 г. Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на двадесет и втори март през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ БОНКА ЯНКОВА при секретар Мира Недева, при становището на прокурора Мария Михайлова, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 114 по описа за 2019г. Производството по реда на чл.346 ал.1 и сл. от НПК е образувано по подадена касационна жалба от подс.Д. Т. К. чрез защитата му срещу решение № 226/20.12.2018г. по ВНОХД № 345/2018г. по описа на Варненски апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 55/26.06.2018г. по НОХД № 1533/2017г. на Варненски окръжен съд. Касаторът ангажира всички касационни основания, твърдейки, че е допуснато съществено процесуално нарушение, както и материалния закон, като по този начин била постановена несправедлива присъда. По първото възведено касационно основания се излагат твърдения за формирано вътрешно убеждение от решаващия състав без изискуемия се от закона анализ и свързаните с него събиране и проверка на доказателствения материал. Конкретно се оспорва заличаване на свидетели, изключване на констатации относно надвнесени суми, твърди се разминаване на укрит данък добавена стойност. Твърди се липса на яснота по годишните обороти и формиран положителен финансов резултат, неизясняване на внасяни еднакви суми, за които е имало възражение от защитата, че са обороти на две различни фирми. Касаторът заявява, че съдът демонстрирал пълна неспособност да разграничи паричен поток от доход и че имало избирателно събиране на доказателства. Относно твърдяното нарушение на материалния закон касаторът твърди, че изпълнителното деяние не било ясно и точно дефинирано в обвинителния акт и това се отразило и на съдебните актове. Наличието на явна несправедливост на наложеното наказание касаторът обосновава чрез защитата си с наличие на ползвани „извънпроцесуални аргументи“ – наличието на множество фирми на подсъдимия. Извежда се аргумент, че не съществува нормативна забрана да се превеждат търговски обороти по сметки на физическо лице, като мотивите на съда в тази връзка издавали предубеденост. Иска се отмяна на решението и потвърдената с него присъда, като делото се върне за ново разглеждане. Прокурорът от ВКС в съдебното заседание моли да се остави касационната жалба без уважение, тъй като не са допуснати съществени процесуални нарушения , които да налагат връщане на делото за ново разглеждане. Освен възприемане на фактическите и правни изводи на първостепенния съд, въззивната инстанция била извършила и собствено съдебно следствие с разпити на вещото лице. Поради това е потвърдил изводите на контролираната от него инстанция. При обсъждането на доказателствата е проявена нужната обективност, като бил изяснен въпросът относно това кои парични средства са били внасяни по сметката на физическото лице, като по този начин бил установен размерът на предмета на престъплението. Според прокурора по категоричен и безспорен начин било установено,че са укрити данъчни задължения, като при правилно установените факти и правилно приложение на закона не са налице основания за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. Подсъдимият К., редовно призован, не се явява, представлява се от упълномощен защитник, който пледира, поддържайки касационната жалба. Допълва,че не било обърнато внимание, че по сметката на физическото лице са постъпвали средства и на други фирми. Според защитата следвало да се установи какви са данъчните задължения на фирмите и на физическите лица, имущественото положение на последните и след това да се прави анализ дали има действително необявени доходи или същите били размити в плащания. Отново се прави позоваване за административен натиск. Според защитата най-важното било, че всички месечни и годишни обороти, които са отчетени чрез декларации п чл.14 от ЗДДС, съответствали на декларирания доход Повторно се прави позоваване на непроведен разпит на двама свидетели, както и на неотчитане според защитата на обстоятелството, че част от изтеглени от подсъдимия 160 хиляди евро са били внасяни обратно. В заключение се повтаря искането решението да бъде отменено и делото да бъде върнато за събиране на нови доказателства. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: Във второ поред въззивно производство с решение № 226/20.12.2018г. по ВНОХД № 345/2018г. по описа на Варненски апелативен съд е потвърдена присъда № 55/26.06.2018г. по НОХД № 1533/2017г. на Варненски окръжен съд. По това обвинение в рамките на същото наказателно производство е проведено първо по ред въззивно производство ВНОХД № 323/17г. По него с решение № 312/20.12.2017г поради допуснати съществени процесуални нарушения е била отменена присъда № 51/10.07.2017г по НОХД № 1543/15г. на Варненски окръжен съд, като делото е било върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. При новото е разглеждане е била постановена потвърдената присъда, с която подс.Д. Т. К. е признат за виновен в извършване на деяние по чл. 255, ал.З, вр. ал.1, т.2 вр. чл. 26 ал.1 от НК в периода 01.09.2007 г. - 02.03.2009 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление. Прието е, че той в качеството си на управител на "Д." ЕООД е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери, възлизащи общо в размер на 76 790,04 лв., от които 50 361.88 лв. данък "добавена стойност" по ЗДДС и 26 428.16 лв. корпоративен данък по ЗКПО, като затаил истина и потвърдил неистина в подадени декларации. С първоинстанционната присъда е наложено наказание по реда на чл.55, ал.1, т.1 от НК в размер на 2 (две) години лишаване от свобода, като е приложен чл.66, ал.1 от НК и изтърпяването на наказанието е отложено за срок от 5 (пет) години. Подсъдимият К. е осъден да заплати на гражданския ищец по делото, където българската държава е конституирана чрез Министъра на финансите, обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на 76 790,04 лева (седемдесет и шест хиляди седемстотин и деветдесет лева и четири стотинки), ведно със законната лихва, считано от 02.03.2009 г. до окончателното изплащане на сумата. Съдът от първата инстанция се е произнесъл относно дължимата държавна такса по така уважения граждански иск, както и направените по делото разноски. Касационният състав счита, че проведените въззивно и първоинстанционно производства са протекли при спазване на процесуалните правила. Събран са всички относими доказателства, спомогнали за възприемане на изложената фактическа обстановка. Разбира се, защитата има възражения в тази насока, облечени във формата на касационна жалба по съществуващите касационни основания. Важно е обаче да се отбележи, че не съществува спор относно откритите две разплащателни сметки в лева в „Про Кредит банк“ АД, сторено от св.К. И. М., майката на неговата съпруг, нито пък е спорно, че от разпитите свидетелите, служители н дружеството, надлежно посочени и от двете инстанции, се установява, че оборотните суми всяка сутрин е следвало и са се внасяли по една от двете разплащателни сметки на св.М.. В тази връзка касационният състав счита, че възражението относно неясноти и неточности относно изпълнителното деяние при тази сравнително несложна фактическа обстановка и действия (както справедливо е отбелязал съдът при първото по ред разглеждане във въззивната инстанция), следва да се отхвърли. Цялостната защита по време на процеса също говори за пълна информираност на подсъдимия относно фактите, срещу които се защитава, а оттам и срещу правната характеристика на обвинението. Спорните обстоятелства, че и други лица са внасяли суми по тези сметки, които не могат да бъдат отнесени към оборотите на дружеството и съответно като се остойностят като приходна част в активите му, са били надлежно изяснени, което е наложило преизчисляване на резултатите от счетоводната експертиза ( но това се е наложило и поради технически пропуск на експерта, който е изчислявал дължимия данък върху цялата сума – сборът от декларираните и недекларираните стойности). Това в крайна сметка е наложило приложението на чл.287 от НПК, при което са дадени дължимите за тази процедура процесуални гаранции за своевременно и пълноценно упражняване на правото на защита ( както би следвало да бъде и сторено, само че в друг процесуален етап). Въззивната инстанция не е пропуснала това обстоятелство и му е дала правна оценка, която обаче не се споделя от касационния състав, което ще бъде отбелязано по-долу. С основание не е възприета защитната теза на дееца относно съществуващ административен натиск (страх от запориране на сметки от данъчната администрация), доколкото наличието или не на такова обстоятелство не може да бъде извинително по отношение на невярното деклариране на приходите от търговската дейност на дружеството. Основно правило, което гарантира интересите на фиска и изпълнението на бюджета на държавата, е това регистрираните търговци да плащат своевременно и в пълен обем данъчните си задължения. Законодателят е предвидил това да става посредством действията на самите данъчно задължени лица, които подават съответните декларации за дължимите от тях данъци. Това означава, че държавата в лицето на данъчната администрация не осъществява перманентен контрол върху търговската дейност, а е предоставила известна свобода на търговските субекти. Тази свобода в един иначе чисто административен процес, където основен компонент на упражняване на държавната власт са отношенията на власт и подчинение, има своята цена – и това е изискването декларирането да се извършва вярно. Ирелевантно е дали съответния търговец, респективно управителят на дружеството, е взел решение да изпълнява свои облигационни задължения, произтичащи от дейността на дружеството или пък между физическото лице, подсъдимият по делото и други правни субекти. Без всякакво правно значение е възможността тези задължения да са реални и изискуеми, каквито възражения се правят от защитата и в този смисъл съдилищата не са имали задължение да изследват подобни обстоятелства. Няма също така никакво значение какви са отношенията на подсъдимия с конкретна данъчна администрация, а също така, както отбелязва защитата, няма задължение за внасяне на парите от оборота само по фирмената сметка на дружеството. По отношение на последното възражение трябва да се има предвид, че законът изисква приходите от търговската дейност да бъдат декларирани, данъчните задължения, които имат съответен приоритет, да бъдат установени, като конкретната сметка по която са внесени парите от оборота не е обстоятелство от съществено значение. В случая тя е средство да бъде скрито от евентуална данъчна проверка местонахождението на парите от оборота и да не могат да бъдат съпоставени с подаваните декларации. Поради тази причина изводите на въззивният състав не са лишени от основание и възражението за долавяща се предубеденост от страна на защитата се отхвърля изцяло. Както е без значение къде са парите на влог, желателно е данъчните задължения да бъдат платени. Едва след това с останалата приходна част, била тя печалба или друг актив, търговецът би могъл да се разпорежда ( наистина това е пожелателно, но в противен случай законодателят е предвидил съответна отговорност в глава шеста, раздел Іа от НК) . Виновното поведение на дееца се изразява в това, че не е дал възможност за действително установяване на неговите обороти, съответно на данъчното задължение, било то по ЗДДС или по ЗКПО и това всъщност е сторено напълно целенасочено от дееца. А гласните доказателства в тази връзка са достатъчно категорични, за да бъдат пренебрегнати – показанията на св.Е. В., на св.Й. Е., на св.Р. Г., св.В. Н., св.Хр.Х., св.Н. К., св.Д. М., св.Г. А. и др. Същността на тези свидетелски показания е именно наличието на нареждането на подсъдимия и съпругата му към този момент, св.Д.К., сумите от оборота да се внасят само по посочената от тях сметка, която и да било от двете на св.М.. По възраженията на защита за внасяни други суми от служителите на подсъдимия по двете сметки, които не представляват търговски обороти е даден конкретен отговор от експерта С. при защитата на допълнителната съдебносчетоводна експертиза, представена от нея при второто разглеждане пред съда от първата инстанция. Участието на св.К. в издаване на нарежданията към служителите на фирмата за внасяне на паричния оборот в сметка, различна от фирмената, не е получило адекватна наказателноправна оценка, но тези обстоятелства не са залегнали в обстоятелствената част на обвинителния акт и не биха могли да бъдат коментирани. В крайна сметка обаче, именно подс.Ф. като управител е бил задължен да декларира или да представи верни данни за счетоводното обработване на паричните потоци във връзка с търговската дейност на фирмата и съответното деклариране, поради което авторството на деянието е извън всякакво съмнение. Касационната инстанция съзира във връзка с установените разлики в стойността, получени от използването на различен подход при изчисляването на дължимия данък ( експерта е уточнил, че при допълнителната експертиза е извадила само продажбите в брой за разлика от първите изчисления, когато са взети предвид и постъпилите суми по банков път и по фактури) допуснато процесуално нарушение, което е било във вреда на подсъдимия и по принцип ограничава правото му на защита. Съдът от първата инстанция не е имал процесуалната възможност при второто поред разглеждане на делото да приеме повдигнатото обвинение от страна на държавния обвинител. Процедурата по чл.287 от НПК е приложима единствено и само при първото разглеждане на делото и това е така, защото инстанционното производство се развива в определени предели, очертани от окончателното, до приключване на съдебното следствие пред съда от първата инстанция, обвинение и наличието или не на съответни протест или жалби от останалите страни по делото. В случая първото по ред въззивно разглеждане се е развило по повод на постановяване на оправдателна присъда, като съдът от първата инстанция се е произнесъл по обвинението съгласно диспозитива на обвинителния акт (обстоятелствената част на обвинението). Въззивната инстанция, ангажирана с надлежно подадения протест, е възприела допуснато съществено процесуално нарушение, изразило се в практическа липса на мотиви. Нужно е да се знае, че протестът на прокурора се е отнасял до фактическите и правни рамки, очертани от обстоятелствената част на обвинението, съдържащи се в акта по чл.246 от НПК. Наказателното производство може да се развива единствено и само в тези рамки, при спазване на принципа „reformatio in pejus“. Нито прокурорът е въвел, нито въззивният съд се е занимавал с различната и по-висока стойност на дължимия данък добавена стойност и корпоративен данък на годишна база, което е установено едва при второто по ред разглеждане на делото в първата инстанция. Прокурорът, изменявайки обвинението при второто разглеждане на делото в първата съдебна инстанция, е напуснал рамката, очертана от стойностното изражение на първоначалното обвинение, а съдът, приемайки да разгледа делото с приложението на тази по същество недопустима на този етап процедура, е ограничил правата на подсъдимия. Това е и единственото процесуално нарушение, което касационната инстанция установи и то извън изрично претендираните от касатора. В случая обаче, то не се явява съществено, в касационното производство този недостатък може да бъде коригиран, по аргумент от чл.347, ал.2 от НПК.За целта е необходимо да се възстанови правното положение на дееца преди изменението по чл.287 от НПК, като предметът на престъплението се определи в стойностно изражение съвпадащ с обстоятелствената част на обвинението в обвинителния акт – в размер на 67 769.75 лв., от които 45 179.83 лв. дължим ДДС и 22 589.22 лв., представляващ дължим корпоративен данък. Разбира се, подс.К. е автор на деянието, престъплението по чл.255, ал.3, вр.ал.1, т.2 вр.чл.26, ал.1 от НК е осъществено от обективна страна и е правилно квалифицирано, с установен и съответния пряк умисъл за избягването установяването и съответно плащането на данъчни задължения. Това е установено чрез надлежното съдебно следствие, събраните гласни и писмени доказателства, проверени и с оспорваните (без основание, с получен отговор на всяко възражение) съдебносчетоводни експертизи. Последвалото наказване на дееца е задължителна последица от установяване на неговото авторство и умисъл, то е наложено с приложението на чл.55, ал.1, т.1 от НК и е достатъчно снизходително, за да се обсъжда възможността за намаляването му. Дължимата корекция на стойностното изражение не променя по никакъв начин отговорите, получени при обсъждането на целите по чл.36 от НК. Изминалия период от време при провеждането на наказателното производство е твърде продължителен и именно той е причината за тази компенсация при наказването на дееца. Размерът на гражданския иск също следва да бъде коригиран по същия начин поради неговия акцесорен характер, доколкото той следва обвинението и не може да го надвишава, каквато е и категоричната съдебна практика. В заключение, касационната инстанция счете, че материалния закон е приложен правилно, допуснатото процесуално нарушение не е съществено и може да бъде коригирано с настоящия съдебен акт, и накрая наказанието е определено в съответствие с целите по чл.36 от НК в един справедлив размер. Предвид заявеното дотук, настоящият касационен съдебен състав намери, че в пределите на поискания касационен контрол и в рамките на касационните правомощия въззивното решение следва да бъде изменено във вече посочения смисъл. С оглед на това и на основание чл.354 ал.1 т.4, ал.2, т.5 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 226/20.12.2018г. по ВНОХД № 345/2018г. на Варненски апелативен съд и присъда № 55/26.06.2018г. по НОХД № 1533/2017г. на Варненски окръжен съд, като намалява предмета на престъплението от 76 790,04 лв., от които 50 361.88 лв. данък "добавена стойност" по ЗДДС и 26 428.16 лв. корпоративен данък по ЗКПО на 67 769.75 лв., от които 45 179.83 лв. дължим ДДС и 22 589.22 лв., представляващ дължим корпоративен данък, както и размера на уважения граждански иск от 76 790,04 лв. на 67 769.75 лв. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: