Ключови фрази
Установителен иск Чл. 124, ал. 1 ГПК * преобразуване на държавни предприятия в еднолични търговски дружества * държавна собственост * акт за държавна собственост


6

Р Е Ш Е Н И Е
№ 12
София, 08.06. 2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в открито заседание на двадесет и първи януари две хиляди и шестнадесета година в състав:

Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева

При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3868/2015 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.
С определение № 543 от 09.11.2015 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № ІV-21 от 26.02.2015 г. по в. гр. д. № 949/2014 г. на Бургаския окръжен съд по жалба на [фирма] [населено място].
Ответникът държавата чрез областния управител на област Б. счита жалбата за частично основателна, Общината [населено място] поддържа становище за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 15 от 10.03.2014 г. по гр. д. № 102/2012 г. на Районния съд [населено място] и е отхвърлен иск на касатора за установяване, че е собственик на почивна база, находяща се в поземлени имоти в м. “К.“ в землището на [населено място], състояща се от 35 броя бунгала, кухня - столова със застроена площ от 339 кв. м., трафопост със застроена площ от 24 кв. м., санитарен възел със застроена площ от 101.47 кв. м., покрит паркинг - навес, инфраструктура - ел. инсталация и В и К, алеи, декоративни насаждения.
Въззивният съд приел, че почивната база е изградена в периода 1968-1983 г. върху предоставена на праводателите на ищеца при действието на ЗОРЗ от 1967 г. /отм./ под наем от ДЗС М. /сега [населено място]/ слабопродуктивна земеделска земя, за изграждането на временен лагер, и този режим не е бил променен и при действието на ЗООЗП от 1973 г. /отм./. Приел за безспорно, че постройките се водят в актива на ищеца, както са се водили и на праводателите му, и са материален актив в баланса на дружеството, но не са негови собствени като сгради, тъй като не са налице основания за това по смисъла на чл. 77 и сл. ЗС и пар. 5, т. 38 от ДР на ЗУТ. Счетоводното отразяване на един материален актив не е равнозначно на вещно право на собственост върху него /например една сграда, която се владее на основание предварителен договор/.
По приложението на чл. 17а ЗППДОбП /отм./ въззивният съд изложил съображения, че въпреки безспорно установеното включване на почивната база в балансите на юридическите лица - праводатели на ищеца, осъществено преди провеждане на процедурата по ЗППДОбП /отм./, не може да се направи извод за наличие на вещно право на собственост за търговското дружество-ищец, поради недоказаност на единия от елементите - правото на собственост от страна на държавата по отношение на спорното имущество, предвид липсата на акт за държавна собственост. Съобразно разпоредбата на чл. 14 ЗОРЗ /отм./ и издаденото разрешение от Министерството на земеделието, статутът на изградените постройки е временен и не се предвижда масивно строителство. В полза на праводателя на ищеца няма учредени вещни права от собственика на терена, които да водят до възникване на вещно право на собственост върху постройките, напротив - безспорно е установено, че теренът се ползва по договор за наем със собственика на земята, така че първоначално НИПКИЕП, а и неговите правоприемници /чрез които са осъществявани правата на държавата/, в т. ч. ищецът, се явяват обикновени държатели, които не биха могли да придобият никакви вещни права по смисъла на Закона за собствеността върху постройките от почивната база. Липсата на вещно право на собственост за държавата /която е упражнявала своите права чрез юридическите лица: НИПКИЕП, „ИЦ Е. - И. [фирма] и др./ води до невъзможност при преобразуването на „ИЦ Е. - И. [фирма] от дружество - държавна собственост в търговско дружество - частна собственост, последното да придобие собствеността върху имуществото.
Касационното обжалване е допуснато по въпроса: изисква ли се изрично наличие на акт за държавна собственост или изрично установяване на учредено вещно право на строеж от държавата като собственик на земята, за доказване на нейна собственост върху изграденото, или за това доказване са допустими всички доказателства по ГПК. Обжалването е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за преценката дали обжалваното решение противоречи на задължителна съдебна практика, формирана с две решения по чл. 290 ГПК.
Правният въпрос е поставен в контекста на чл. 17а ЗППДОбП /отм./ и се състои в това дали собствеността върху държавен имот и предоставянето му за стопанисване и управление на държавно предприятие се доказва задължително с акт за държавна собственост, както и дали когато едно държавно предприятие строи върху държавна земя трябва да има учредено право на строеж, за да се приеме, че построеното му се предоставя за стопанисване и управление.
В решение № 406 от 25.11.2010 г. по гр. д. № 614/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е прието, че доказването на елементите от фактическия състав на придобивното основание по чл. 17а ЗППДОбП /отм./ може да стане с всички допустими от закона средства, включително с данни от актовете за държавна собственост, от заприходяването на имуществото в баланса, от неговото усвояване и реално използване от държавното предприятие. В решение № 263 от 2010 г. по гр. д. № 1157/2009 г. на ВКС, І-во г. о., също е прието, че за предоставяне на дадено имущество на държавно предприятие за стопанисване и управление и преобразуване и приватизация на това предприятие, може да се съди от всички допустими по ГПК доказателства, включително от данните дали имуществото е заприходено по баланса на държавното предприятие и на приватизираното дружество, дали е включено в капитала на последното, дали имуществото е усвоено и се е използвало от държавното предприятие или е изоставено, отстъпено или предоставено на трети лица, както и от всички други данни и източници, от които могат да се направят изводи за горните обстоятелства.
Междувременно е постановено и ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. №4/2014 г. на ОСГК на ВКС. В мотивите му по т. 2Г е прието, че в рамките на възникнал гражданскоправен спор предоставянето на имуществото за стопанисване и управление на определено държавно предприятие може да бъде доказано както чрез преки доказателства /самият административен акт за предоставяне на това право/, така и с непреки доказателства: актове за държавна собственост, в които изрично е записано, че определен имот е предоставен за стопанисване и управление на определено държавно предприятие, разделителни протоколи, имотни ведомости, записвания в инвентарните книги на държавното предприятие и други подобни. Прието е също, че заприходяването на имот в баланс на едно юридическо лице, макар само по себе си да не представлява придобивно основание, има непряко доказателствено значение за доказване на факта на предоставяне на имота за стопанисване и управление на съответното държавно предприятие.
В обжалваното въззивно решение по настоящото дело липсата на акт за държавна собственост е изтъкната от съда като аргумент в подкрепа на извода, че не е доказано правото на собственост на държавата върху спорната почивна база, а оттук - не е налице елемент от фактическия състав на придобивното основание на чл. 17а ЗППДОбП /отм./, на което се позовава ищецът [фирма].
Приетото от въззивния съд противоречи на посочената задължителна практика на ВКС по прилагането на чл. 17а ЗППДОбП /отм./, която следва да намери приложение и по настоящото дело. Актът за държавна собственост, когато такъв е създаден, има легитимиращ ефект, но той не създава права - в този смисъл решение № 391/18.10.2012 г. по гр. д. № 1139/2011 г.; решение № 8/11.02.2014 г. по гр. д. № 4244/2013 г., двете на ВКС, І-во г. о., и др. Когато не е издаден акт за държавна собственост, съдът следва да преценява наличието на придобивно основание за държавата по чл. 77 ЗС, като изхожда от преките и косвени доказателства по делото за настъпилите юридически факти и относимите към тях правни норми. Доказването на следващия елемент от основанието по чл. 17а ЗППДОбП/отм./ - предоставянето на държавното имущество за стопанисване и управление на конкретно държавно предприятие, може да става с всякакви доказателствени средства.
При действието на чл. 15 от Конституцията на НРБ от 1971 г. /преди изменението с ДВ бр. 29/1990 г./, както и при действието на чл. 4 /отм./ ЗС, държавната собственост е единна. Социалистическата държава е единствен собственик на общонародните имоти - т. 11 на Постановление № 8/1979 г. от 06.03.1980 г. на Пленума на ВС. Самите държавни имоти се предоставят за стопанисване и управление на различни държавни организации по правилата на чл. 7, чл. 10 и чл. 12 ЗС в първоначалната им редакция; Закона за държавните предприятия /отм./, Правилника за държавните имоти - П. /отм./, Наредба за държавните имоти - НДИ /отм./ и други подзаконови нормативни актове. Държавните организации през този период извършват строителство върху държавна земя без учредяване на право на строеж, тъй като и земята, и построеното имат единен собственик - държавата. Ако не е предвидено изрично друго, новопостроената сграда се смята за предоставена за стопанисване и управление на тази държавна организация, на която е предоставена за строителство земята - в този смисъл решение № 433 от 19.06.2009 г. по гр. д. № 1005/2008 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. Ако няма данни за такова изрично предоставяне на земята, следва да се преценява за чии нужди и с чии средства е извършено строителството. Този извод следва от няколко разпоредби: първоначалната редакция на чл. 7 ЗС, която отчита предназначението на държавните имоти при предоставянето им за управление и стопанисване; чл. 13, ал. 3 и чл. 16, ал. 1 от Закона за държавните предприятия /отм./, според които държавните предприятия имат право на стопанисване и ползване на сградите, придобити от тях чрез собствени източници; чл. 18 от П. /отм./ и чл. 95 от НДИ /отм./, разглеждани във връзка със строителните книжа, сочещи държавната организация - инвеститор на новопостроената сграда /в същия смисъл - посоченото решение № 433 от 19.06.2009 г. по гр. д. № 1005/2008 г. на ВКС, ІІ-ро г. о./.
По касационната жалба:
Неправилен е решаващият извод на въззивния съд, че не е доказано възникването на държавна собственост върху сградите, включени в процесната почивна база. Тези сгради са строени върху държавна земя, собственост на ДЗС, със средствата и за нуждите на държавно предприятие - Научноизследователски и проекто-конструкторски институт по електрическа промишленост /НИПКИЕП/, и са станали държавна собственост по силата на чл. 6 ЗС /първоначална редакция/, във връзка с чл. 92 ЗС. За придобиване на собствеността върху сградите не е било нужно учредяване на право на строеж.
Въззивният съд е отчел обстоятелството, че земята, върху която е построена почивната база, е била предадена през 1968 г. от ДЗС на НИПКИЕП за временно ползване, съгласно действащия към този момент чл. 14 ЗОРЗ /отм./. Текстът предвижда, че предоставянето на земеделска земя за неземеделски нужди може да стане само за временно ползване, при условие, че ще бъде върната годна за ползване за земеделски цели. Като е акцентирал на това обстоятелство, съдът е приел, че почивната база има временен статут и това е решаващо във връзка със собствеността й. Не е съобразено обаче, че изградените постройки са трайно прикрепени към земята и не могат да бъдат премахнати без разрушаването на част от тях, въпреки че по-голямата част не са масивно строителство. Не е съобразена и последващата нормативна уредба, която регламентира статута на такава земя и на постройките върху нея. В чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ изрично е предвидено, че не подлежат на възстановяване земеделски земи, които са застроени или върху тях са проведени мероприятия на държавата, непозволяващи възстановяването на собствеността. Не е съобразено, че с влязло в сила съдебно решение е прието за част от земята, засегната от процесната почивна база, че не е подлежала на възстановяване поради забраната на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ. Не са отчетени и разпоредбите на чл. 50, ал. 1 и 6 от Правилника за прилагане на закона за опазване на земеделските земи /ППЗОЗЗ/, които предвиждат запазването на сгради, построени върху земеделски земи, когато строителството е извършено в нарушение на ЗОРЗ /отм./ и ЗООЗП /отм./. И на последно място - не е съобразено, че както в чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, така и в чл. 50, ал. 1 и 6 ППЗОЗЗ, не се изисква строителството върху земеделска земя да е било законно, за да бъде зачетена собствеността върху него. Обстоятелството, че за сградите от почивната база не е имало строителни разрешения, не е решаващо по въпроса за собствеността.
Неправилно въззивният съд е отрекъл наличието на предпоставките на чл. 17а ЗППДОбП /отм./ по отношение на процесната база. Тази база е била държавна собственост към момента на образуване на търговско дружество с държавно имущество, създадено на базата на някогашния НИПКИЕП. Стопанисването и управлението на базата е било предоставено именно на НИПКИЕП, поради което е налице и вторият елемент от фактическия състав на чл. 17а ЗППДОбП /отм./. Действително, няма изричен акт за предоставянето, но както в т. 2Г на ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, така и в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК преди приемането му, последователно е застъпвано разбирането, че предоставянето може да се установява и с косвени доказателства. В настоящия случай за част от базата, строена до 1976 г., предоставянето й за стопанисване и управление на НИПКИЕП следва от чл. 13, ал. 3 от Закона за държавните предприятия /отм., ДВ от 12.12.1975 г./. Това са всичките 35 бунгала, 23 от които са построени през 1970 г., а останалите 12 - през 1972 г.; кухнята - столова, построена през 1974 г., и санитарният възел, построен през 1970 г. Единствено трафопостът е строен през 1983 г., след отмяната на ЗДП, но доколкото е изграден със средства и за нуждите на същото държавно предприятие и има обслужващи функции, следва да се приеме, че той също е предоставен за стопанисване и управление на НИПКИЕП. За предоставянето на базата за стопанисване и управление на НИПКИЕП може да се съди от актовете образец № 16 за приемане на новопостроените сгради, в които като инвеститор е посочен НИПКИЕП. За предоставянето се съди и от обстоятелството, че тя фигурира в отчета за движението на фонд СБКМ към 31.12.1985 г. на правоприемника на НИПКИЕП - И. „Н. Б.”, както и в инвентаризационните описи към баланса от 31.12.1991 г. и в балансите за следващите години. Действително, в тези извлечения са изброени 35 броя бунгала и кухня-столова, без други индивидуализиращи белези, но никоя от страните не твърди, че това държавно предприятие е имало и друга почивна база, различна от процесната.
Налице е и последният елемент от фактическия състав на чл. 17а ЗППДОбП /отм./ - преобразуване и приватизация на държавното предприятие, на което е предоставено за стопанисване и управление процесното имущество. Този елемент ще бъде разгледан при проследяване на правоприемството от НИПКИЕП до ищеца [фирма], тъй като въпросът за правоприемството също е спорен.
Научноизследователски и проекто-конструкторски институт по електрическа промишленост /НИПКИЕП/ е създаден с ПМС № 163/27.09.1962 г. /ДВ, бр. 85/1962 г./. С ПМС № 45/03.06.1974 г. /ДВ, бр. 56/1974 г./ институтът е включен в състава на новосъздадения Център за научноизследователска и развойна дейност /ЦНИРД/ към Д. „Е.”, а с Р. № 4/27.01.1978 г. е преименуван на Институт по електротехническа промишленост /И./ София, в състава на Д. „Е.“ /ДВ, бр. 29/14.04.1978 г./. С Указ на ДС на НРБ № 1966/29.09.1980 г. институтът е именуван „И. Н. Б.“. С решение от 17.09.1990 г. по ф. д. № 6089/1990 г. е регистрирана дъщерна фирма на ДФ „Е.”, с наименование „Е.- И. Н. Б.”. С ПМС № 176/05.09.1991 г. ДФ „Е. И. Н. Б.” се преобразува в [фирма], в чието имущество са включени всички активи и пасиви на държавната фирма по баланса й към 31.03.1991 г. С решение от 11.11.1991 г. по ф. д. № 24595/1991 г. на Софийския градски съд е регистрирано [фирма], а с последващо решение от 06.03.1996 г. по същото фирмено дело е вписано преобразуване на дружеството в [фирма]. С решение от 17.02.1999 г. по същото фирмено дело е вписано ново наименование на дружеството - [фирма].
Така проследено, правоприемството между НИПКИЕП и ищеца [фирма] е налице. За придобивното основание по чл. 17а ЗППДОбП е от значение преобразуването през 1991 г. на държавната фирма „Е. И. Н. Б.” в [фирма], при което имуществото на фирмата е включено в капитала на търговското дружество. Както бе изяснено по-горе в решението, спорната почивна база е била включена в актива на преобразуваната държавна фирма по баланса й към 31.12.1991 г., а оттам собствеността е преминала в капитала на търговско дружество [фирма], понастоящем - [фирма]. Без значение за спора по делото е дали е осъществена последващата приватизация на [фирма], тъй като тя засяга прехвърляне на акции на приватизираното дружество, а не прехвърляне на собственост върху базата.
По изложените съображения обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено като неправилно и делото съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК решено по същество от Върховния касационен съд, като предявеният иск по чл. 124, ал. 1 ГПК бъде уважен.
С оглед изхода на делото, на жалбоподателя следва да бъдат присъдени разноските за касационната инстанция - 4 110 лева.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.
Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № ІV-21 от 26.02.2015 г. по в. гр. д. № 949/2014 г. на Бургаския окръжен съд и вместо него постановява:
ПРИЗНАВА за установено по отношение на [община], представлявана от кмета на общината, и по отношение на държавата, представлявана от областния управител на област Б., по пълномощие от министъра на регионалното развитие и благоустройството, че [фирма] [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК], е собственик на ПОЧИВНА БАЗА, находяща се върху части от поземлени имоти, както следва: върху 1 935 кв. м. от ПИ 00878.107.469, при граници: ПИ 00878.107.553, ПИ 00878.107.503, ПИ 00878.107.469, ПИ 00878.107.44; върху 7 136 кв. м. от ПИ 00878.107.420, при граници: ПИ 00878.107.489, ПИ 00878.107.495, ПИ 00878.107.496, ПИ 00878.107.483, ПИ 00878.107.480, ПИ 00878.107.478, ПИ 00878.107.44, ПИ 00878.107.53, ПИ 00878.107.81, ПИ 00878.107.500, ПИ 00878.107.42, ПИ 00878.107.51; върху 540 кв. м. от ПИ 00878.107.44, целия при граници: ПИ 00878.107.81, ПИ 00878.107.420, ПИ 00878.107.469, ПИ 00878.107.79; върху 111 кв. м. от ПИ 00878.107.42, целия при граници: ПИ 00878.107.420, ПИ 00878.107.399, ПИ 00878.107.500, ПИ 00878.107.51 и върху 49 кв. м. от ПИ 00878.107.399, целия при граници ПИ 00878.107.502, ПИ 00878.107.500, ПИ 00878.107.51 и ПИ 00878.107.42, всички в местността „К.”, землището на [населено място], [община], и състояща се от 35 бунгала, всяко едно със застроена площ от 25.12 кв. м., изградени върху стоманобетонна плоча, дървени, привързани с метална рамка, замонолитена в основата, с дървесна ламперия отвън и фазер отвътре, с дървен покрив с покритие от ламарина; кухня-столова със застроена площ от 339 кв. м., представляваща едноетажна масивна сграда със смесена конструкция; трафопост със застроена площ от 24 кв. м., съставляващ масивна постройка с тухлени стени и плосък покрив, и санитарен възел със застроена площ от 101.47 кв. м., представляващ масивна сграда с носещи тухлени стени и покрив от метални ферми с ламарина; покрит паркинг - навес от метални конструкции и ламарина и инфраструктура - ел. инсталация, ВиК, алеи с осветление, декоративни насаждения.
Осъжда [община], представлявана от кмета на общината, да заплати на [фирма] [населено място] сумата 2 055 /две хиляди петдесет и пет лв./ лева разноски за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ.
Осъжда държавата, представлявана от областния управител на област Б., по пълномощие от министъра на регионалното развитие и благоустройството, да заплати на [фирма] [населено място] сумата 2 055 /две хиляди петдесет и пет лв./ лева разноски за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: