Р Е Ш Е Н И Е № 45 гр. София, 23.07.2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор ДИМИТЪР ГЕНЧЕВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 2204/2013 г. по описа на ВКС, ІІ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Настоящото производство пред ВКС е по глава тридесет и трета от НПК, образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искания на адв. В., защитник на осъдения Т. Г. М., на адв. Д., защитник на осъдените И. Ц. И., Г. Р. Б., Б. Р. Б., М. К. С., и на адв. Г., защитник на осъдения Г. М. Ц., за възобновяване на ВНОХД № 240/2013 г. по описа Врачанския окръжен съд. В искането на защитника на осъдения Т. М. се релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК и се отправя искане за отмяна по реда на възобновяването на въззивното решение на ВрОС и връщане на делото за ново разглеждане или оправдаване на осъдения М. за престъпленията, за които е осъден. Твърдението за съществени нарушения на процесуалните правила е аргументирано с доводи за многобройни нарушения, допуснати на досъдебното производство, липса на мотиви на въззивното решение, едностранчивост и необективност на доказателствения анализ, необсъждане на противоречията в гласните доказателствени средства, преиначаване на доказателствата. Материалната незаконосъобразност на атакувания съдебен акт е мотивирана с допуснато нарушение на чл. 303 от НПК. По отношение на наложените наказания искателят изтъква, че били „жестоки”. С искането на защитника на осъдените И. И., Г. Б., Б. Б. и М. С. се претендира оправдаване на осъдените поради недоказаност на обвинението и непълнота на доказателствата. Алтернативно се предлага наложените наказания да бъдат определени при приложение на разпоредбата на чл. 55 от НК, намалени по размер, а изтърпяването им да бъде отложено по чл. 66, ал. 1 от НК. Подробно е мотивирано оплакване за незаконосъобразност по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, като се твърди, че наказанията на осъдените лица неправилно са били индивидуализирани при условията на чл. 54 от НК, а не по чл. 55 от НК. Адв. Д. е развила и обстойни доводи в подкрепа на релевираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. В искането на защитника на осъдения Г. Ц. също са възведени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК. Твърди се, че имало различие между постановлението за привличане на осъдения Ц. като обвиняем, обвинителния акт и осъдителната присъда, което нарушавало правото на защита на осъдения. Въпреки че подсъдимите Г. Б., Б. Б., И. И. и Т. М. били непълнолетни, а пострадалата била малолетна, за никой от тях не била назначена съдебнопсихиатрична експертиза с оглед изискването на чл. 117, ал. 2, т. 3, т. 4, т. 5 от НПК (отм.), възпроизведено в разпоредбата на чл. 144, ал. 2, т. 3, т. 4 и т. 5 от действащия НПК. Не можело да се приеме и наличие на общност на умисъла на осъдения Ц. с останалите подсъдими. Същественото нарушение на материалния закон е аргументирано с твърдение за липса на доказателства за осъществено от осъдения съставомерно престъпление по чл. 149, ал. 4, т. 1, вр. ал. 2, вр. ал. 1 от НК. В случай, че тази позиция не се приемела, то деянието следвало да се квалифицира по чл. 149, ал. 1 от НК. Наложеното му наказание било явно несправедливо и несъобразено със смекчаващите отговорността му обстоятелства. Адв. Г. моли ВКС да отмени въззивната присъда и да оправдае осъдения Ц. или да върне делото за ново разглеждане, или да измени съдебния акт като намали наложеното му наказание лишаване от свобода с приложение на чл. 66, ал. 1 от НК. В съдебно заседание на ВКС защитниците на осъдените лица – адв. В., адв. Д. и адв. Г., както и лично явилият се осъден Т. М., поддържат исканията за възобновяване по изложените в тях съображения. Представителят на ВКП дава заключение, че искането е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делата, намери за установено следното: С присъда № 56 от 29.04.2013 г. по НОХД № 972/2012 г. Врачанският окръжен съд е признал подсъдимите Г. Р. Б., И. Ц. И., Б. Р. Б., М. К. С. и Т. Г. М. за виновни в това, че на 22.09.2001 г. в [населено място] заедно са се съвкупили с ненавършилата 16 години Е. В. Н. (12-годишна), като са я принудили към това със сила, като изнасилването е било извършено от повече от две лица, и като подсъдимите И. И., Б. Б., Г. Б. и Т. М., макар и непълнолетни, са разбирали свойството и значението на извършеното и са могли да ръководят постъпките си, поради което: - на основание чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. ал. 2, т. 1 (ред. към 2001 г.), вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК е осъдил Г. Р. Б. на четири години и шест месеца лишаване от свобода; - на основание чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. ал. 2, т. 1 (ред. към 2001 г.), вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 63, ал. 2, т. 2 от НК е осъдил И. Ц. И. на пет години и пет месеца лишаване от свобода; - на основание чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. ал. 2, т. 1 (ред. към 2001 г.), вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК е осъдил Б. Р. Б. на четири години и шест месеца лишаване от свобода; - на основание чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. ал. 2, т. 1 (ред. към 2001 г.), вр. ал. 1, т. 2 от НК е осъдил М. К. С. на шест години лишаване от свобода; - на основание чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. ал. 2, т. 1 (ред. към 2001 г.), вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 63, ал. 2, т. 2 от НК е осъдил Т. Г. М. на пет години и две месеца лишаване от свобода. С присъдата съдът е признал подсъдимите Г. Р. Б., И. Ц. И., Б. Р. Б., М. К. С., Т. Г. М. и Г. М. Ц. за виновни в това, че на 22.09.2001 г. в [населено място] са извършили действия с цел да възбудят и удовлетворят полово желание без съвкупление по отношение на ненавършилата 14 години Е. В. Н. (12-годишна), чрез употреба на сила, като блудството е извършено от повече от две лица, и като подсъдимите И. И., Б. Б., Г. Б. и Т. М., макар и непълнолетни, са разбирали свойството и значението на извършеното и са могли да ръководят постъпките си, поради което: - на основание чл. 149, ал. 4, т. 1, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК е осъдил Г. Р. Б. на четири години лишаване от свобода; - на основание чл. 149, ал. 4, т. 1, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 63, ал. 2, т. 2 от НК е осъдил И. Ц. И. на четири години и пет месеца лишаване от свобода; - на основание чл. 149, ал. 4, т. 1, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК е осъдил Б. Р. Б. на четири години лишаване от свобода; - на основание чл. 149, ал. 4, т. 1, вр. ал. 2, вр. ал. 1 от НК е осъдил М. К. С. на пет години лишаване от свобода; - на основание чл. 149, ал. 4, т. 1, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 63, ал. 2, т. 2 от НК е осъдил Т. Г. М. на четири години лишаване от свобода; На основание чл. 23, ал. 1 от НК по отношение на подсъдимия Г. Р. Б. е определено общо най-тежко наказание – четири години и шест месеца лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип на основание чл. 61, т. 2, вр. чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС. На основание чл. 23, ал. 1 от НК по отношение на подсъдимия И. Ц. И. е определено общо най-тежко наказание – пет години и пет месеца лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип на основание чл. 61, т. 2, вр. чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС. На основание чл. 23, ал. 1 от НК по отношение на подсъдимия Б. Р. Б. е определено общо най-тежко наказание – четири години и шест месеца лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип на основание чл. 61, т. 2, вр. чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС. На основание чл. 23, ал. 1 от НК по отношение на подсъдимия М. К. С. е определено общо най-тежко наказание – шест години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип на основание чл. 61, т. 2, вр. чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС. На основание чл. 23, ал. 1 от НК по отношение на подсъдимия Т. Г. М. е определено общо най-тежко наказание – пет години и два месеца лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип на основание чл. 61, т. 2, вр. чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС. На основание чл. 149, ал. 4, т. 1, вр. ал. 2, вр. ал. 1 от НК съдът е осъдил Г. М. Ц. на пет години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип на основание чл. 61, т. 3, вр. чл. 59 от ЗИНЗС. С присъдата съдът е осъдил подсъдимите Г. Р. Б., И. Ц. И., Б. Р. Б., М. К. С. и Т. Г. М. да заплатят солидарно на Е. В. Н. сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от престъплението по чл. 152, ал. 3, т.1, вр. ал. 2, т. 1 (ред. към 2001 г.), вр. ал. 1, т. 2 от НК ведно със законната лихва от датата на деянието 22.09.2001 г. до окончателното плащане, като е отхвърлил предявения гражданския иск в останалата му част до пълния предявен размер от 30 000 лева. Предявеният от Е. В. Н. против подсъдимия Г. М. Ц. за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди от престъплението по чл. 152, ал. 3, т.1, вр. ал. 2, т. 1 (ред. към 2001 г.), вр. ал. 1, т. 2 от НК като неоснователен. Съдът е осъдил подсъдимите Г. Р. Б., И. Ц. И., Б. Р. Б., М. К. С., Т. Г. М. и Г. М. Ц. да заплатят солидарно на Е. В. Н. сумата от 15 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от престъплението по чл. 149, ал. 4, т. 1, вр. ал. 2, вр. ал. 1 от НК ведно със законната лихва от датата на деянието 22.09.2001 г. до окончателното плащане, като е отхвърлил предявения гражданския иск в останалата му част до пълния предявен размер от 30 000 лева. По жалби на всички подсъдими срещу първоинстанционната присъда е било образувано въззивно съдебно производство по ВНОХД № 240/2013 г. по описа на ОС – Враца, като с решение № 92 от 29.07.2013 г. на основание чл. 337, ал. 3 от НПК съдебният акт на районния съд е бил изменен в гражданската част, като е бил отменен в гражданскоосъдителните му части, а предявените от гражданската ищца Е. В. Н. граждански искове за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди от престъпленията по чл. 152, ал. 3, т.1, вр. ал. 2, т. 1 (ред. към 2001 г.), вр. ал. 1, т. 2 от НК и по чл. 149, ал. 4, т. 1, вр. ал. 2, вр. ал. 1 от НК са били отхвърлени като погасени по давност. Исканията на осъдените Г. Р. Б., И. Ц. И., Б. Р. Б., М. К. С., Т. Г. М. и Г. М. Ц. за проверка по реда на възобновяването на въззивното решение по ВНОХД № 240/2013 г. по описа на ВрОС са допустими – подадени срещу акт от кръга на посочените в чл. 419, ал. 1 от НПК, от процесуално легитимирани страни по чл. 420, ал. 2, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 421, ал. 3 от НПК срок. Разгледани по същество, исканията на осъдените лица са частично основателни. І. При проверката на атакувания съдебен акт касационният съдебен състав не се съгласява с изтъкнатите от молителите доводи за допуснати съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Неоснователно е залегналото в искането на защитника на осъдения Ц. възражение за различие между съдържанията на постановленията за привличане на искателите като обвиняеми и внесения в съда обвинителен акт и осъдителната присъда, от друга страна. Според адв. Г., последните два акта съдържали факти и обстоятелства, които не били отразени в постановленията за привличане, а това съществено нарушавало правото на защита на привлечените към наказателна отговорност лица. На л. 19 от въззивното решение е даден мотивиран отговор на тази претенция на защитника, с който настоящият съдебен състав изцяло се солидаризира. Твърдяното от защитника различие се свежда до обстоятелството, че в диспозитивната част на обвинителния акт и на присъдата били изброени изчерпателно и поотделно всички отделни действия на осъдените лица, с които били осъществени инкриминираните престъпления, докато в постановлението за привличане тези факти не фигурирали. Релевантните за отговорността на обвиняемия, респ. подсъдимия, факти следва да намерят място в обстоятелствената част на обвинителния акт и в мотивите на съдебните актове, но липсва изискване за буквалното им преповтаряне в диспозитивните части на актовете, какъвто подход действително представлява израз на процесуален формализъм, както правилно е отбелязал ВрОС. Съгласно ТР № 2/2002 г. на ВКС, за конкретизацията на престъплението е достатъчно фактическите признаци на съответния престъпен състав да бъдат посочени в постановлението за привличане в обобщен вид. Съгласно чл. 219, ал. 3 от НПК изчерпателното им изброяване не е задължителен реквизит на този процесуален документ (нито на диспозитивната част на обвинителния акт и на присъдата). С искането на адв. В. са отправени неоснователни претенции за недостатъци на съдържанието на въззивното решение на ВрОС. Обективният прочит на атакувания съдебен акт не дава основание да се приеме, че поставените на вниманието на второинстанционния съд оплаквания на подсъдимите срещу присъдата на ВрРС са били пренебрегнати и не са получили отговор. От залегналите в мотивите съображения е видно, че отделните възражения са обсъдени внимателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е преценено като неоснователно. С оглед на това касационната инстанция счита, че изложената от окръжния съд аргументация в пълна степен удовлетворява стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК и не лишава осъдените от възможността да разберат недвусмислено изразената воля на въззивния състав. Този съд, както и първоинстанционният, са изпълнили в пълен обем процесуалните си задължения за обективно, всетранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото, относими към главния факт от предмета на доказване в процеса. Доказателствените материали не са анализирани едностранчиво, превратно или в разрез с правилата на формалната логика. При решаването на въпроса дали осъдените са извършили инкриминираните им деяния доказателствената съвкупност е била анализирана много внимателно, като въпреки значителната отдалеченост на деянията във времето (22.09.2001 г.) съдилищата са успели да пресъздадат максимално подробно картината на случилото се. При тези констатации относно процесуалната дейност и на двете съдебни инстанции по фактите, релевираните в искането за възобновяване на осъдения М. претенции за допуснати процесуални нарушения при разкриването на обективната истина обективират единствено субективното му несъгласие с отхвърлянето на лансираната от него защитна версия и с осъждането му, което не е законово основание за ревизия на проверявания въззивен съдебен акт. Пространните възражения на процесуалния представител на осъдения М. обяснимо се свеждат до недоволство от дадената от съдилищата интерпретация на показанията на пострадалата св. Е. Н., което доказателствено средство е прието за основен източник на обвинителни доказателства срещу осъдените по въпросите за авторството и за цялостния развой на инкриминирания инцидент. Настоящият съдебен състав в пълна степен споделя дадената от инстанциите по фактите оценка на това доказателствено средство – че по съдържанието си то е годно да мотивира крайните осъдителни изводи на атакуваните съдебни актове. По никакъв начин показанията на пострадалото момиче не могат да бъдат оспорени със съображенията на адв. В. за заинтересуваността й (а и на майка й св. З. Ц.) от „благоприятния” за тях изход на процеса. Недопустимо е недостоверността на показанията на св. Н. да се извежда единствено от особената й позиция на „пострадала” от престъплението. Това обстоятелство не е основание за автоматично отхвърляне на обсъжданото доказателствено средство, а поставя пред съда завишени изисквания при анализа и проверката му с цел установяването на истинността, респ. неверността, на изяснените чрез него факти. Именно по този законосъобразен начин са процедирали съдебните инстанции в разглеждания случай, като са кредитирали показанията на св. Н. с убедителни съображения за кореспонденцията им с останалите доказателствени материали. Съдилищата по фактите са установили съзвучие на съобщените от нея данни за физическото й и сексуално малтретиране от страна на осъдените Г. Б., Б. Б., И. И., М. С., Г. Ц., включително и от Т. М., с обективните находки при медицинското й освидетелстване (три разкъсвания на границата между кожната и лигавичната повърхност в областта на ануса; кръвонасядания на лигавицата между левите голяма и малка срамни устни; линейни охлузвания по задната повърхност на гръдния кош и поясната област), със заключението на съдебномедицинската експертиза на веществени доказателства (установила по веществените доказателства блузка и бикини на пострадалата петна от човешка кръв, която може да произхода от нея), със самите веществени доказателства – дрехи на пострадалата, надлежно предявени на страните на основание чл. 284 от НПК (при което е било констатирано, че панталонът и блузката, носени от св. Н. в нощта на инцидента, са разкъсани – л. 215 от НОХД № 972/2012 г. на ВрРС). Отделните части от показанията на св. Е. Н. са били последователно сравнявани със свидетелските показания на майка й З. П., Н. и А. М., К. Й., О. К., В. С. и др., като е било установено съзвучието им с цитираните гласни доказателствени средства, включително и с определени фрагменти от дадените на досъдебното производство обяснения на подсъдимите Г. Б., Б. Б., И. И. и Т. М., прочетени по реда на чл. 279, ал. 2, вр. ал. 1, т. 4, пр. 1 от НПК. Показанията на пострадалата не могат да бъдат оспорени заради липсата й на спомен за подробности от поведението на извършителите, което е наложило прочитане на показанията й от досъдебното производство на основание чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2, пр. 2 от НПК. Не може да се очаква от който и да е свидетел, още повече от малолетен такъв към момента на провеждането на първоначалните му разпити, да възпроизведе напълно безпротиворечиво и детайлно своите възприятия за факти и обстоятелства с 12-годишна давност. Отхвърлянето на показанията на св. Н. само на това основание, без тя да има принос за забавянето на наказателното производство, по същество би се приравнило на отказ от правосъдие. Именно за преодоляването на подобни ситуации НПК е предвидил съответните процесуални техники за приобщаване на показанията на свидетел, включително от досъдебното производство, които в конкретния случай професионално са били използвани от първоинстанционния съд. Върху процесуалната законосъобразност на фактическите констатации на съдебните инстанции не се отразява поначало вярното обстоятелство, изтъкнато в искането за възобновяване на адв. Г. – че въпреки крехката възраст на пострадалата Н. – едва 12-годишна, в хода на досъдебната фаза не й е била назначена съдебнопсихиатрична експертиза за установяване на обстоятелствата по чл. 144, ал. 2, т. 5 от НПК. Тази непълнота на досъдебното производство е неотстранима, до какъвто извод е стигнал и сам защитникът на осъдения Ц.. Значението на пропуска на разследващите органи обаче не следва да се преценява като фатално върху изясняването на основните за правилното решаване на делото фактически положения. Липсата на съдебнопсихиатрична експертиза не предрешава въпроса за достоверността на показанията на пострадалата, защото в разглеждания казус съдилищата не са установили обективни основания да се усъмнят в свидетелската й годност. На последно място, недопустимо е да се претендира непълноценност на показанията на пострадалата със залегналите в искането на адв. В. съображения относно предишния сексуален опит на малолетната свидетелка и липсата на контрол от страна на майка й. Извън спорния етичен контекст на подобни доводи, който няма да бъде коментиран от настоящата инстанция, съществено е да се подчертае, че повдигнатите от защитника въпроси са без всякакво значение за съставомерността на осъществените спрямо св. Н. престъпления по чл. 152 и чл. 149 от НК. Изложените дотук съображения обуславят категорична констатация, че вътрешното убеждение на съдилищата при установяване на приетата от тях фактология на деянията е правилно формирано и убедително мотивирано съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Щом не са допуснати процесуални нарушения при осъществяването на конкретните действия на съдебните инстанции по допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата по делото, вътрешното им убеждение не може да бъде оспорено, нито заместено. ІІ. В контекста на изложеното по-горе, ВКС не установи нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК по отношение на осъдените Г. Б., Б. Б., И. И., Т. М. и М. С.. Установено е, че тези осъдени са участвали и в двата акта на сложната конструкция на изпълнителните деяния на инкриминираните престъпления (с изключение на осъдения Б. Б., който не се е съвкупил с пострадалата, но активно е участвал в упражняването на принудата и е осъществил блудствени действия с нея). В рамките на приетите фактически положения законът е приложен правилно и няма основания да се обмисля различна квалификация на деянията им от приетите от съдилищата такива по чл. 152 ал. 3, т. 1, вр. ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, т. 2 от НК и по 149, ал. 4, т. 1, вр. ал. 2, вр. ал. 1 от НК (съответно, вр. чл. 63 от НК за непълнолетните дейци). Настоящият съдебен състав счита, че нарушение на материалния закон е допуснато по отношение на осъдения Г. Ц.. В съдебните актове (л. 242 от НОХД № 972/2012 на ВрРС, респ. л. 113 от ВНОХД № 240/2013 г. на ВрОС) са приети фактите, че след завличането на пострадалата Н. на поляната до църквата, упражняването на сила и осъществяването на съвкупления и блудствени действия спрямо нея от осъдените Г. Б., Б. Б., И., С. и М., на местопрестъплението дошъл и подсъдимият Ц., който бил извикан от дискотеката от осъдения И.. При идването му другите лица стояли встрани и не малтретирали пострадалата, но той разбрал, че е била бита и сексуално насилвана. Вместо да й помогне, самият той решил „да се пробва” (по думите на св. Й.) и осъществил блудствени действия с нея – фелацио и анален акт, след което си тръгнал. В мотивите на първоинстанционната присъда (л. 16, л. 26, л. 31) е отразено и обстоятелството, основано на показанията на пострадалата и на осв. Й., че осъденият Ц. се боял от другите извършители, тъй като отказал да помогне на пострадалата с репликата „Тези българи ще ни пребият”. Фактите, че осъденият Ц. отишъл на местопрестъплението по-късно по инициатива на осъдения И., че не присъствал при осъщественото от страна на другите осъдени насилие и сексуални посегателства над пострадалата, че не знаел предварително за случващото се до момента на идването си на поляната, че не упражнил сам принуда спрямо момичето, че осъществил блудствените действия с нея, докато останалите осъдени били встрани, че напуснал местопроизшествието веднага след това, очевидно са насочили съдилищата към разграничаване на престъпната му дейност от поведението на останалите осъдени. Затова в диспозитива на присъдата, мотивите към нея, а и в атакуваното решение на ВрОС проявата на молителя Ц. е била обособена в отделно деяние. Този поначало правилен подход обаче не е бил доведен докрай до самостойна правна оценка на деянието на осъдения Ц.. Въпреки обективните различия между престъпната дейност на подсъдимия Ц. и поведението на останалите осъдени, извършеното от него блудство незаконосъобразно е било квалифицирано по еднакъв начин с престъпленията на останалите осъдени лица по чл. 149 от НК – като осъществено от повече от две лица чрез употреба на сила. Квалифицираното по чл. 149, ал. 4, вр. ал. 2, пр. 1, вр. ал. 1 от НК блудство е сложно престъпление, чието изпълнително деяние включва две отделни прояви (принуда и блудствени действия), функционално свързани помежду си, обединени от едно решение, с които дейците преследват една и съща цел. Вътрешното съотношение между отделните части на усложненото изпълнително деяние се изразява в това, че принудата се явява средство, начин и условие за осъществяване на блудствените действия. Предходните съдебни инстанции са изходили от вярното разбиране, че е възможно отделните съизвършители да осъществят само едното или другото от включените в сложното престъпно единство деяния, което не се отразява върху съставомерността на извършеното по чл. 149, ал. 2, т. 1, вр. ал. 2, вр. ал. 1 от НК. Това обаче е вярно само при наличност на субективния обединяващ момент на съизвършителството – съществуването на конкретен общ умисъл на дейците. Всеки от тях при осъществяване на своята проява трябва да съзнава, че участва в изпълнението на определено, достатъчно индивидуализирано престъпление, и то, заедно с другите извършители, като иска, цели от така съчетаната дейност да бъдат предизвикани престъпните последици. От субективна страна в съзнанието на всеки от дейците задължително следва да съществува представа за отделните обективни елементи на състава, както и специално относно използването на принудата като средство за осъществяване на блудствените действия. Общият умисъл може да съществува и без предварителна или изрична уговорка, като може да е и резултат на инцидентно мълчаливо координиране на проявите. Във всеки случай, съзнанието у дееца за осъществяване на определено престъпление заедно с други, умишлено действащи в тази насока лица, следва да е обективирано в поведението му. Съотнесено към разглеждания случай, горното означава, че за да бъде осъден по чл. 149, ал. 2, т. 1, вр. ал. 2, вр. ал. 1 от НК осъденият Ц. е трябвало да е участвал по някакъв начин в упражняването на насилие над пострадалата, да е помагал на някой от останалите дейци да извърши блудствените действия (или сношението с нея) или поне да е присъствал при извършването на тези действия от страна на останалите, с което да е допринесъл за сломяването на волята й. По делото не са приети факти в такава насока. Персоналният умисъл на осъдения Ц. за осъществяване на блудствените действия е възникнал, след като принудата спрямо пострадалата вече е била реализирана от останалите извършители, за което той не се е уговарял с тях, не се е съгласявал и дори не е знаел. При пристигането му на местопроизшествието той несъмнено е разбрал за случилото се, но последващото узнаване за предходните събития не приобщава с обратна сила представното му съдържание към общия умисъл на останалите дейци. Поради това осъденият Ц. не може да бъде осъден за престъпление по чл. 149, ал. 2, т. 1, вр. ал. 2 от НК и да понесе отговорност за действията на останалите осъдени, за които той не е имал представа към момента на извършването им. В действителност той се е възползвал от сломената воля на пострадалата, която обективно е била лишена от възможност за съпротива. С оглед ниската й възраст, значително преобладаващия брой на по-големите от нея момчета, физическото й малтретиране по различни начини от 6 лица, осъществените от другите осъдени изнасилвания и блудствени действия, състоянието на малолетната св. Н. може да бъде определено като безпомощно съгласно тълкуванието на т. 17 от ППВС 2/57 г., изм. и доп. с ППВС 7/87 г. ). Такова обвинение обаче не е предявено на осъдения Ц., поради което той може да понесе отговорност само за основния състав на престъплението по чл. 149, ал. 1, вр. чл. 2, ал. 1 от НК, а проявеното от него коравосърдечие спрямо безпомощното момиче следва да се третира като отегчаващо отговорността му обстоятелство. Въз основа на изложените съображения ВКС прие за основателен довода на защитника на осъдения Г. Ц. за допуснато съществено нарушение на материалния закон по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Понеже е в полза на осъдения, то може да бъде отстранено от настоящата инстанция чрез възобновяване на въззивното наказателно дело и изменение на атакуваното въззивно решение, като извършеното от осъдения Г. М. Ц. деяние бъде преквалифицирано от престъпление по чл. 149, ал. 4, т. 1, вр. ал. 2, вр. ал. 1 от НК в такова по чл. 149, ал. 1, вр. чл. 2, ал. 1 от НК. ІІІ. Настоящата инстанция констатира, че възраженията на защитниците на осъдените за допуснати нарушения при индивидуализацията на наказанията им са основателни. В разглеждания случай от обхвата на преценката на първоинстанционния съд са убягнали някои обстоятелства, обективно представляващи смекчаващи обстоятелства, а други факти неправилно са били третирани като отегчаващи, без по естеството си да са такива. Първата инстанция, освен това, е подценила същественото значение на прекомерната продължителност на процеса, отдавайки доминиращ превес на обществената опасност на деянията. Времетраенето на процеса очевидно е било отчетено за смекчаващо обстоятелство с незначителна тежест, без съществено практическо отражение върху конкретния размер на наказанията на подсъдимите. (Така, напр. по отношение на ненавършилите 16-годишна възраст братя Б. дванадесетгодишната забава на производство е била компенсирана с намаление на максималния предел на редуцираното съгласно чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК наказание лишаване от свобода едва с шест месеца). Позицията на районния съд ясно е обективирана чрез няколкократно повтореното в мотивите на присъдата (л. 27, л. 28, л. 32, л. 33) обяснение, че „с оглед индивидуалността на случая” дължимият за изтърпяване от подсъдимите размер на наказанието е определен „въпреки установената съдебна практика”. Въззивният съд пък въобще не се е занимал в детайли с въпроса за индивидуализацията на наказанията, като в решението си (л. 14 – л. 16) се е задоволил само да преповтори съображенията на първоинстанционния съд и да декларира съгласието се с тях. Настоящият съдебен състав поначало се съгласява с оценката на инстанциите по същество за степента на обществената опасност на извършените от осъдените Г. Б. (14-годишен към момента на деянието), Б. Б. (15-годишен), И. И. (16-годишен), Т. М. (17-годишен), М. С. (18-годишен) и Г. Ц. (19-годишен) деяния. Характеристиките на извършените деяния, квалифицирани като престъпления по чл. 152 и чл. 149 от НК, ги очертават като такива с крайно висока конкретна обществена опасност, обусловена от: интензитета на деянията – множеството осъществени спрямо пострадалата съвкупления и блудствени актове (орални, анални, мануални); продължителността на осъществяването на престъпленията във времето – около три часа; броят на участващите лица; разнообразните силови действия, упражнени спрямо пострадалата – удряне, дърпане, влачене, притискане към земята; мъчителния и унизителен за достойнството й начин на осъществяване на сексуалните актове от извършителите – докато ръцете й и краката й са били държани разперени от другите, малолетието на пострадалата – едва 12-годишно дете; обстоятелствата, при които са били осъществени деянията – късно през нощта, на отдалечено безлюдно място, където невръстната свидетелка обективно не е могла да получи никаква помощ, което обстоятелство тя добре е съзнавала и се е чувствала безпомощна. Тази специфика характеризира престъпното поведение на осъдените Г. Б., Б. Б., И. И., М. С. и Т. М. като брутално, вулгарно и жестоко във висока степен, като съществено завишава обществена опасност на деянията им. Изложеното се отнася и за постъпката на осъдения Ц., който безскрупулно се е възползвал от напълно сломената съпротива на невръстната пострадала следствие упражненото от останалите осъдени насилие. В разглеждания случай характеристиките на деянията са с такава относителна тежест и интензивност, че действително обуславят общ извод за осъществено в конкретния случай много тежко деяние, характеризиращо се с прояви на драстичност и твърде засилена морална укоримост, значително надхвърлящи обичайните примери на престъпления от този вид. Тези отличителни черти, от своя страна, намират правно изражение в оценяването им като отегчаващо обстоятелство с много голяма относителна тежест и значение, обуславящи поначало отмерване на по-тежки наказания съгласно чл. 54, ал. 2, вр. ал. 1 от НК. Цитираната законова норма обаче императивно задължава съдебните инстанции да отчитат и конкретната лична обществена опасност на съответните дейци, при което няма как да бъдат игнорирани и обективно наличните смекчаващи обстоятелства. В разглеждания случай, освен високата обществена опасност на извършените деяния, инстанциите по фактите са отчели спрямо всички подсъдими Г. Б., Б. Б., И., С., М. и Ц. като отегчаващи обстоятелства лошите им характеристични данни и настъпилите за пострадалата последици – че е напуснала селото; обремененото съдебно минало на подсъдимите Г. Б., Б. Б. и И. И.; по отношение на Г. Б. – че е инициирал престъпленията, като останалите се присъединили към него; по отношение на И. И. – че е приканил подсъдимия Г. Ц. и св. К. Й. да се включат в престъпната дейност. Извън продължителността на наказателното производство, по отношение на Г. Б., Б. Б. и И. И. не са конститирани смекчаващи обстоятелства, по отношение на осъдения М. С. – са отчетени чистото му съдебно минало и доброто процесуално поведение, а по отношение на Т. М. и Г. Ц. – чистото им съдебно минало. При описаните данни, спрямо осъдените Г. Б. и Б. Б. са били определени наказания при изключителен превес на отегчаващите обстоятелства в размер, близък до максималния, съобразявайки редукцията при непълнолетните по чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК – четири години и шест месеца лишаване от свобода за изнасилването и четири години лишаване от свобода за блудството; спрямо И. И. при условията на чл. 63, ал. 2, т. 2 от НК са били наложени наказания – пет години и пет месеца лишаване от свобода за изнасилването и четири години и пет месеца за блудството при лек превес на отегчаващите обстоятелства; спрямо пълнолетния М. С. – шест години лишаване от свобода за изнасилването и пет години за блудството при отчитане на превес на смекчаващите обстоятелства, спрямо Т. М. при лек превес на смекчаващите обстоятелствата – пет години и два месеца лишаване от свобода и четири години лишаване от свобода за блудството, а спрямо пълнолетния Г. Ц. при превес на смекчаващите обстоятелства – пет години лишаване от свобода (за квалифицирания състав на блудство по чл. 149, ал. 4, т. 1, вр. ал. 2, вр. ал. 1 от НК). При тази преценка на двете съдебни инстанции не е разграничена и стриктно индивидуализирана персоналната отговорност на дейците според конкретния им каузален принос. Приетите за установени фактически положения сочат, че осъдените Г. Б., И. И., М. С. и Т. М. са участвали и в двата акта на изпълнителното деяние на изнасилването – както в съвкуплението, така и в упражняването на сила спрямо пострадалата Н., докато осъдения Б. Б. не е осъществил съвкупление с нея. Описаната в съдебните актове фактология на престъпното събитието сочи и на различна степен на участие на извършителите в реализирането на принудата, тъй като осъденият Т. М. се е включил в престъпните действия на групата в по-късен момент, когато пострадалата вече е била отведена на поляната до църквата, като реално е участвал в сломяването на съпротивата й, притискайки я към земята. Осъденият Г. Ц. пък въобще не е упражнил физическо насилие спрямо св. Н., нито лично я е заплашвал. Съгласно приетата от съдилищата фактология, активността на осъдените Г. Б., И., С. и Ц. в осъществяването на блудствените действия е била по-ниска в сравнение с поведението на останалите двама осъдени Б. Б. и Т. М., всеки от които е осъществил орален, анален и мануален акт с пострадалата. Не е отчетено, че към момента на извършването на престъпленията (22.09.2001 г.) всички осъдени са били с чисто съдебно минало, който факт се явява смекчаващо обстоятелство за всеки един от тях. Впоследствие Г. Б. и Б. Б. са били няколкократно осъждани за различни престъпления, като включително са изтърпявали ефективно наказания лишаване от свобода. Тези данни следва да се ценят като отегчаващи обстоятелства само на плоскостта на отрицателните личностни характеристики на двамата братя, тъй като обрисуват тяхното трайно противоправно поведение. През 2010 г. осъденият И. И. също е бил осъден за престъпление по чл. 234, ал. 1 от НК на три месеца лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години. Останалите трима подсъдими М. С., Т. М. и Г. Ц. нямат други осъждания, които факти на собствено основание представляват смекчаващи обстоятелства, тъй като през целия почти дванадесетгодишен период са се въздържали от противообществени прояви, а това показва, че са се повлияли положително от самия наказателен процес, който е изиграл възпитателна роля, мотивирайки ги към правомерно поведение. По отношение на С., М. и Ц. не съществуват основания да се приеме, че имат отрицателни личностови характеристики. На л. 22 от мотивите първоинстанционният съд е цитирал характеристика от кмета на [населено място], в която осъденият М. е бил описан като „отзивчив и коректен, ползващ се с добро име, както и цялото му семейство”. В характеристичните справки за осъдените С. и Ц., изготвени от полицейски инспектор И. (л. 61 и л. 62 от НОХД № 972/2012 г.) е отразено, че били „склонни към извършване на престъпления от общ характер”, които впечатления на полицейския служител не съответстват на обективните данни от свидетелствата им за съдимост. Смекчаващи обстоятелства по отношение на тези осъдени представлява и младата им възраст (едва на 18, съответно, на 19 години), която също се характеризира с незрялост и липса на житейски опит, близки до качествата на непълнолетните дейци. (В тази връзка следва да се изтъкне, че допуснатият неотстраним пропуск на досъдебното производство да се назначи съдебнопсихиатрична експертиза на обвиняемите, особено на непълнолетните дейци, необратимо е лишил съдебните инстанции от възможността точно и категорично да установят конкретните интелектуални качества на извършителите и емоционално-волевите им характеристики. Въз основа на тях би било възможно да се изведат заключения за евентуалното наличие или отсъствието на специфични характерови особености, улесняващи извършването на деянието, които биха могли да бъдат съответно третирани и като смекчаващи обстоятелства). На последно място, от обсега на отегчаващите обстоятелства следва да се изключат приетите за настъпили за пострадалата последици – че заради инцидента се е наложило да напусне селото. Според собствените й показания, тя е напуснала [населено място] три години след деянията, тъй като заживяла на съпружески начала с мъж. В настоящия казус на специална преценка подлежи прекомерната продължителност на наказателното производство, който фактор има самостоятелно значение за справедливостта на наказание. Видно е от материалите по делото, че наказателният процес е продължил в течение на почти дванадесет години, считано от момента на извършване на престъпленията спрямо пострадалата Н. (22.09.2001 г.) до приключването на наказателното производство с влязлото в сила въззивно решение на ВрОС по ВНОХД № 240/2013 г. (29.07.2013 г.). ВКС категорично преценява посочената продължителност като неразумно дълъг срок на наказателното производство. Това обстоятелство съгласно практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ предпоставя необходимост от приложението на ефективен компенсаторен механизъм за поправянето на нарушението, каквато мярка е възможността наказанието на осъденото лице да бъде намалено. Съгласно критериите, формулирани в решението на ЕСПЧ по делото „Д. и Х. срещу България”, § 128, в случаите на забавено правосъдие съдилищата следва да признаят неспазването на изискването за разумен срок на чл. 6, § 1 по „достатъчно ясен начин” и да компенсират подсъдимия „по изричен и измерим начин”. Това означава, че: - Съдебните органи следва да изведат недвусмислена констатация за допуснато нарушение на разумните срокове за разглеждане на делото и да посочат причините за това (доколко се дължи на поведението на подсъдимите и доколко на поведението на компетентните власти). - Компенсацията следва да бъде изрична и реална – да е от такова естество и в такъв обем, че практически да облекчат положението на подсъдимия и да възстановяват накърнените му права. Затова нарушението на разумния срок за разглеждане и решаване на делата се преценява като смекчаващо обстоятелство със съответната тежест и значение в зависимост от конкретния срок на забавата и причините за допускането й (вкл. и като такова с изключителен характер). Съдебните органи следва да конкретизират каква точно компенсация следва да се предостави на подсъдимите, т.е. конкретния размер на намалението на дължимото се наказание. Този механизъм предполага, че в хипотезите на нарушения на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ съдилищата следва да посочат 1) какво би било полагаемото им се по правилата на НК наказание, ако не беше допуснато нарушението, и 2) да уточнят конкретния размер на редукцията. (Този способ на редукция е разяснен и в решение № 299 от 12.06.2013 г. по н.д. № 906/2013 г. по описа на ВКС, ІІІ н.о.). - Възможността да се иска намаляване на наказанието трябва „да е установена като право за осъденото лице”. Тази компенсаторна мярка не следва да бъде игнорирана или заобикаляна с доводи за обществената опасност на деянието. Дори и при най-тежките престъпления, надхвърлянето на разумните срокове на разглеждане на делото задължително се отчита като смекчаващ наказанието фактор, с което се цели справедливо обезщетяване на ограниченията, неизбежно понесени от подсъдимия следствие дългия период на неизясненост на наказателноправното му положение. В светлината на изложеното, настоящият състав на ВКС би се съгласил безусловно със застъпената от двете съдебни инстанции позиция, че изводите за обществената опасност на конкретните деяния на осъдените имат приоритетно значение за разрешаването на въпроса за дължимите по отношение на тях наказания, само ако наказателният процес срещу искателите се беше развил в разумни срокове. Изложените по-горе констатации във връзка със съвкупността от смекчаващи и отегчаващи обстоятелства (които не са нови фактически положения, тъй като са установени по делото и са отразени в съдебните актове) образуват обективна база, формираща различна изходна основа за определяне на полагаемите се на осъдените по правилата на НК наказания. Така, ако не беше допуснато нарушението за разглеждане на делото в разумен срок, наказанията на извършителите е следвало да се отмерят при изключителен превес на отегчаващите обстоятелства, към максималния предел, по отношение на осъдените Г. Б. и Б. Б.; при лек превес на отегчаващите обстоятелства, малко над средния размер, по отношение на осъдения И. И.; при превес на смекчаващите обстоятелства по отношение на осъдения М. С.; при лек превес на смекчаващите обстоятелства по отношение на осъдения Т. М.; при баланс на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства по отношение на осъдения Г. Ц. (в рамките на предвидената санкция от чл. 149, ал. 1, вр. чл. 2, ал. 1 от НК). ВКС оценява констатираното дванадесетгодишно забавяне на наказателното производство за твърде значимо по продължителност и го дефинира като смекчаващо обстоятелство с голяма относителна тежест и съществено значение. С оглед на това дължимите наказания на осъдените следва да бъдат значително редуцирани (с около ½ от определения по механизма на чл. 54, ал. 2, вр. ал. 1 от НК размер) като полагаща се компенсация за неразумно дълго продължилия процес, както следва: - по отношение на осъдения Г. Б. (14 г.) – две години и шест месеца лишаване от свобода за престъплението по чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. ал. 2, т. 1 (ред. към 2001 г.), вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК и две години лишаване от свобода за престъплението по чл. 149, ал. 4, т. 1, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК, а общото наказание на основание чл. 23, ал. 1 от НК – на две години и шест месеца лишаване от свобода.; - по отношение на осъдения Б. Б. (15 г.) – две години и шест месеца лишаване от свобода за престъплението по чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. ал. 2, т. 1 (ред. към 2001 г.), вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК и две години лишаване от свобода за престъплението по чл. 149, ал. 4, т. 1, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК, а общото наказание на основание чл. 23, ал. 1 от НК – на две години и шест месеца лишаване от свобода; - по отношение на осъдения И. И. (16 г.) – три години лишаване от свобода за престъплението по чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. ал. 2, т. 1 (ред. към 2001 г.), вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 63, ал. 2, т. 2 от НК и две години и шест месеца лишаване от свобода за престъплението по чл. 149, ал. 4, т. 1, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 63, ал. 2, т. 2 от НК, а общото наказание на основание чл. 23, ал. 1 от НК – на три години лишаване от свобода; - по отношение на осъдения Т. М. (17 г.) – две години лишаване от свобода за престъплението по чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. ал. 2, т. 1 (ред. към 2001 г.), вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 63, ал. 2, т. 2 от НК и две години лишаване от свобода за престъплението по чл. 149, ал. 4, т. 1, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 63, ал. 2, т. 2 от НК, а общото наказание на основание чл. 23, ал. 1 от НК – на две години лишаване от свобода; - по отношение на осъдения М. С. (18 г.) – три години лишаване от свобода за престъплението по чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. ал. 2, т. 1 (ред. към 2001 г.), вр. ал. 1, т. 2 от НК и три години лишаване от свобода за престъплението по чл. 149, ал. 4, т. 1, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК, а общото наказание на основание чл. 23, ал. 1 от НК – на три години лишаване от свобода; - по отношение на осъдения Г. Ц. (19 г.) – една година и шест месеца лишаване от свобода за престъплението по чл. 149, ал. 1, вр. чл. 2, ал. 1 от НК. Не е основателен доводът на адв. Д. за оценка на допуснатото нарушение на разумния срок за разглеждане на делото като изключително такова и за индивидуализация на наказанията на осъдените Г. Б., Б. Б., И. и С. при условията на чл. 55 от НК. В разглеждания случай липсва действителна съвкупност от многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства. Обективно съществуващите смекчаващи обстоятелства по брой не могат да се оценят като многобройни, по относителна си тежест и значение не се явяват изключителни, а описаните по-горе характеристики на деянията изключват възможността да се направи извод, че и най-лекото, предвидено наказание би се явило несъразмерно тежко за извършителите. Извършената компенсация на прекомерната продължителност на наказателното производство води до значително намаляване на пълния размер на наказанията, което осъдените е следвало да понесат. Допълнителното им намаляване би обезсмислило наказателната репресия. Неоснователна е и претенцията на адв. Д. за приложение на института на условното осъждане спрямо осъдените Г. Б., Б. Б., С. и И.. Независимо, че същите (а това се отнася и за осъдения Т. М.) не са били осъждани към момента на деянието, в разглеждания случай условното осъждане е несъвместимо с описаната по-горе съществена индивидуална тежест на престъпните прояви. Тяхната висока конкретна степен на обществена опасност обуславя необходимостта от ефективно изтърпяване на наказанията, за да се постигне възпитателното и предупредително въздействие по чл. 36 от НК. При това, дългият ход на процеса вече е съобразен при отмерване на размера на наказанията лишаване от свобода по отношение на осъдените Г. Б., Б. Б., М. С., И. И. и Т. М. и не следва да бъде повторно отчитан при определянето на начина на изтърпяването им. Предпоставки за приложение на условното осъждане съществуват единствено по отношение на осъдения Г. Ц. за извършеното от него престъпление, преквалифицирано по чл. 149, ал. 1 от НК. Ниската му лична степен на обществена опасност с оглед наличните смекчаващи обстоятелства, и преди всичко описаните по-горе специфични особености на осъществената от него престъпна проява обуславят извод, че по отношение на него необходимият баланс между посочените в чл. 36 цели – поправянето и превъзпитанието на осъдения и общопревантивната функция на наказанието – може да бъде постигнат и с условно осъждане, без отделянето му от обществото. Въз основа на изложените аргументи ВКС прие за частично основателни доводите на защитниците на осъдените за допуснато съществено нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. То може да бъде отстранено от настоящата инстанция чрез възобновяване на въззивното наказателно дело и изменението му в посочения смисъл, тъй като основанията за това са в полза на осъдените. Водим от горното и на основание чл. 425, ал. 1, т. 3, вр. чл. 354, ал. 2, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. ал. 1, т. 3 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ВЪЗОБНОВЯВА ВНОХД № 240/2013 г. по описа на Врачанския окръжен съд, НО. ИЗМЕНЯ въззивно решение № 92 от 29.07.2013 г., постановено по ВНОХД № 240/2013 г. по описа на Врачанския окръжен съд, НО, като: НАМАЛЯВА наложените на подсъдимия Г. Р. Б. наказания за престъплението по чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. ал. 2, т. 1 (ред. към 2001 г.), вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК на две години и шест месеца лишаване от свобода и за престъплението по чл. 149, ал. 4, т. 1, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК на две години лишаване от свобода, а общото наказание, определено на основание чл. 23, ал. 1 от НК – на две години и шест месеца лишаване от свобода. НАМАЛЯВА наложените на подсъдимия Б. Р. Б. наказания за престъплението по чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. ал. 2, т. 1 (ред. към 2001 г.), вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК на две години и шест месеца лишаване от свобода и за престъплението по чл. 149, ал. 4, т. 1, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК на две години лишаване от свобода, а общото наказание, определено на основание чл. 23, ал. 1 от НК – на две години и шест месеца лишаване от свобода. НАМАЛЯВА наложените на подсъдимия И. Ц. И. наказания за престъплението по чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. ал. 2, т. 1 (ред. към 2001 г.), вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 63, ал. 2, т. 2 от НК на три години лишаване от свобода и за престъплението по чл. 149, ал. 4, т. 1, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 63, ал. 2, т. 2 от НК на две години и шест месеца лишаване от свобода, а общото наказание, определено на основание чл. 23, ал. 1 от НК – на три години лишаване от свобода. НАМАЛЯВА наложените на подсъдимия Т. Г. М. наказания за престъплението по чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. ал. 2, т. 1 (ред. към 2001 г.), вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 63, ал. 2, т. 2 от НК на две години лишаване от свобода и за престъплението по чл. 149, ал. 4, т. 1, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 63, ал. 2, т. 2 от НК на две години лишаване от свобода, а общото наказание, определено на основание чл. 23, ал. 1 от НК – на две години лишаване от свобода. НАМАЛЯВА наложените на подсъдимия М. К. С. наказания за престъплението по чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. ал. 2, т. 1 (ред. към 2001 г.), вр. ал. 1, т. 2 от НК на три години лишаване от свобода и за престъплението по чл. 149, ал. 4, т. 1, вр. ал. 2, вр. ал. 1 на три години лишаване от свобода, а общото наказание, определено на основание чл. 23, ал. 1 от НК – на три години лишаване от свобода. ПРЕКВАЛИФИЦИРА извършеното от подсъдимия Г. М. Ц. деяние в престъпление по чл. 149, ал. 1 от НК (ред., ДВ, бр. 107 от 1996 г.), като НАМАЛЯВА наложеното му наказание на една година и шест месеца лишаване от свобода и на основание чл. 66, ал. 1 от НК ОТЛАГА изпълнението на наказанието за изпитателен срок от три години, считано от влизане на решението в сила. ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията за възобновяване на осъдените Г. Р. Б., Б. Р. Б., И. Ц. И., Т. Г. М., М. К. С., Г. М. Ц. в останалите им части. Настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.