3 Р Е Ш Е Н И Е № 396/11 г. С., 03.01. 2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на двадесети октомври две хиляди и единадесета година в състав: Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова Гълъбина Генчева При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1462/2010 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 295 ГПК. Л. В. М. - П. и Л. Н. М. са обжалвали въззивното решение от 04.06.2010 г. по гр. д. № 657/2004 г. на Софийския градски съд, с което е отменено решението от 29.04.1999 г. по гр. д. № 138/1996 г. на Софийския районен съд и са отхвърлени искове по чл. 108 ЗС за ревандикация на 1 365 кв. м. като част от имот пл. № 392 от кв. 8 по плана на м. “Военна рампа” в [населено място], при посочени съседи, отделена с ограда, с искане то да бъде отменено като неправилно. Ответникът по касация [фирма] [населено място] счита, че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: Въззивният съд приел, че предявеният от Л. Н. М., както и от В. Н. М., починал след постановяване на въззивното решение и заместен от процесуалния си правоприемник Л. Вл. М. - П., иск за собственост е неоснователен, тъй като ответникът е придобил спорния по делото имот на основание чл. 79, ал. 1 ЗС като владелец на същия от 1959 до 1986 г. За да достигне до този извод, съдът се позовал на обстоятелството, че имотът е застроен от завод “И.” поетапно през посочения период и тази проявена от него активност сочи на установяване на фактическа власт с намерение за своене. Представените разписки от 1971, 1973 и 1976 г. за платен наем, определен по реда на чл. 33 ЗНО /отм./, съдът счел за ирелевантни, тъй като не е установено да касаят спорния имот. Освен това те не са достатъчни да обосноват промяна в намерението на ответника, доколкото наемът е определен с административен акт, който не е подлежал на контрол. Сключеният през 1992 г. договор за наем между страните за периода от 1989 г. до 1995 г. не е взет предвид по съображения, че към този момент ответникът вече е бил собственик на имота поради придобиването му по давност, на който придобивен способ държавното предприятие е могло да се позовава. Касационното обжалване е допуснато на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с определение № 497 от 25.05.2011 г. по въпроса: текла ли е придобивна давност за недвижим имот, отчужден не по установения законов ред при действието на ЗПИНМ /отм./ за мероприятие на държавно предприятие, по отношение на лица, лишени от възможността до 1989 г. да защитят правата си с предявяване на иск за собственост. Съгласно чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ /Нова - ДВ, бр. 107 от 1997 г., изм., бр. 45 от 1998 г./ възстановява се правото на собственост върху всички движими и недвижими имущества, отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети в периода от 9 септември 1944 г. до 1989 г. Посоченото реституционно основание предвижда хипотезите, при които имотът не е бил надлежно одържавен въз основа на национализационен или благоустройствен закон, а е бил завзет от държавата или процедурата за отчуждаване не е била спазена, при което той не може да бъде реституиран като отчужден по някой от визираните в чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ, както и в чл. 1 З. по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС изброително посочени нормативни актове. Както е посочено в т. 1 на ТР № 6/2005 г. от 10.05.2006 г. по т. гр. д. № 6/2005 г. на ОСГК на Върховния касационен съд, през периода 1944 - 1989 г. собственикът на такъв имот не е могъл да защити правото си на собственост по исков път, а след 1989 г. би могло да му бъде противопоставено възражение за изтекла придобивна давност. Затова и с пар. 1, ал. 3 от ПЗР на ЗОСОИ е създадена ал. 2 на чл. 5 ЗВСОНИ /Обн., ДВ, бр. 107 от 1997 г./, според която изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по ЗВСОНИ /както и по ЗСПЗЗ или ЗАВОИ/, не се зачита и започва да тече от деня на влизането на тази разпоредба в сила. Възстановяването на собствеността върху имотите при хипотезата на чл. 2, ал 2 ЗВСОНИ настъпва ex lege - по силата на закона, ако са налице предвидените за това предпоставки. При преценка относно тази от предпоставките за реституция, свързана с обекта на правото - а именно имотът да съществува реално до размерите, в които е бил незаконно отнет или отчужден не по установения законов ред, извършеното в имота строителство следва да се съобрази както в хипотезата на отнемане на застроен, така и при отнемане на незастроен недвижим имот. В този смисъл са разясненията, дадени в ТР № 1/1995 г. на ОСГК на ВС и в т. 1 на ТР № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС. По касационната жалба: Данните по делото сочат и това е прието в мотивите към обжалваното решение, че според предвижданията на регулационния план от 1959 г. собственият на наследодателката на ищците А. М. незастроен недвижим имот попада в парцел ІІІ от кв. 8, отреден за ДИП “Л.”. Северната част от имота е в двора на посоченото държавно предприятие, а южната - предмет на спора, с площ 1 365 кв. м., заснета като имот пл. № 392, е заградена и се ползва от завод “И.” - праводател на ответника [фирма]. Съгласно чл. 39 ЗПИНМ /отм./ недвижимите имоти, отредени съгласно улично-регулационните планове за мероприятия на народните съвети, другите държавни учреждения и предприятия, кооперациите, политическите и обществени организации, както и недвижимите имоти, придадени към парцели на други лица по дворищнорегулационния план, се считат отчуждени по силата на самата регулация, а след изменението на посочената норма съгласно публикацията в “Известия”, бр. 54 от 06.07.1956 г. - от деня на обезщетяване на собственика. В разглеждания случай, в който отреждането на имота е с плана от 1959 г., не е извършено надлежно отчуждаване, тъй като дължимото обезщетение не е било заплатено на собственицата. При тези факти спорът следва да се квалифицира като такъв по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, при която хипотеза от значение са извършените в имота промени като пречка за неговото реституиране. Изводът не се променя от данните за взето през 1978 г. решение за промяна на първоначалното отреждане и предвиждане на дворното място за продажба по реда на чл. 8 З. /отм./. Съгласно разрешението, дадено в т. 1 на ТР № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, под понятието «незаконен строеж» се разбира такъв, извършен без надлежни строителни книжа или след реституцията на имота. Незаконността на строежа не се свързва с незаконното отнемане на имота, претендиран като подлежащ на реституция. При извършеното поетапно през 60-те, 70-те и следващите години застрояване на спорния имот със сгради и постройки, които са нанесени в неодобрения кадастрален и регулационен план от 1986 г., заетата с тях площ е 593 кв. м.; необходими за функционална дейност, прилежащи към сградите, са 534 кв. м., а от оставащите свободни площи от 128 и 110 кв. м. не могат да бъдат оформени, съгласно изискванията на чл. 54, ал. 1 и сл. ППЗТСУ /отм./, самостоятелни парцели. Не са намерени строителни книжа, но тъй като извод за законност на строителството може да се направи по косвен път от други доказателства, следва да се имат предвид представените пред въззивния съд при новото разглеждане на делото протокол за приемане и въвеждане в действие на 26, 27 и 28.03.1963 г. на обект „производствена сграда - гилотина” и протокол за въвеждане в експлоатация в периода от 15 до 25.12.1974 г. на складова база - част от постройките в спорния имот, видно от които обектите са изпълнени съгласно техническите изисквания. Затова в разглеждания случай на отнет не по установения от закона ред незастроен имот, който преди влизане в сила на реституционната норма е застроен със законни строежи, за реституцията му са приложими разрешенията в т. А.2 на ТР № 1/1995 г. на ОСГК на ВС. С оглед извършеното застрояване и липсата на площ, от която да се обособи самостоятелен парцел, следва да се приеме, че правото на собственост не е възстановено. Имотът не е придобит по давност от ответника. Този извод се налага с оглед разрешението на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване. При това положение без правно значение са обстоятелствата дали фактическата власт е упражнявана от държавно предприятие, различно от това, за чиито нужди имотът е бил отреден, както и тези във връзка с наемни правоотношения между страните по делото. С оглед изложеното следва да се приеме, че въззивното решение по крайния си резултат е правилно, макар исковете за ревандикация да са отхвърлени по съображения, че имотът по исковата молба е придобит от ответника по давност. Ето защо то следва се остави в сила. Предвид изхода на спора и заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят 1 000 лева разноски за водене на делото във Върховния касационен съд. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение от 04.06.2010 г. по гр. д. № 657/2004 г. на Софийския градски съд. ОСЪЖДА Л. Н. М. и Л. В. М. - П. да заплатят на [фирма] [населено място], [улица] сумата 1 000 /хиляда лв./ лева - разноски за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: